— Това може да се окаже по-доходоносно в дългосрочен план.
Мара стисна здраво юмруци, стомахът й се сви в противоречиви чувства. Не можеше да понесе мисълта да остави бойните кораби да паднат в ръцете на Новата република, приемник на Бунтовническия съюз, разрушил живота й. Но, от друга страна, без императора Империята беше само бледа сянка на самата себе си и дори вече не заслужаваше името си. Да им дадеше „Тъмната сила“, беше все едно да хвърли крайцерите на вятъра.
Така ли беше наистина? Сега, когато начело на имперската флота беше застанал върховният адмирал Траун, може би имаше някаква възможност Империята да възвърне част от старата си слава. А ако беше така…
— Какво ще направиш? — попита тя.
— Засега нищо — отвърна Карде. — Все пак това е същият проблем, пред който се изправихме и със Скайуокър. Империята веднага ще поиска да си отмъсти, задето сме тръгнали срещу нея, но в дългосрочен план Новата република има по-големи шансове за победа. Ако дадем флотата „Катана“ на Траун, само ще отсрочим неизбежния край. най-добрият избор в момента е да останем неутрални.
— Само че, ако дадем корабите на Траун, той може и да престане да ни преследва — изтъкна Мара. — Това би си струвало размяната.
Карде се усмихна горчиво:
— Стига, Мара. Върховният адмирал може и да е гений в тактиката, но едва ли е всезнаещ. Няма никакъв начин да разбере къде сме. И със сигурност има много по-важни задачи, отколкото да прахосва силите си, за да ни преследва.
— Сигурно е така — съгласи се неохотно тя.
Не можеше да не си спомни как дори и на върха на могъществото си и затрупан с хиляди други грижи, императорът понякога отделяше време, за да отмъсти на онези, които му се бяха противопоставили. Предавателят на командното табло иззвъня, Мара се протегна и го включи:
— Да?
— Лахтън е — долетя от говорителя познат глас. — Карде да е наблизо?
— Тук съм — обади се контрабандистът и се приближи до Мара. — Как върви работата с прикриването?
— Почти приключихме — отвърна Лахтън, — но ни свършиха маскировъчните мрежи. Случайно да ви се намират излишни?
— Има в един от складовете — каза Карде. — Ще пратя Мара да донесе тук. Можете ли да пратите някой да ги вземе?
— Разбира се, няма проблем. Ще дойде Данкин, и без това в момента при нас няма кой знае колко работа.
— Добре, докато дойде, мрежите ще го чакат тук. Карде махна с ръка и Мара изключи предавателя.
— Знаеш ли къде е трети склад? — попита я той. Тя кимна:
— Улица „Уозоаши“ № 412. Три пресечки западно и две на север от тук.
— Точно така — той надникна през прозореца. — За съжаление още е рано да изкараме на улицата въздушна шейна. Трябва да отидеш пеша.
— Не е проблем — увери го Мара. Нямаше нищо против да се раздвижи малко. — Две кутии ще стигнат ли?
— Ако можеш да донесеш толкова — отвърна той и я изгледа от главата до петите, сякаш за да се увери, че облеклото й отговаря на местните ришиански представи за благоприличие. Нямаше смисъл да си прави труда — едно от първите правила, които императорът й бе набил в главата преди много време, бе да се слива възможно най- плътно със заобикалящата я среда. — Ако не успееш, Лахтън ще се справи и с една.
— Добре, до скоро.
Къщата им беше част от редица еднакви постройки до едно от стотиците пазарчета, изпъстрили пренаселената долина. Преди да се включи в забързания поток на пешеходците, Мара се изправи за момент на входа и се огледа. През пролуките между близките сгради се виждаха по- далечните части от града. Повечето постройки бяха изградени от същия кремавобял камък, който, изглежда, много допадаше на тукашното население. На места погледът й стигаше чак до покрайнините. Високо по склоновете около долината няколко малки къщи бяха кацнали сякаш несигурно върху острите зъбери на планините, които се издигаха отвред стръмно нагоре. Знаеше, че високо в планините свободно живеят птичите племена на коренните ришианци, които сигурно смаяно и без да могат да повярват на очите си, гледаха надолу към тези странни същества, избрали да живеят в най-неудобното, горещо и влажно място на планетата им.
Мара сведе глава и се огледа. От другата страна на улицата се редяха още градски къщи, между нея и тях си течеше обичайният поток от облечени в светли дрехи пешеходци, които забързано крачеха към пазара на изток или вече се връщаха от него. Погледът й нехайно се спря на отсрещните сгради, макар че нищо не успя да види през стъклата на прозорците, и после се прехвърли към тротоарите за пешеходци.
Между две постройки зърна неподвижна фигура на мъж, облечен в син шарф и зелена туника на райета, застанал близо до задната стена на сградите. Гледаше право в нея.
Мара премести погледа си покрай него, все едно не го бе забелязала. Сърцето й сякаш изведнъж се бе качило в гърлото. Слезе на улицата, зави на изток към пазара и се смеси с минувачите.
Измъкна се от тълпата почти мигновено. Веднага щом излезе от зрителното поле на непознатия, тръгна напречно на хорския поток към редицата постройки. Излезе от другата страна на улицата три къщи под тази, зад която се бе скрил мъжът, зави в една от алеите и бързо излезе откъм задната страна на сградите. Ако онзи наблюдаваше щаба на Карде, щеше да го изненада в гръб и да го залови. Стигна задната страна на къщите и предпазливо заобиколи. Жертвата й беше изчезнала.
Застина за миг, оглеждайки се за някаква следа, която би могла да й подскаже местоположението на мъжа. Чудеше се какво да прави. Не изпитваше нищо подобно на гъделичкащото усещане, което им беше спасило живота на Миркр в последната секунда, но както бе обяснила на Карде, тя не можеше да контролира тази своя способност.
Погледна надолу към земята, където беше стоял непознатият. На ъгъла в прахоляка се събираха няколко неясни върволици от стъпки. Явно мъжът беше чакал доста дълго и на няколко пъти се бе разтъпквал. На две-три стъпки встрани, в средата на друго островче прах, имаше ясен отпечатък, който сочеше на запад, зад редицата къщи.
Мара погледна натам и сви устни. Това беше очевидна покана — стъпката просто не можеше да бъде толкова ясна, освен ако не бе оставена нарочно. Точно така. На няколкостотин метра пред нея мъжът със синия шарф и зелената туника вървеше между сградите по улицата, която пресичаше долината от север на юг. Не особено прикрита покана да го последва.
„Чудесно, приятелче — помисли си тя, тръгвайки след него. — Искаш да си поиграем? Хайде да си поиграем.“
Когато той стигна до следващото кръстовище, разстоянието между тях бе намаляло на стотина метра. Той зави на север. Още една ясна покана, този път да се приближи повече, за да не го изгуби.
Но Мара нямаше никакво намерение да го преследва по този път. От първия ден, когато пристигнаха тук, беше запаметила разположението на улиците и й беше ясно, че той възнамерява да я изведе до по-рядко населените индустриални квартали на север, където сигурно се надяваше да се справи с нея без свидетели. Ако тя успееше да го изпревари и да стигне преди него, можеше да обърне замисъла му. Провери за втори път бластера под левия си ръкав, зави надясно по алеята между сградите и пое на север.
Грубо казано, долината се простираше на близо сто и петдесет километра от изток на запад, но разстоянието от север на юг бе само няколко километра. Мара продължи бързо напред, като от време на време променяше посоката, за да избегне тълпите и други препятствия. Постепенно къщите и магазините започнаха да отстъпват място на малки фабрики, докато накрая прецени, че е вървяла достатъчно. Ако жертвата й беше продължила с бавната крачка на човек, който не иска преследвачът му да го изгуби, щеше да има достатъчно време, за да се подготви за посрещането.
Разбира се, не бе изключено той да е завил в някоя от другите улици, които пресичаха долината от
