Мара плъзна поглед навън. Усещаше как непонятен вихър от чувства разклаща плътната преграда, която беше изградила между себе си и света.
— Не знам — каза бавно тя, леко изненадана, че изобщо го признава. — През тези два дни самота мислих много и още не съм намерила отговор. Може би… — тя сви рамене. — Май защото Траун се опита да открадне децата ти.
Органа Соло остана мълчалива за минута.
— Откъде си, Мара? — попита тя накрая. — Откъде те е довел императорът на Корускант?
Мара се замисли.
— Не знам. Спомням си първата среща с императора, пътуването дотук с личния му кораб. Но не помня нищо за света, където съм се родила.
— Знаеш ли на колко години си била тогава?
Мара поклати глава:
— Не. Бях достатъчно голяма, за да говоря с императора и да разбера, че ще напусна дома си и ще тръгна с него. Но не си спомням нищо друго.
— И родителите си ли?
— Съвсем смътно — отвърна Мара. — Само като неясни сенки — тя се поколеба. — Но имам усещането, че не искаха да ме пуснат с него.
— Не ми се вярва императорът да им е оставил възможност за избор — каза Органа Соло и гласът й изведнъж прозвуча почти нежно. — А какво ще кажеш за себе си, Мара? Ти имала ли си избор?
Мара се усмихна сурово през внезапно избилите на очите й сълзи.
— Значи натам биеш. Мислиш, че рискувах живота си за близнаците, защото и аз съм била отведена от къщи по същия начин.
— Така ли е?
— Не — отвърна безизразно Мара и се обърна към нея. — Нищо подобно. Просто не исках лудият Кбаот да ги вземе. Това е.
— Добре — кимна Органа Соло, като гласът й показваше, че не е напълно убедена. — Ако решиш да споделиш повече…
— Знам къде да те намеря — прекъсна я Мара.
Не можеше да повярва, че говори за такива неща с Органа Соло, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че се чувства добре. Вероятно престоят на Корускант я бе размекнал.
— Можеш да ме потърсиш по всяко време — усмихна се Органа Соло и се изправи. — Най-добре да тръгвам за срещата. Да видим какво са направили днес клонингите на Траун.
Мара зяпна неразбиращо:
— Какви клонинги?
Сега Органа Соло се изненада.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Империята се е сдобила отнякъде с клониращи цилиндри „Спаарти“. Непрестанно произвеждат нови клонинги и ги изпращат срещу нас.
Мара не можеше да откъсне погледа си от нея. По гърба й полазиха ледени тръпки. Клонинги…
— Никой не ми е казал — прошепна тя.
— Съжалявам — каза Органа Соло. — Мислех си, че вече всички знаят. Това беше главната тема за разговори в двореца през последния месец.
— Аз бях в реанимацията — каза механично Мара.
Клонинги. С корабите от флотата „Катана“ и под командването на тактическия гений на върховния адмирал Траун. Войните на клонингите щяха да започнат отново.
— Права си, забравих — призна Органа Соло. — Случиха се толкова много неща — тя погледна изпитателно: — Добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърна Мара с глас, сякаш идващ отдалеч.
В съзнанието й нахлуха откъслечни спомени. В гората — в планината — скритата съкровищница с личните трофеи на императора… И огромна зала, пълна с клониращи резервоари.
— Добре — кимна Органа Соло без особена убеденост, но явно и без намерение да я притиска. — Е, ще се видим скоро — тя отново протегна ръка към дръжката на вратата…
— Почакай!
Органа Соло се обърна:
— Да?
Мара си пое дълбоко дъх. Императорът непрестанно беше повтарял, че съществуването на мястото е свещена тайна, доверена само на малцина. Но след като Траун притежаваше неограничена армия от клонинги и се канеше да я хвърли срещу галактиката…
— Мисля, че знам къде са цилиндрите „Спаарти“.
Въпреки неразвитите си джедайски сетива усети вълните изненада от Органа Соло.
— Къде са? — попита едва сдържано тя.
— Императорът имаше лична съкровищница — отвърна Мара. Думите излизаха трудно от устата й. Пред погледа й се появи съсухреното лице на императора, жълтите му очи се впиха в нея с мълчаливо и горчиво обвинение. — В планината на една планета, която той наричаше Затънтената земя. Не зная дали има официално име. Там държеше всичките си лични трофеи, сувенири и странни технологии, за които мислеше, че някой ден могат да му влязат в работа. В една от изкуствените пещери бяха монтирани клониращите резервоари, които бил взел от някакъв производител на клонинги.
— В какво състояние бяха устройствата?
— В чудесно — Мара потрепери. — Имаше автоматизирана система за подаване на храна, за развиване на лични качества и за обучение на клонингите в процес на растеж.
— Колко бяха цилиндрите?
Мара поклати глава:
— Не знам. Бяха подредени в концентрични кръгове, нещо като гладиаторска арена, която запълваше цялата пещера.
— Хиляда цилиндъра? — настоя Органа Соло. — Две хиляди? Десет хиляди?
— Май поне двайсет хиляди — отвърна Мара. — Може и повече.
— Двайсет хиляди! — прошепна Органа Соло. Лицето й замръзна ужасено. — И Траун изважда нов клонинг от всеки от тях през двайсет дни.
Мара я зяпна изненадано:
— През двайсет дни ли?! Не е възможно!
— И аз така мисля, но Траун го прави. Знаеш ли координатите на Затънтената земя?
Мара поклати глава:
— Била съм там само веднъж и императорът сам управляваше кораба. Но съм сигурна, че ако имам достъп до звездни карти и навигационен компютър, ще успея да я намеря.
Органа Соло кимна бавно. Излъчването й оставяше в Мара усещането за бурен вятър в клисура.
— Ще видя какво мога да направя. А междувременно… — погледът й рязко се впи в лицето на Мара. — Не бива да казваш на никого. Абсолютно на никого. Траун все още получава сведения направо от двореца и е готов да те убие, за да ти запуши устата.
Мара кимна.
— Така е — каза тя.
В стаята изведнъж сякаш стана по-студено.
— Добре, ще се опитам да ти осигуря допълнителна охрана, без да привлека нежелано внимание — Лея леко наклони глава, сякаш се ослушваше. — Трябва да тръгвам. Хан и Люк идват насам, а това не е най- подходящото място за военен съвет.
— Съгласна съм — Мара се обърна към прозореца. Зарът беше хвърлен, вече беше минала невъзвратимо на страната на Новата република.
На страната на Люк Скайуокър. Мъжът, когото ще убие.
Същата вечер свикаха военния съвет в кабинета на Лея, единственото място, до което имперският агент
