незабавно.
— Ако си готов да умреш с мен — отвърна Карде и се извъртя леко, за да покаже, че държи с лявата ръка един от превключвателите на панела за светлините. — Както вече казах, предпочитам да унищожа кораба, но не и да ти позволя да го вземеш.
За миг му се стори, че Фериер е готов да рискува. След това с очевидна неохота крадецът на кораби отмести настрани бластера и стреля два пъти в контролното табло на оръжейните системи.
— Пак ще се видим, Карде — каза заплашително той.
Отдръпна се към вратата на мостика, тя се отвори, той се огледа бързо и се измъкна навън. Карде си пое дълбоко дъх. Пусна бутона за включване на светлините за приземяване и се изправи. Петнайсет секунди по-късно видя през илюминатора как Фериер тича сам към кораба си. Пресегна се внимателно покрай димящите дупки в контролното табло и включи интеркома.
— Говори Карде. Вече можете да отворите вратата, Фериер изчезна. Имате ли нужда от лекар или помощ за затворника?
— Не — увери го Гилеспи. — Деволите може да са ненадминати в промъкването, но изобщо не стават за надзиратели. Значи Фериер го изостави, така ли?
— Очаквал ли си друго? — отговори Карде. Корабът на Фериер се издигна на агравитаторите си и се насочи на запад. — Излетя. Предупреди всички да не напускат кораба, със сигурност е намислил нещо, за да обезкуражи преследвачите си.
Едва бе изрекъл това, когато излетелият кораб изхвърли във въздуха голяма метална кутия. Блесна светкавица и изведнъж над тях се разгъна метална мрежа, която се разпростря по двора и бавно падна. Там, където се докосваше до кацналите кораби, просветваха искри.
— Конърска мрежа — обади се зад него Дравис. — Любим номер на крадците на кораби.
Карде се обърна. Дравис, Парта и Мазик стояха на прага и наблюдаваха през илюминатора отлитащия кораб.
— Имаме доста хора навън — напомни им той. — Бързо ще я махнат.
— Неее трябвааа дааа му позволиим дааа избягааа — настоя Парта и направи ходински презрителен жест към заминаващия кораб.
— Няма — увери я Карде. Корабът летеше ниско над равнината, извън обхвата на оръдията на хванатите в мрежата кораби. — „Небесен път“ и „Звезден лед“ са в готовност на юг и на север от тук — той се обърна към Мазик и вдигна вежди: — Но при създалите се обстоятелства ми се струва, че честта трябва да се падне на Мазик.
Мазик се ухили.
— Благодаря — каза той меко и извади предавателя си.
— Грив, Амбър. Към вас се приближава боен кораб. Свалете го.
Карде се обърна към илюминатора. Корабът на Фериер вече беше почти на хоризонта и започваше маневрата за вертикално издигане към космоса. В този момент двата изтребителя на Мазик изскочиха от скривалищата си и се спуснаха след него.
— Май ти дължа извинение — измърмори Мазик.
Карде поклати глава:
— Нищо — махна небрежно той. — По-добре го запомни като сведение за начина, по който работи върховният адмирал Траун. И какво в крайна сметка означават за него хора като нас.
— Не се тревожи — каза тихо Мазик. — Няма да го забравя.
— Добре. Да заповядаме на хората си да се заловят с мрежата. Сигурен съм, че всички предпочитаме да сме далеч от Хиджарна, преди Империята да разбере, че планът й се е провалил — в далечината, точно над хоризонта, за миг проблесна светлина. — И докато чакаме — добави Карде, — мога да ви представя предложението, заради което се събрахме.
ГЛАВА 19
— Добре — изръмжа Хан, пръстите му се движеха по колелото на Арту, търсейки по-добра захватка. — Ландо, приготви се!
Дроидът изпиука.
— Напомня ви да внимавате — преведе Трипио, който нервничеше на безопасно разстояние от тях. — Нали не сте забравили, че миналия път…
— Не го изпуснахме нарочно — тросна се Хан. — Ако предпочита да чака завръщането на Люк, нямаме нищо против.
Арту изпиука отново.
— Казва, че не е необходимо — обади се веднага Трипио. — Вярва ви безрезервно.
— Радвам се да го чуя — отвърна Хан. За съжаление нямаше как да хване колелото по-добре. Някой ден трябваше да си поговори с „Индустриални автомати“. — Готови сме, Ландо, вдигай.
Двамата се напрегнаха, дроидът изскочи от коренищата, в които се бяха заплели колелата му, и увисна в ръката на Хан.
— Готово — изсумтя Ландо и Хан доста грубо пусна дроида върху листата в сухото дере. — Как си сега?
Този път обяснението беше значително по-обстоятелствено.
— Казва, че пораженията са незначителни — обади се Трипио. — Всъщност били главно козметични.
— С други думи, почнал е да ръждясва — измърмори Хан, потърка кръста си с юмрук и се обърна.
На няколко метра пред тях Люк внимателно прорязваше с лазерния меч пътека през преплетените лиани. Чубака и Мара бяха коленичили до него с извадени оръжия в очакване на змиеобразните създания, които от време на време изскачаха ненадейно от храстите. Както всичко друго на Затънтената земя и това го бяха научили, изпитвайки го на гърба си. Ландо се приближи, изтърсвайки от ръцете си останалите частици от киселинния корен на дървото.
— Прекрасно местенце, а? — подхвърли той.
— Трябваше да приземя „Сокол“ по-близо до планината — изръмжа Хан. — Или да се преместим с него, след като разбрахме, че не можем да използваме въздушните шейни.
— Ако го беше направил, сега сигурно щяхме да си играем на криеница с имперските патрули, вместо да се сражаваме с киселинните корени и змиите по лианите — отвърна Ландо. — Аз лично предпочитам второто.
— Прав си — съгласи се неохотно Хан.
Наблизо нещо изсвири, отвърна му друга свирка. Той извърна глава, но през храстите, лианите и дърветата не се виждаше нищо.
— Не звучеше като хищник — обади се Ландо.
— Кой знае? — Хан погледна през рамо, Трипио говореше успокояващо на Арту и разглеждаше киселинните обгаряния по повърхността на дроида. — Ей, късият! Включи си радарите.
Арту послушно подаде малката си антена и започна да я мести напред-назад. Помрънка около минута тихо и изведнъж изпиука.
— Казва, че в радиус от двайсет метра няма никакви големи животни — каза Трипио. — А по-нататък…
— …не може да проникне през гъсталаците — довърши изречението Хан. Този разговор му беше втръснал. — Благодаря.
Арту прибра антената и възобнови разговора с Трипио.
— Според теб къде са отишли всички? — попита Ландо.
— Хищниците ли? — Хан поклати глава. — Нямам представа. Може би там, където са и местните жители.
Ландо се огледа и бавно издиша през стиснати зъби.
— Това никак не ми харесва, Хан. Вече трябва да са разбрали, че сме тук. Какво чакат?
— Може би Мара грешеше по отношение на тях — колебливо предположи Хан. — Или пък на Империята й е писнало да дели планетата с тях и ги е унищожила.
