север на юг, да е променил посоката на изток или на запад и дори да е направил пълен кръг и да се е върнал пред къщата на Карде. Тя огледа внимателно сградите на улицата, на която бе излязла, и установи, че въображението на мъжа е толкова ограничено, колкото и техниката му за наблюдение. Стоеше наведен с гръб към нея надолу по пресечката пред редица складирани варели. Синият шарф висеше раздърпан върху зелената туника, от ръката му стърчеше нещо, вероятно някакво оръжие. Несъмнено я чакаше в засада. Аматьор, помисли си тя и сви презрително устни. Без дори да си направи труда да извади бластера, излезе иззад ъгъла и безшумно тръгна към него, като го наблюдаваше внимателно.
— Достатъчно — извика подигравателно някой зад нея.
Мара замръзна. Приведеният над варелите пред нея човек не помръдна и едва сега тя осъзна, че фигурата е прекалено неподвижна, за да чака в засада. Прекалено неподвижна, за да е жива.
Обърна се бавно, държейки ръцете си разперени встрани. Мъжът беше среден на ръст, набит, с тъмни замислени очи. Туниката му висеше разкопчана и отдолу се виждаше лека предпазна жилетка. Разбира се, в ръцете си той държеше бластер.
— Гледай ти! — изсумтя той. — Какво стана, а? Вече бях започнал да се тревожа, че си се изгубила или че ти се е случило нещо.
— Кой си ти? — попита Мара.
— О, рижа хубавице, тук аз задавам въпросите. Но не вярвам да ми се наложи. Това чудесо на главата ти ясно казва всичко, което искам да знам — той махна с бластера си към меденорусата й коса. — Трябваше да се отървеш от нея, да я скриеш по някакъв начин или да я боядисаш. Всеки ще те разпознае по нея.
Мара внимателно си пое дъх и насили мускулите си да се отпуснат.
— Какво искаш от мен? — попита спокойно.
— Същото като всеки истински мъж — ухили се хитро той. — Пари в брой.
Тя поклати глава:
— В такъв случай бъркаш. В мен има не повече от петдесетарка.
Мъжът се ухили още по-широко:
— Добър опит, червенокоске, но само си губиш времето. Вече знам много добре коя си. Ти и твоите приятелчета ще ме направите богат. Да тръгваме.
Мара не помръдна.
— Може би ще успеем да се споразумеем — предложи тя и усети, че по гърба, й се стичат студени капки пот.
Имаше достатъчно опит, за да се подлъже от нехайното държане на мъжа. Който и да беше, много добре знаеше какво прави. Но пък тя още разполагаше със скрития под левия ръкав бластер. Готова бе да се обзаложи, че нападателят й изобщо не предполага, че там може да се скрие толкова мощно оръжие. Това, че досега не я бе претърсил, потвърждаваше предположението й.
Но каквото й да решеше да направи, трябваше да действа незабавно, докато още бе пред него. За съжаление ръцете й бяха разперени встрани и нямаше начин незабелязано да извади оръжието.
— Какво предлагаш? — лениво провлачи той.
— А ти какво искаш? — попита в отговор тя. Ако до крака й имаше някаква кутия, можеше да я вдигне с крак и да я хвърли към него. Но въпреки че в тази част на града улиците бяха засипани с доста боклук, наоколо нямаше нищо, което да й свърши работа. Ботушите й бяха здраво пристегнати към глезените и нямаше как да ги отпусне, без да привлече вниманието му. Набързо си припомни всичко, което носеше в джобовете, но не се сети за нищо полезно.
Но усилното обучение на императора освен развиването на умението за мислена връзка от далечно разстояние, което я бе направило толкова ценна за управлението му, включваше и пряка манипулация със Силата. Тези умения бяха изчезнали със смъртта на императора и оттогава понякога се бяха появявали за кратко и без никаква последователност. След като странните усещания и предчувствия бяха започнали отново, вероятно и Силата се бе върнала…
— Сигурна съм, че можем да платим двойно на онова, което са ти предложили — продължи тя. — И дори да добавим нещо отгоре.
Усмивката му стана злобна.
— Това наистина е щедро предложение, рижа хубавице. Много щедро. Обзалагам се, че доста хора веднага ще го приемат. Но аз — той леко повдигна бластера си — предпочитам да играя на сигурно.
— Тогава ще трябва да се задоволиш с половината пари. На два метра зад мъжа до подпорната стена имаше купчина метални отпадъци, които чакаха да бъдат натоварени. В края на очукан акумулатор едва- едва се крепеше къса предпазна тръба. Мара стисна зъби, освободи съзнанието си, доколкото можа, и мислено се присегна към нея.
— Е, пухкавичката ми, половин сигурно нещо е по-добре от двойно нищо — каза мъжът. — Освен това не ми се вярва да можете да платите повече от Империята.
В гърлото на Мара заседна буца. Беше го очаквала от самото начало, ала потвърждаването на страховете й я накара да потрепери.
— Ще останеш изненадан от нашите възможности — отвърна тя.
Тръбата леко потрепери и се претърколи няколко милиметра.
— Не мисля — каза той спокойно. — Да вървим. Мара посочи с пръст трупа, приведен над варелите зад нея.
— Имаш ли нещо против първо да ми кажеш как го направи?
Нападателят й вдигна рамене:
— Какво има за казване. Имах нужда от примамка, а той просто се разхождаше на погрешно място в погрешно време — усмивката му внезапно изчезна. — Стига приказки. Обръщай се и тръгвай пред мен, освен ако не искаш да ми отмъстиш, като ме накараш да получа пари за трупа ти, вместо да те заведа жива.
— Нищо подобно — измърмори Мара.
Пое си дълбоко дъх и напрегна всички сили. Знаеше, че това е последната й възможност. Тръбата издрънча приглушено на земята зад похитителя й.
Не можеше да не признае, че е адски добър. Тръбата едва беше докоснала повърхността, когато той се свлече на едно коляно, завъртя се и заля всичко наоколо с обилен прикриващ огън, като търсеше с поглед кой се промъква зад него. За по-малко от секунда откри грешката си и се извъртя обратно, без да престане да стреля.
Но тази секунда беше напълно достатъчна за Мара. Последният му отчаян изстрел летеше към нея, когато тя го застреля право в главата.
Тя застина, дишайки тежко, мускулите й трепереха от напрежение. Огледа се, за да се увери, че никой не приближава да полюбопитства каква е тази пукотевица, прибра оръжието в кобура и коленичи до трупа.
Както и очакваше, не намери почти нищо. В картата му за самоличност, вероятно фалшива, пишеше, че името му е Денгар Рот, в джобовете му откри няколко пълнителя за бластер, нож с виброострие, информационен чип, електронен бележник и малко работен капитал в местната валута и имперски монети. Прибра информационния чип и картата за самоличност в туниката си, остави парите и оръжията и се изправи.
— Ето го и твоето двойно нищо — измърмори тя към трупа. — Наслаждавай му се.
Погледът й се плъзна към парчето предпазна тръба, което беше спасило живота й. Беше права. Проблясъците на Силата, също както и предчувствията, се връщаха. Значи съвсем скоро щяха да започнат и сънищата.
Изруга тихо. Не можеше да направи нищо, ако сънищата се появяха отново, ще, не ще, трябваше да ги понася. За момента имаше други, по-спешни дела, с които да се заеме. Огледа се за последен път и тръгна към къщи.
Завари Карде и Данкин да я чакат. Данкин само дето не сновеше нервно из стаята.
— най-сетне! — извика той, когато тя се появи на задната врата. — Къде по…
— Имаме проблеми — прекъсна го Мара, подаде на Карде картата за самоличност на Денгар Рот и мина край тях към все още неподредената командна зала. Изтегли една кабелна кутия, намери електронен бележник и пъхна вътре чипа.
