да ги счупите, без да избиете всички вътре.
— Няма и да се опитвам — отвърна Калризиан със сурова усмивка. — Лея има лазерен меч. Ти само не позволявай на тия да надигат глава.
Той се затича надолу по стълбите и изчезна.
— Добре — изръмжа след него Мара и се обърна отново към имперските агенти в горния край на стълбата.
Дали ги бяха забелязали? Вероятно. В такъв случай най-левият агент сигурно се беше подал иззад прикритието си, за да се прицели. Е, тя нямаше нищо против да опита. Прехвърли бластера в лявата ръка, облегна китката си на стената, прицели се и… Един изстрел от другата стълба разтроши стената над бластера й, нагорещени парчета камък обсипаха ръката й.
— По дяволите! — изръмжа Мара, скри бързо ръката си и изтупа парченцата.
Значи се правеха на хитреци. Добре, и тя ще играе по същия начин. Стисна отново бластера и леко се подаде иззад ъгъла…
Внезапното предчувствие за надвиснала опасност спаси живота й. Мара падна на коляно. Насреща й изгърмя бластер и изстрелът се заби в стената точно там, където допреди секунда се намираше главата й. Тя мигновено отскочи назад и насочи бластера.
Бяха двама, движеха се безшумно по коридора от другата страна на стълбата. Тя стреля бързо два пъти и се извъртя настрани. И двата пъти не улучи. Сграбчи бластера с две ръце, опитвайки се да не обръща внимание на прелитащите в опасна близост до нея заряди, прицели се в десния и стреля два пъти.
Той потрепери и се строполи на пода, бластерът му продължи да стреля в тавана. Един изстрел профуча край ухото й, Мара взе на мушка втория нападател, още един заряд прелетя дори по-близо и тя се приготви да натисне спусъка… Изведнъж въздухът над нея се изпълни с ураганен огън. Имперският агент се строполи и не помръдна повече.
Мара се обърна. Петима мъже от охраната на двореца бързаха нагоре по стълбата, вдигнали готови за стрелба оръжия. Зад тях вървеше Бел Иблис.
— Как си? — извика той.
— Нищо ми няма — изръмжа тя и пропълзя назад. Имперските агенти на площадката разбраха, че изненадващата им атака се е провалила, и откриха яростен огън.
Мара се изправи на крака, приведе се под бурята от камъчета и извика: — Калризиан слезе в хангара.
— Да, срещнахме го — кимна генералът. Войниците от охраната бързо минаха напред. — Какво стана тук?
— Двама закъснели за празненството — отвърна Мара и кимна към коридора. — Вероятно се връщаха от залата с предавателя. Приятелчетата им на площадката се опитваха да отвлекат вниманието ми, докато те се промъкваха към мен. Замалко да им мине номерът.
— Радвам се, че не са успели — Бел Иблис погледна над рамото й. — Какво е положението, лейтенант?
— Няма да е лесно, сър — надвика шума мъжът от охраната. — След няколко минути от склада ще докарат автоматично оръдие, с което ще ги свалим от площадката. Дотогава не можем друго, освен да ги задържаме, докато направят някаква грешка.
Бел Иблис кимна замислено и сви устни в сурова усмивка. Кожата около очите му се набръчка. Мара бе виждала това изражение изключително рядко, и то само върху лицето на най-добрите военни командири. Беше изражението на човек, който се готви да изпрати подчинените си на явна смърт.
— Не можем да чакаме — каза той. Напрежението все още се долавяше, но гласът му звучеше твърдо. — Групата на горния етаж ще разбие вратата на Соло, преди оръдието да дойде. Трябва да ги атакуваме още сега.
Командирът на охраната си пое дълбоко дъх.
— Слушам, сър. Добре, момчета, чухте генерала. Да си намерим прикритие и да започваме.
Мара се приближи до Бел Иблис и прошепна:
— Няма да се справят навреме.
— Знам — отвърна сковано той. — Но колкото повече гръмнем сега, с толкова по-малко ще си имаме работа, когато останалите слязат отгоре — той отново погледна над рамото й и меко добави: — А тогава те ще водят със себе си и заложници.
Силният гърмеж на тежкия бластер бе последван от метален трясък, после настъпи тишина.
— О, майко Космос — измърмори жално Трипио. Стоеше прав в ъгъла и се опитваше да изглежда колкото може по-незабележим. — Първата врата май вече я няма.
— Добре, че си тук, за да ни казваш какво става — извика раздразнено Хан.
Погледът му неспокойно обикаляше спалнята на Уинтър. Лея съзнаваше, че това е напълно излишно — вече бяха преместили всичко, което можеха да използват. Леглото и раклата на Уинтър бяха пред двете врати, а гардеробът лежеше обърнат на една страна до прозореца, за да служи като барикада, зад която можеха да се скрият и да стрелят. И това беше всичко. Не им оставаше друго, освен да чакат нападателите да нахлуят през някоя от вратите.
Лея си пое дълбоко дъх и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Още от първия опит да я хванат на Бимисаари гледаше на имперските нападения като на стремеж да бъде заловена — мисълта не беше особено приятна, но през годините на войната беше свикнала с нея. Този път обаче беше различно. Сега имперските командоси не искаха нея и неродените й близнаци, а децата й. Децата, които можеха да й отнемат физически от ръцете и да ги скрият някъде, така че никога повече да не ги види. Лея стисна здраво лазерния меч. Това нямаше да се случи. Нямаше да го позволи.
Отвън се чу трясък на счупено дърво.
— Това беше кушетката — измърмори Хан. Последва нов трясък. — А сега и столът. И без това не ми се вярваше, че барикадата ще ги забави много.
— Поне си струваше да опитаме — каза Лея.
— Разбира се — изсумтя под нос Хан. — От месеци ти повтарям, че ни трябват повече мебели.
Лея се усмихна и стисна ръката му. Хан винаги намираше начин да намали напрежението.
— Нищо подобно — възрази тя. — Та ти изобщо не се прибираш — погледна отново към седналата на пода Уинтър, която държеше в прегръдките си близнаците. — Как са малките?
— Май се събуждат — прошепна Уинтър.
— Вярно — кимна Лея и докосна нежно съзнанията на бебетата, за да им вдъхне увереност.
— Опитай се да ги държиш тихи — измърмори Хан. — Приятелите ни отвън нямат нужда от допълнителна помощ.
Лея кимна. Нова вълна напрежение стисна сърцето й. И двете спални — нейната и на Уинтър — излизаха във всекидневната на апартамента, следователно шансът нападателите да изберат вярната врата беше точно наполовина. С тяхното оръжие избирането на грешната врата нямаше да ги забави повече от няколко минути, които обаче лесно можеха да се окажат разликата между живота и смъртта.
През стената откъм нейната спалня се чу тътен на тежък бластер и Лея за момент си пое облекчено дъх. Но само за момент. В следващата секунда звукът се повтори, този път откъм вратата пред тях. Изправени пред две врати, имперските командоси бяха решили да разбият и двете. Тя се обърна към Хан. Той я гледаше очаквателно.
— Все пак това ще ги забави малко — каза той. Думите звучаха по-успокояващо, отколкото беше излъчването му. — Налага се да разделят силите си. Все още разполагаме с малко време.
— Но няма какво да правим с него — отвърна Лея и напразно огледа стаята. Годините на постоянно пътуване из галактиката с отдела по снабдяването бяха изградили у Уинтър навика да носи със себе си съвсем малко вещи и тук нямаше нищо, което биха могли да използват.
Отвън отново изтрещяха изстрели, последвани от звук на разцепване на дърво. Обикновените дървени врати на спалните щяха да поддадат бързо и между тях и нападателите щяха да останат само вътрешните метални врати. Лея отново огледа стаята. Надигащото се отчаяние й пречеше да мисли ясно. Гардеробът, леглото, раклата — това беше всичко. Не оставаше друга преграда освен металните вътрешни врати, прозорците от прозрачна стомана и голите стени.
Голите стени… Изведнъж се сети за лазерния меч, който стискаше.
