— Люк! Кога се върна?
— Преди десетина минути — отвърна Люк и кимна надолу по коридора. — Обадих се в стаята ви и Уинтър ми каза, че двамата с Лея сте тръгнали насам за някаква извънредна среща. Надявах се, че ще мога да ви хвана, преди да започне.
— Всъщност аз не съм поканен — каза Хан и хвърли последен поглед към отдалечаващия се Бремен. — А Лея мина през стаята на Мара.
— Аха. Мара.
Хан го погледна изпитателно.
— Тя беше тук, когато имахме нужда от нея.
Люк се намръщи:
— А аз не бях.
— Не това имах предвид — възрази Хан.
— Знам. Но все пак трябваше да бъда тук.
— Е… — Хан сви рамене, не знаейки какво да каже. — Не можеш винаги да се навърташ наблизо, за да я защитаваш. Все пак това е мое задължение.
Люк се усмихна насмешливо:
— Прав си. Бях го забравил.
Хан погледна над рамото му. Започваха да пристигат дипломати и помощници на съветниците, но Лея още я нямаше.
— Ела, сигурно се е спряла на приказки. Ще я пресрещнем по коридора.
— Изненадан съм, че й позволяваш да се разхожда сама из двореца — подхвърли Люк.
Тръгнаха обратно покрай редичките дървета хахала.
— Не е сама — отвърна сухо Хан. — От нападението насам Чуй не я изпуска от поглед. Голямата космата топка дори спи пред вратата ни нощем.
— Сигурно се чувствате по-сигурни.
— Аха. Децата ще пораснат, алергични към уукска козина — той погледна въпросително Люк. — А ти къде беше? В последното си съобщение казваше, че ще се върнеш преди три дни.
— Това беше, преди да се… — Люк млъкна и изгледа хората, които бяха започнали да се тълпят в коридора. — Ще ти разкажа по-късно. Уинтър ми каза, че Мара е под домашен арест. Вярно ли е?
— Да, и като че ли няма да успеем да я измъкнем — изръмжа Хан. — Поне докато не убедим онези идиоти от службите за сигурност, че е на наша страна.
— Аха — кимна колебливо Люк. — Е, това няма да е толкова лесно.
Хан изненадано го погледна:
— Защо?
Люк сякаш се стегна:
— Защото е прекарала повечето години от войната като личен помощник на императора.
Приятелят му го зяпна изненадано:
— Шегуваш се!
— Не — поклати глава Люк. — Той я е изпращал със заповеди навред из Империята. Наричали са я Ръката на императора.
Точно така я беше нарекъл онзи майор в лекарското отделение.
— Великолепно! — измърмори той и отново погледна напред. — Просто великолепно. Можеше да ни кажеш.
— Не мислех, че е важно — отвърна Люк. — Сега вече не е с Империята — той погледна многозначително Хан. — А и повечето хора обикновено имат в миналото си неща, които не им се ще да излизат на бял свят.
— Някак не ми се вярва, че Бремен и другите тъпанари в службите за сигурност ще погледнат така на нещата — каза мрачно Хан.
— Е, тогава ще трябва да ги убедим… — Люк млъкна рязко.
— Какво става?
— Не знам — отвърна колебливо той. — Усетих трепване в Силата.
Стомахът на Хан се сви на студена топка.
— Какво трепване? Някакво предупреждение за опасност ли?
— Не — отговори Люк с набръчкано от усилието да се съсредоточи чело. — По-скоро изненада. Или шок — той погледна Хан. — Не съм сигурен, но мисля, че идва от Лея.
Хан инстинктивно посегна към бластера, погледът му бързо обиколи коридора. Лея беше с бивш агент на императора и беше толкова изненадана, че Люк бе доловил излъчването й.
— Трябва ли да тичаме дотам според теб?
— Не — Люк стисна лазерния меч. — Но можем да поускорим крачката.
От другата страна на вратата се чу приглушеният глас на дроида пазач, Мара въздъхна уморено и хвърли електронния бележник на масата. Предполагаше, че най-накрая на службите за сигурност ще им омръзнат постоянните кръстосани разпити, но поне засега нямаше признаци за прекратяването им. Присегна се със Силата, опитвайки се да разпознае посетителя, като се надяваше поне да не е отново Бремен. Не беше той. Мара едва успя да се съвземе от изненадата, когато вратата се отвори и вътре влезе Лея Органа Соло.
— Здравей Мара — кимна за поздрав тя. Пазачът дроид затвори вратата след нея, но Мара успя да зърне очевидно недоволния ууки отвън. — Отбивам се да видя как си.
— Чувствам се чудесно — изръмжа Мара. Не можеше да каже със сигурност дали идването на Органа Соло вместо Бремен е по-добре или напротив. — Какъв е този шум отвън?
Лея поклати глава и Мара долови проблясък от раздразнението й.
— Някой от службите за сигурност е решил, че не можеш да имаш едновременно двама посетители, освен ако не са техни хора. Чуй трябваше да остане отвън, а това никак не му харесва.
— Значи ми няма вяра?
— Не го приемай лично — каза Лея. — Нали знаеш, че уукитата гледат на кръвния си дълг много сериозно. Все още е доста разстроен, че замалко не ни загуби при опита за отвличане. Всъщност за момента вярва на теб повече, отколкото на всеки друг в двореца.
— Добре, че поне някой ми вярва — отвърна Мара, усещайки горчивината в гласа си. — Може би трябва да го помоля да си поговори малко с полковник Бремен.
Органа Соло въздъхна.
— Съжалявам за всичко това, Мара. След няколко минути долу имаме среща и аз ще се опитам да ги убедя да те пуснат. Но не ми се вярва Мон Мотма и Акбар да се съгласят, преди службите да свършат с проверката.
И щом откриеха, че тя наистина е била Ръката на императора…
— Трябваше да продължа да настоявам пред Уинтър веднага да ми намери кораб.
— Ако беше заминала, аз и близнаците сега щяхме да бъдем в ръцете на Империята — каза тихо Органа Соло. — И вече щяха да са ни изпратили като подарък за майстора джедай Кбаот.
Мара стисна зъби. Едва ли имаше по-страшна съдба от тази.
— Вече ми благодари — измърмори тя. — Да кажем само, че си ми длъжник, и да спрем дотук.
Органа Соло се усмихна строго:
— Според мен ти дължим много повече.
Мара я погледна право в очите.
— Спомни си това, когато убия брат ти.
Лея не трепна.
— Все още ли си мислиш, че искаш да го убиеш?
— Не искам да говорим за това — отвърна Мара, стана от креслото и се приближи до прозореца. — Аз съм добре, ти ще се опиташ да ме измъкнеш от тук и всички ще сме щастливи, че ви спасих от Кбаот. Има ли нещо друго?
Усещаше тежкия поглед на Органа Соло върху себе си.
— Не — каза тя тихо. — Просто исках да те попитам защо го направи.
