нямам нужда.
В гърлото на Люк бе заседнала пареща буца:
— Сигурна ли си, че не позволяваш на емоциите да диктуват решенията ти?
Мислеше си, че погледът й не би могъл да стане по-твърд. Грешеше.
— Искам да ти кажа нещо, Скайуокър — съвсем тихо, едва доловимо каза тя. — От доста време искам да те убия. През първата година сънувах смъртта ти почти всяка нощ. Мечтах за нея, планирах я в най-малките подробности, сигурно съм прехвърлила хиляди варианти, търсейки най-подходящия начин да те убия. Ако искаш, наречи го емоционално въздействие над разума, но аз съм свикнала с него, то ми е най-близкият постоянен спътник.
Люк се вгледа в зелените очи, разтърсен до дъното на душата.
— Какво съм ти сторил? — прошепна той.
— Разруши живота ми — горчиво отвърна тя. — Така че е напълно справедливо аз да разруша твоя.
— Ще си върнеш ли стария живот, като ме убиеш?
— Много добре знаеш отговора — отвърна Мара и гласът й потрепери едва забележимо. — И въпреки това трябва да го направя. Заради мен и заради…
— А какво ще стане с Карде?
— Какво за него?
— Мислех, че той ме иска жив. Тя изсумтя:
— Всички искаме по нещо, което не можем да имаме. Но за миг в очите й блесна нещо различно от омразата.
Но каквото и да беше, не бе достатъчно.
— Почти искам да можех да удължа още малко това преживяване — съвършено спокойно добави тя и вдигна бластера. — За съжаление нямам никакво време.
Люк гледаше насоченото към него дуло и отчаяно се опитваше да измисли нещо, някаква причина…
— Почакай — изведнъж се обади той. — Спомена, че искаш да разбереш какво е казал Карде на имперската флота.
Какво ще кажеш да ти предоставя сигурна честота за връзка с него?
Дулото на бластера леко се сведе и тя попита подозрително:
— Как?
Люк кимна към животоспасяващия комплект:
— Предавателят достатъчно мощен ли е, за да стигне съобщението направо до базата? Без препредаване през сателит?
Тя все още беше изпълнена с подозрения:
— Вътре има метеорологичен балон, който може да изведе антената достатъчно високо, за да преодолее предавателят смущенията от дърветата. Но предавателят не е векторен, така че съобщението може да бъде прехванато от имперската флота, а и от всички останали в това полукълбо.
— И това ще свърши работа. Мога да го кодирам така, че никой да не разбере за какво става въпрос. Или по-точно — Арту може да го направи.
Мара се усмихна леко:
— Чудесно. Но има един съвсем малък недостатък. Ако съобщението е толкова добре кодирано, как ще го разбере Карде?
— Няма да има никакъв проблем. Компютърът на моя изтребител ще го разшифрова съвсем лесно.
Усмивката изчезна от лицето на Мара:
— Блъфираш! — изръмжа тя. — Не е възможно да се направи аналогов код между космически дроид и корабен компютър.
— Защо не? Арту е единственият дроид, работил с компютъра на кораба през последните пет години. Това са близо три хиляди часа полет. Компютърът се е моделирал към неговата личност. Механиците по поддръжка на корабите не могат да го подготвят за полет без Арту.
— Мислех, че стандартната процедура изисква да се изтрива и да се презарежда паметта на дроидите през шест месеца, за да се избегнат такива случаи.
— На мен Арту си ми харесва, какъвто е. Точно така той и изтребителят работят по-добре.
— Колко по-добре?
Люк се зарови из дебрите на паметта си. Механиците по поддръжката бяха направили изчисленията преди няколко години.
— Не мога да си спомня точните цифри. Нещо от порядъка на трийсет процента по-бързо от нормалното взаимодействие между космически робот и корабен компютър. Може би дори трийсет и пет.
Мара внимателно оглеждаше Арту.
— Сигурно е така за бързината на взаимодействие — неохотно се съгласи тя. — Но въпреки това имперските специалисти може и да успеят да разшифроват кода.
— Евентуално. Но ще се нуждаят от специална апаратура. А ти каза, че ще излезем от гората след три дни.
Тя го гледа мълчаливо известно време, стиснала зъби. На лицето й се изписваха борещите се в нея чувства. Горчивина, омраза, стремеж към оцеляване, но и още нещо, за което Люк бе почти готов да повярва, че е зачатък на вярност.
— Корабът ти е в гората без никакъв екипаж — накрая изръмжа тя. — Как ще препратиш съобщението на Карде?
— Не може от време на време да не минава някой, който да проверява системите — обясни той. — Само трябва да запишем съобщението в паметта на компютъра и да обозначим, че е там. Вашите хора знаят как да проникнат в паметта на компютъра, нали?
— Всеки идиот може да провери за съобщение — Мара го изгледа напрегнато: — Странно как за изпълнението на този план съвсем случайно трябва и двамата да останете още малко живи.
Люк не отговори, посрещайки изпълнения с горчива ярост поглед, без да трепне. Най-сетне вътрешната борба в Мара сякаш приключи.
— А как ще се оправи дроидът? — настоятелно попита тя. — Ще му трябва цяла вечност, за да премине гората.
— Не му е за пръв път на Арту да върви по пресечена повърхност. Но… — той се огледа и забеляза на отсрещното дърво два ниски клона с нужната дължина. — Сигурно ще мога да направя нещо като самар, за да го нося или пък да го влача по земята — изправи се. — Ако ми дадеш лазерния меч, за по-малко от минута ще отрежа няколко клона.
— Сядай долу — заповяда тя и се изправи. — Аз ще ги отрежа.
Е, поне си струваше да опита.
— Тези двата — посочи той. — Внимавай, лазерният меч не е играчка.
— Загрижеността ти за моята безопасност е трогателна — подметна тя подигравателно.
Извади лазерния меч и пристъпи към набелязаното дърво, без да изпуска от поглед Люк. Вдигна меча и го включи. С няколко уверени и бързи замаха отсече и подкъси до необходимата дължина клоните на дървото. Прибра лъча и затъкна обратно меча в колана с едно гладко, добре заучено движение.
— Заповядай — каза тя и се дръпна.
— Добре — разсеяно отвърна Люк и се наведе да вдигне клоните, не можеше да се отърси от изненадата. Начинът, по който се бе справила със задачата… — Използвала си лазерен меч и преди, нали? Тя го изгледа студено:
— Добре е да знаеш, че мога да се оправям с него. Ако се изкушиш да се добереш до бластера — вдигна глава към притъмняващото небе. — Хайде, залавяй се да направиш носилката. Ще трябва да намерим някаква просека, където да издигнем балона на предавателя, и то преди да падне нощта.
ГЛАВА 24
— Приемете извиненията ми, че ви принудихме да се криете в гората — каза Карде и поведе Хан към
