— А за близнаците помисли ли?
Изпита виновното задоволство да види как тя потрепери.
— Да — отвърна тихо Лея. По гърба й полазиха тръпки, тя протегна ръка и докосна нежно корема си. — Но нима имаме избор? Да ги заключим в някоя кула в двореца и да ги обградим с телохранители уукита ли? Те изобщо няма да имат шанса да живеят нормално, ако ногрите постоянно се опитват да ни ги отнемат.
Хан стисна зъби. Значи тя вече знаеше. До този момент не беше сигурен, но сега се увери. Лея знаеше, че през цялото време Империята се стреми да сложи ръка на неродените й деца.
И въпреки това искаше да отиде и да се срещне с ногрите!
Гледаше я мълчаливо, погледът му се плъзгаше по лицето, което през изминалите години постепенно бе заобичал толкова много, и в главата му нахлуха хиляди спомени. Решителността, изписана на младото й лице, когато посред яростния обстрел сграбчи бластера на Люк и им проправи с изстрели път, за да се измъкнат от шахтата за отпадъци на „Студена звезда“. Долетелият през смъртоносната заплаха в крепостта на Джаба неин глас, който го измъкна от слепотата, треперенето и неориентираността на хибернационния сън. по-мъдрата, зряла решителност, която се виждаше през пелената на болката в погледа й, когато лежеше ранена пред бункера на Ендор, и въпреки всичко събра сили хладнокръвно да застреля двама щурмоваци, които се приближаваха в гръб към Хан. Спомни си и колко беше страдал, когато разбра, че въпреки усилията си никога нямаше да може да я защити напълно от опасностите и смъртоносните заплахи в галактиката. Защото, колкото и да я обичаше, колкото и безостатъчно да й се отдадеше, тя никога нямаше да се задоволи само с това. Погледът й гледаше далеч отвъд него, отвъд самата нея дори, достигаше до всички живи създания в галактиката. И ако той й го отнемеше, все едно насила или чрез убеждение, щеше да унищожи душата й и да погуби част от това, заради което я обичаше.
— Поне мога ли да дойда с теб? — попита тихо.
Лея се пресегна, погали го по бузата и се усмихна с благодарност през внезапно избилите на очите й сълзи.
— Обещах, че ще отида сама — прошепна тя с треперещ глас. — Не се тревожи, ще се справя.
— Разбира се — Хан се изправи рязко. — Е, щом се налага, значи така трябва да бъде. Хайде, ще ти помогна да подготвиш „Сокол“ за полет.
— „Сокол“ ли? — възкликна тя. — Но нали ще летиш до Ню Кав?
— Ще взема кораба на Ландо — отвърна той през рамо, вече запътил се към вратата. — Нали и без това трябва да му го върна.
— Но…
— Недей да спориш — прекъсна я той. — Ако тези ногри имат някакви задни мисли, шансовете ти със „Сокол“ ще бъдат по-големи, отколкото с „Дамата на късмета“ — той отвори вратата и излезе в приемната.
И замръзна на място. Пред него, препречвайки пътя му, стоеше Чубака, който изглеждаше като огромен космат буреносен облак.
— Какво искаш? — попита Хан.
Отговорът на уукито беше кратък, рязък и недвусмислен.
— И на мен не ми хареса — отвърна ядосано Соло. — Какво да направя, да я заключа ли?
Усети как Лея се изправи зад него.
— Ще се оправя, Чуй — каза уверено тя.
Чубака отново изръмжа, като много ясно й даде да разбере какво мисли за преценката й.
— Ако имаш някакво предложение, кажи го — подкани го Хан.
Думите му не бяха никак изненадващи.
— Съжалявам, Чуй — каза Лея. — Но обещах на Кабарак, че ще отида сама.
Чубака яростно разклати глава, показа острите си зъби и изръмжа мнението си за тази идея.
— Не му допада — предаде дипломатично Хан.
— Разбрах смисъла, благодаря — отвърна Лея. — Слушайте, вие двамата, за последен път ви…
Чубака я прекъсна с ръмжене, което я накара да отскочи половин метър назад.
— Знаеш ли, скъпа — каза Хан, — май наистина трябва да му позволиш да дойде с теб. Поне до мястото на срещата — добави бързо в отговор на ядосания й поглед. — Хайде, стига, знаеш колко сериозно се отнасят уукитата към такива въпроси, като кръвния дълг. И бездруго ти трябва пилот.
За част от секундата в погледа й проблесна очевидното възражение — тя беше напълно способна да пилотира „Сокол“ и сама. Но само за част от секундата.
— Добре — въздъхна Лея. — Надявам се. че Кабарак няма да има нищо против. Но след като стигнем на мястото на срещата, Чуй, ще правиш онова, което ти заповядам, все едно дали ти харесва или не. Съгласен ли си?
Уукито се замисли и изръмжа одобрително.
— Добре — въздъхна облекчено Лея. — Да тръгваме тогава. Трипио?
— Да, ваше височество? — колебливо се обади дроидът.
За първи път, откак Хан го познаваше, той беше проявил благоразумието да остане мълчаливо на мястото си зад бюрото в приемната и да не се намеси в спора. Соло реши, че това е забележителен напредък. Може би трябваше по-често да оставя Чубака да показва гнева си.
— Искам и ти да дойдеш с мен — каза на дроида Лея. — Кабарак говори основния език доста добре, но останалите ногри може и да не го знаят, а аз не искам да завися от преводачите, за да ме разбират останалите.
— Разбира се, ваше височество — отвърна Трипио и леко наклони глава на една страна.
— Добре — Лея погледна Хан и облиза устни. — Е, вече трябва да тръгвам.
Толкова много неща можеше да й каже в този момент, които отдавна искаше да сподели. Вместо това само кимна:
— Сигурно така е най-добре.
ГЛАВА 5
— Да ме прощаваш — каза разпалено Мара, след като свърза и последния кабел на командното табло, — но това място изобщо не струва като скривалище.
Карде сви рамене, извади комплект радари от кутията и ги сложи на масата до разни други уреди.
— Вярно, че не може да се сравнява с Миркр — отвърна той. — Но като всяко друго място си има и добри страни. На кого ще му хрумне да търси база на контрабандисти сред блатата?
— Нямам предвид площадката за кацане на кораби — тросна се Мара и посегна към ръкава на свободно падащата туника, за да оправи малкия бластер, закачен над лявата й китка. — Говоря за това място тук.
— А, тук ли? — той погледна през прозореца. — Може би е малко оживено, но това също си има своите предимства.
— Малко оживено? — повтори Мара и на свой ред обърна глава към отсрещните кремавобели сгради на по-малко от пет метра и тълпите хора и странни създания, облечени в светли дрехи, които сновяха забързано под прозорците им. — На това ли му викаш малко оживено?
— Успокой се, Мара — отвърна Карде. — След като единствените удобни за живеене места на тази планета са няколко дълбоки долини, съвсем нормално е да бъдат гъсто населени. Тукашните хора са свикнали с това и са намерили начин да си осигурят поносим личен живот. Но и да искат да ни шпионират, едва ли ще открият нещо.
— Стъклата на прозореца не са препятствие за една добра насочена сонда за подслушване — възрази помощничката му. — А тълпите са чудесно прикритие за агентите на Империята.
— Империята си няма представа, къде се намираме — той замълча изведнъж и я изгледа особено: — Освен ако ти не знаеш нещо друго.
Мара се извърна настрани. Значи така щеше да бъде този път. Предишните й работодатели бяха реагирали на странните й предчувствия със страх, гняв или просто с неприкрита омраза. А Карде правеше опит да използва невероятните й способности.
