показва, че илюзията не може да бъде поддържана твърде дълго.
— Или че за изпълнението й е нужно огромно количество енергия — вметна Акбар. — Ако Империята е разработила метод за фокусиране на невидима енергия срещу планетарния щит, то насоченото облъчване сигурно може да отслаби някой участък от щита толкова, че през отвора да проникне турболазерен заряд. Но за такова нещо е нужно невероятно количество енергия.
— Освен това ще породи енергийно напрежение по повърхността на щита — изтъкна Мон Мотма. — В информацията, с която разполагаме, нищо не подсказва, че е бил използван такъв метод.
— Информацията може да е непълна — отвърна Акбар. Той хвърли неприкрит кръвнишки поглед към съветник Борск Фейлия и добави хапливо: — Или да е била манипулирана от Империята. Такива неща са се случвали и преди.
Лея също се обърна към ботанеца, чудейки се дали едва прикритата обида към народа му няма най- сетне да го извади от самоналоженото мълчание. Но Фейлия си седеше с впит в масата поглед. Кремавата му козина лежеше неподвижно. Не говореше, не реагираше, може би дори и не мислеше.
Лея предполагаше, че някой ден той щеше да си възвърне куража да проговори и заедно с това и част от старата си политическа сила: Но сега, когато споменът за лъжливото му обвинение срещу Акбар все още беше жив в умовете на всички, Фейлия беше в период на покаяние, както го разбираше расата му. Лея усети, че стомахът й се свива от надигналото се недоволство. Ботанското разбиране за политиката, основаващо се на максимата „Всичко или нищо“, работеше срещу интересите на Новата република. Преди няколко месеца измисленото обвинение на Фейлия срещу Акбар бе пропиляло ценно време и енергия, а сега, когато съветът се нуждаеше от всяка частица вдъхновение и съобразителност, включително тези на ботанеца, той се правеше на мъченик. В някои дни — а най-вече през дългите мрачни нощи — Лея тайничко се винеше, че е събрала планетите в Новата република.
— Прав сте, разбира се, адмирале — въздъхна Мон Мотма. — Нуждаем се от повече информация. И то бързо.
— Организацията на Талон Карде остава най-добрата ни възможност — обади се Лея. — Той разполага с връзки и в Империята. А според последното съобщение на Люк Карде изглеждал заинтересован.
— Не можем да си позволим да чакаме благоволението на един контрабандист — изръмжа Акбар и мустачките над горната му устна потрепериха гнусливо. — Какво ще кажете за генерал Бел Иблис? Той се противопоставяше сам на Империята в продължение на няколко години.
— Генералът вече прехвърли агентите си към нашето разузнаване — отвърна Мон Мотма и на бузата й потрепери едно мускулче. — Все още ги приобщаваме към системата ни.
— Нямам предвид агентите му — поклати глава Акбар.
— Говоря за самия генерал. Защо не е тук?
Лея погледна Мон Мотма и отново я присви стомахът. Гарм Бел Иблис беше една от първите влиятелни личности, застанали зад обединението на разпокъсаните групи от съпротивата в общия Бунтовнически съюз и дълги години участваше в нелегалната ръководна тричленка, в която влизаха още Мон Мотма и приемният баща на Лея — Бейл Органа. Но след като Органа загина с хората си при нападението на „Звездата на смъртта“ над Алдеран, Мон Мотма започна да съсредоточава в ръцете си все повече власт, Бел Иблис напусна съюза и тръгна по свой път. Сам беше продължил личната си война срещу Империята, докато не срещна случайно сънародника си корелианец Хан Соло.
Настойчивата молба на Хан доведе Бел Иблис и шестте му крайцера в помощ на Новата република в битката при флотата „Катана“. Мон Мотма приветства завръщането на Бел Иблис и го призова да забравят различията от миналото.
След това се отметна от думите си и го изпрати да укрепява позициите на флотата в пограничните сектори на Новата република. Колкото може по-далеч от Корускант.
Лея не можеше да вини Мон Мотма за решението й. Но в Новата република все още имаше хора, които помнеха тактическия гений на Бел Иблис, и не всички от тях бяха готови да оправдаят Мон Мотма.
— На бойното поле имат нужда от способностите на генерала — спокойно каза Мон Мотма.
— Както и ние тук — рязко добави Акбар, но Лея долови в гласа му примирение.
Адмиралът току-що се беше върнал от инспекция на отбранителните системи на Фарфин и Доломар, а сутринта щеше да замине за Дантуин. С настъпването на имперската бойна машина Новата република не можеше да си позволи лукса да прибере най-добрите си фронтови командири и да ги превърне в щабни плъхове.
— Разбирам загрижеността ви — каза по-меко Мон Мотма. — Когато положението там се стабилизира, възнамерявам да върна генерал Бел Иблис и да му поверя тактическото планиране.
Ако успеем да стабилизираме положението, поправи я на ум Лея и усети как стомахът й отново се стегна. До този момент офанзивата вървеше съвсем според плановете на Империята… Мисълта й остана недовършена, тя изведнъж разбра какво всъщност се случваше. Не, стомахът й не се свиваше, а … Акбар отново говореше нещо.
— Моля да ме извините — прекъсна го Лея и с мъка се изправи. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но се налага да отида до лекарското отделение.
Очите на Мон Мотма се разшириха изненадано:
— Близнаците ли?
Лея кимна:
— Май вече са на път.
Стените и таванът на родилната зала бяха в топъл кафеникав цвят, по тях играеха разноцветни светлинки в синхрон с мозъчните вълни на Лея. На теория те трябваше да й помогнат да се отпусне и да се съсредоточи върху предстоящата задача. Но Лея вече бе решила, че след десет часа гледане техниката е изгубила ефективността си.
Присви я нова контракция, най-силната до този момент. Лея автоматично се присегна със Силата и използва методите, които Люк й беше показал, за да облекчи болката в протестиращите мускули. Ако не друго, раждането й даваше възможност поне да упражнява джедайските си умения. И то не само за усмиряване на болката. Всичко е наред, прошепна тя към малките създания в корема си. Всичко е наред. Мама е тук.
Но това не помогна много. Понесени като във вихър от непонятни за тях сили, които бавно извъртаха и изтласкваха малките им телца към неизвестното, близнаците изпитваха страх с неразвитите си съзнания. Баща им, изглежда, не беше в по-добра форма.
— Добре ли си? — попита Хан за хиляден път, откак се беше появил.
Стисна ръката й по-силно, също за хиляден път, когато рязката болка я накара да свие рамене.
— Да — увери го Лея. Раменете й се отпуснаха с края на контракцията и на свой ред и тя стисна ръката му. — Но май ти не си много добре.
Хан направи гримаса и каза сухо:
— Отдавна ми мина времето за лягане.
— Сигурно е затова — съгласи се тя. Хан се държеше като чувал върху ролкови кънки от самото начало на раждането, но полагаше мъжествени усилия да прикрие нервността си. Лея предполагаше, че го прави по-скоро заради нея, а не толкова заради вредата, която би причинило на имиджа му това признание. — Съжалявам.
— Няма за какво — Хан погледна лекаря и двата медицински дроида, които се мотаеха около важната страна на леглото. — Май скоро ще свърши, скъпа.
— Съвсем си прав — съгласи се Лея през зъби. Нова контракция изцяло погълна съзнанието й. — Оооо…
Възбудата на Хан достигна нови висоти:
— Добре ли си?
Лея кимна, гърлото й бе твърде стегнато, за да му отговори.
— Дръж ме, Хан — прошепна тя. — Стой до мен.
— Тук съм — отвърна той тихо и успокояващо я обхвана със свободната си ръка през раменете.
Тя почти не го чу. Дълбоко в нея малките животи, които бяха създали с Хан, се движеха и изведнъж страхът им се бе превърнал в безграничен ужас.
Не се страхувайте, заговори мислено тя. Не се страхувайте. Всичко ще е наред. Аз съм тук и съвсем
