— Не си прави труда — отвърна тя и посочи навън. Хан проследи погледа й. Един от отминатите крайцери беше променил леко курса си и летеше успоредно с тях. Отпред транспортният кораб на Сена се беше насочил право към един от двата ярко осветени хангара.
— Аха, защо ли не съм изненадан! — измърмори той.
— Успокой се и остави на нас грижата за полета — отвърна тя и Хан за пръв път забеляза зачатъци на чувство за хумор у нея.
— Добре — въздъхна той.
Зад тях все още се виждаха припламванията на битката. Той насочи „Дамата на късмета“ към хангарите за скачване и си спомни, че Люк не бе доловил предателство в излъчването на Сена. Но пък не бе засякъл измамата и у бимианците преди първото нападение на ногрите на Бимисаари. Дано този път хлапето се окажеше право.
Първият крайцер изчезна в хиперпространството с блясъка на лъжливо движение, като отнесе със себе си „Дамата на късмета“ и транспортния кораб. Няколко секунди по-късно другите два преустановиха йонната канонада срещу звездния разрушител и избягаха през ураганния огън на турболазерните оръдия на имперската бойна станция. Люк остана сам, ако не се броеше ятото имперски изтребители по петите му.
Зад гърба му прозвуча нетърпеливо и доста угрижено пиукане.
— Добре, Арту. Потегляме — увери той малкия дроид и дръпна ръчката за хипердвигателя.
Звездите се сляха в безкрайна линия, космосът се изпълни с цветни петна. Двамата с Арту вече бяха в безопасност. Пое си дълбоко дъх. Значи това беше краят. Хан и Ландо бяха изчезнали, отведени от Сена при тайнствения командир, и за момента нямаше начин да открие къде са. Той беше извън мисията, докато те не се покажеха и не се свържеха отново с него. Може би така беше по- добре. Зад него се чу ново пиукане, Арту му задаваше въпрос.
— Не, няма да се връщаме на Корускант — отвърна Люк. Връхлетя го усещане за нещо вече видяно. — Отиваме на една малка планета на име Джомарк, за да се срещнем с един майстор джедай.
ГЛАВА 9
Малкият патрулен кораб за бързи нападения изскочи от хиперпространството и се приближи на стотина километра, преди радарите на „Сокол“ да засекат присъствието му. Когато Лея влезе в кабината, пилотът на патрулния кораб вече беше успял да установи връзка.
— Ти ли си, Кабарак? — попита тя и се настани до Чубака в креслото на втория пилот.
— Да, лейди Вейдър — измяука дълбокият котешки глас на ногрито. — Дойдох сам, както обещах. Вие също ли сте сама?
— Придружава ме Чубака, моят пилот — отвърна Лея. — И един протоколен дроид. Искам да взема дроида, за да ми помага с превод. Както се споразумяхме, Чубака ще остане тук — уукито се обърна към нея и изръмжа. — Не — прекъсна го твърдо тя, като се усети навреме да закрие предавателя с ръка. — Съжалявам, но обещах на Кабарак. Ти оставаш на „Сокол“. Това е заповед.
Чубака изръмжа отново, този път още по-настоятелно. Изведнъж се сети за нещо, което не си бе спомняла от години, и я полазиха тръпки по гърба. Уукитата пренебрегват заповедите, които не им допадат.
— Налага се да отида сама, Чуй — продължи тя по-спокойно. Не биваше да се налага, трябваше да опита с логика и разум. — Не можеш ли да ме разбереш? Такова е споразумението ни.
Чубака измърмори нещо.
— Не — поклати глава Лея. — Моята безопасност вече не зависи от физическата сила. Единствената възможност да остана невредима е да убедя ногрите да ми вярват, че когато обещая нещо, го изпълнявам.
— Дроидът не представлява проблем — каза Кабарак. — Ще приближа кораба за скачване.
Лея отново включи предавателя:
— Добре. Ще нося с мен и един куфар дрехи и лични вещи. И един анализатор, за да проверявам дали във въздуха и храната няма опасни за мен елементи.
— Там, където ще бъдем, въздухът и почвата са обеззаразени.
— Вярвам ти — отвърна тя, — но не е въпросът само за моята безопасност. Нося в себе си два нови живота и трябва да ги предпазя на всяка цена.
От предавателя се чу съскане:
— Наследници на лорд Вейдър?
Лея се поколеба, но поне генетично, ако не в истинския смисъл на думата, това беше вярно:
— Да.
Ногрито отново изсъска:
— Можете да си носите каквото пожелаете. Но ще ми позволите да прегледам багажа ви. Оръжия имате ли?
— Само лазерния меч — каза Лея. — На вашата планета има ли някакви опасни животни, за да си взема бластер?
— Вече не — отвърна тъжно Кабарак. — Нямам нищо против лазерния меч.
Чубака извика яростно, закривените нокти, с които уукитата се катерят по дърветата, се показаха от възглавничките на пръстите му. Лея изведнъж осъзна, че той е на ръба да изгуби контрол върху действията си и да вземе нещата в своите огромни ръце.
— Какъв е проблемът? — попита настоятелно Кабарак. Стомахът й се сви. Бъди честна, напомни си тя.
— Пилотът не иска да ме пусне да дойда сама — призна Лея. — Той има… ти не можеш да разбереш.
— Има кръвен дълг към вас?
Лея премига изненадано. Не беше предполагала, че Кабарак е чувал за кръвния дълг на уукитата, още по-малко че знае подробности за него.
— Да — каза тя. — Първоначално кръвният дълг беше към съпруга ми Хан Соло, но през годините Чубака го прехвърли към брат ми и мен.
— И към децата, които носите ли?
Лея погледна към Чубака и отговори:
— Да.
За един дълъг момент предавателят замлъкна. Патрулният кораб продължаваше да се приближава към тях. Лея стискаше здраво облегалката на креслото и се опитваше да отгатне какво мисли ногрито. Ако решеше, че възражението на Чубака е измяна спрямо първоначалното споразумение…
— Кодексът на честа на уукитата е твърде близък до нашия — каза накрая Кабарак. — И той може да дойде с вас.
Чубака изръмжа гърлено в знак на изненада, която бързо премина в подозрение.
— Да не би да предпочиташ да бе казал, че трябва да останеш тук? — отвърна Лея и собствената й изненада от позволението на ногрито бързо се смени с облекчение, че проблемът се реши толкова лесно. — Хайде, решавай какво искаш.
Уукито изръмжа отново, но беше напълно ясно, че по- скоро ще скочи заедно с нея в капана, отколкото да я остави да тръгне сама.
— Благодаря, Кабарак. Приемаме предложението — каза Лея. — Докато дойдеш дотук, ще бъдем готови. Между другото, колко време ще ни отнеме пътуването до вашата планета?
— Приблизително четири дни — отвърна ногрито. — Очаквам с нетърпение честта да се качите на моя кораб.
Предавателят замлъкна. Четири дни, помисли си Лея и по гърба й полазиха тръпки. Само четири дни, за да научи нещо за Кабарак и народа на ногрите. И да се подготви за най-важната дипломатическа мисия в живота си.
Оказа се, че по време на пътуването не успя да научи кой знае какво за културата на ногрите. Кабарак гледаше през повечето време да остава сам, като разделяше времето си между пилотската кабина и
