— Не мога да го включвам и изключвам като радар — изръмжа тя през рамо.
— Аха — кимна Карде. Възклицанието показваше, че е разбрал, но тонът говореше точно обратното. — Интересно. Това наследство от обучението ти за джедай ли е?
Тя се обърна към него:
— Разкажи ми за корабите. Карде я погледна изненадано:
— Моля?
— Корабите — повтори Мара. — Големите бойни кораби, за които внимаваше да не се изпуснеш пред върховния адмирал Траун, докато той беше на Миркр. Обеща, че ще ми разкажеш по-късно. Сега е моментът.
Карде я изгледа изучаващо, лека усмивка изкриви устните му.
— Добре — кимна той. — Чувала ли си за флотата „Катана“?
Мара се помъчи да си спомни.
— Тази част се наричаше и „Тъмната сила“, нали? Около двеста крайцера, които изведнъж изчезнаха десетина години преди да избухне Войната на клонингите. Всички кораби бяха оборудвани с нов тип напълно автоматизирана система и поради някакви проблеми в нея цялата флота се прехвърли в хиперпространството и изчезна.
— Нещо такова — каза Карде. — Крайцерите от този период се нуждаеха от страшно голям екипаж, близо шестнайсет хиляди души. Пълната автоматизирана система на корабите във флотата „Катана“ намали бройката до около две хиляди.
Мара се замисли за някои от тежковъоръжените кораби, които беше виждала.
— Трябва да е било скъпо преоборудване.
— Точно така — кимна Карде. — При това го направиха не само за повдигане на престижа пред хората, но и от чисто военни цели. Преобразуваха цялото вътрешно пространство на корабите — от апаратурата и украсата до тъмносивата боя на корпуса. Оттам дойде и името „Тъмната сила“ въпреки приказките, че било заради оскъдното осветление, нужно за двете хиляди души екипаж. Тъй или иначе, по този начин Старата република бляскаво показа колко ефективни могат да бъдат напълно автоматизираните кораби.
— Ама че демонстрация… — изсумтя Мара.
— Проблемът не беше в самата автоматизирана система. Архивите са пооплетени, в стигналите до нас данни ясно се вижда ръката на командващите по това време, но, както изглежда, един или повече екипажи са прехванали вирус круп при някое от кратките официални спирания по време на първото пътуване. Вирусът се е разпространил на всичките двеста кораба още в латентния период и когато се е развила, болестта е обхванала почти всички войници наведнъж.
Мара потрепери. Беше чувала за обезлюдяването на цели планети от тази болест в дните преди Войните на клонингите, преди лекарите и учените на Старата република, а по-късно и на Империята да намерят нужното лекарство срещу вируса круп.
— Значи вирусът е унищожил екипажа, преди да потърси помощ.
— Историята се е превърнала от нещастен случай в пълен разгром по една причина — обясни Карде. — Тъкмо тази разновидност на вируса се е отличавала с очарователната особеност, че преди да умрат, жертвите полудявали. Умиращите членове на екипажа успели да свържат всички кораби с флагманския „Катана“ и когато и командният състав полудял и умрял, цялата флота изчезнала.
— Спомних си — бавно кимна Мара. — Смята се, че от този случай започва децентрализацията на автоматизираните кораби. От големите всеможещи компютри към стотици корабни роботи.
— Процесът вече беше започнал, но фиаското с „Катана“ ускори процеса — продължи Карде. — Тъй или инак, флотата изчезна някъде в дълбините на междузвездното пространство и никой не чу повече за нея. За известно време това беше голяма новина, някои не особено почтени представители на медиите злонамерено си играеха с името „Тъмната сила“, няколко години се говореше за изпращане на спасителни части, които тръгваха с повече ентусиазъм, а не със здрав разум. След като стана ясно колко много празно пространство има в галактиката, където могат да се скрият стотици кораби, интересът към „Катана“ замря. Но и скоро след това Старата република трябваше да се изправи срещу далеч по-големи проблеми. С изключение на някои майстори измамници, които се опитваха да продават карта с местонахождението на флотата, повече не се чу за нея.
Вече й бе станало ясно накъде биеше Карде с разказа си.
— И ти как успя да я откриеш?
— Съвсем случайно. Всъщност разбрах на какво съм попаднал, едва няколко дни по-късно. Подозирам, че никой от екипажа не се е сетил.
Погледът на Карде, замъглен от спомени, се зарея в празното пространство.
— Беше преди повече от петнайсет години — започна с глух глас разказа си той, леко търкайки един в друг палците на преплетените си ръце. — Бях навигатор и радарен специалист в малка независима контрабандистка група. Оплескахме една доставка и се наложи да се измъкваме, пробивайки си път с бой през два каракиански кръстосвача. Успяхме, но понеже нямах достатъчно време, за да направя пълните изчисления за прехвърляне в хиперпространството, се наложи да излезем от светлинна скорост след около половин светлинна година, за да довърша пресмятанията — устните му леко потрепериха. — Представи си нашата изненада, когато зърнахме насреща два крайцера.
— Реещи се в космоса?
Карде поклати глава:
— Всъщност изобщо не изглеждаха изоставени и точно това ме измъчваше толкова много през първите няколко дни. По всичко личеше, че корабите са в ред, вътрешните и външните светлини бяха включени и дори спомагателният радар работеше. Съвсем естествено, решихме, че са част от бойната група, от която току-що се бяхме измъкнали, и капитанът веднага ни прехвърли обратно в хиперпространството, за да избегнем сблъсъка с тях.
— Не е било много добра идея — измърмори Мара.
— По това време това изглеждаше като по-малкото зло — отговори сериозно Карде. — Но после се оказа, че сме били на косъм преценката ни да се окаже фатална. При излизането от хиперпространството се ударихме в опашката на огромна комета, основните хипердвигатели изгоряха и почти целият кораб бе разрушен. Загинаха петима души от екипажа, а по-късно от раните си починаха още трима, преди да се дотътрим до цивилизацията със спомагателния хипердвигател.
Настана тишина. След известно време Мара попита:
— Колко души оцеляхте?
Карде я изгледа внимателно, на устните му се появи обичайната подигравателна усмивка:
— Питаш кой друг би могъл да знае за местонахождението на флотата?
— Щом искаш, така го кажи.
— Шестима останахме живи. Но както вече казах, според мен никой друг не разбра на какво сме попаднали. Самият аз започнах да подозирам истината едва когато се върнах да проверя данните на радара и открих, че там е имало много повече кораби, отколкото бяхме видели.
— А какво стана със самите данни?
— Изтрих ги… след като запомних координатите, разбира се.
Мара попита:
— Това се е случило преди петнайсет години, нали?
— Да — кимна Карде. — Възнамерявах да се върна и да направя нещо с корабите, но все не ми достигаше време, за да го направя, както трябва. Не можеш просто така, без подготовка да изкараш на пазара двеста кораба, дори да се появят клиенти за всичките, което винаги е било проблем.
— Досега.
Карде вдигна вежди:
— Предлагаш да ги продам на Империята?
— Те търсят бойни кораби — напомни му тя. — И предлагат двайсет процента премия над цената.
Той я изгледа с интерес:
— Мислех, че не се интересуваш особено от Империята.
— Вярно е — отвърна тя. — Но каква е другата възможност — да ги дадем на Новата република ли?
Той задържа погледа й:
