Тя го изгледа въпросително. В гласа му имаше нещо странно.
— Какво точно искаш да кажеш?
Той се намръщи и за миг присви устни.
— Нищо. Просто… мислех си за близнаците на Лея. Чудех се как ще ги обучавам някой ден.
— Питаш се кога трябва да започнеш ли?
Той поклати глава:
— Питам се дали изобщо съм способен.
Мара сви рамене:
— Какво толкова? Обучаваш ги как да долавят чужди съзнания, да местят различни предмети със Силата и да използват лазерен меч. Нали си обучил сестра си?
— Да — съгласи се той. — Но тогава си мислех, че това е същността на джедая. А всъщност това е само началото. Те ще са могъщи в Силата, а с мощта идва и отговорността. На нея как да ги науча? Как да ги науча на мъдрост, състрадание и да не злоупотребяват със силата си?
Скайуокър гледаше гората, а Мара изучаваше профила му. Това не бяха празни приказки, той говореше сериозно. До този момент тази страна на героичния благороден и безпогрешен джедай й бе непозната.
— А как са били обучавани джедаите в миналото? — попита тя. — Може би чрез личния пример.
Той помисли и кимна неохотно.
— Май така. Доколко те е обучил в джедайските техники императорът?
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
— Колкото трябва — отвърна тя троснато. Отблъсна ехото от думите в главата си, опитвайки се да потисне проблясъка на несъзнателна омраза, която идваше с тях. — Показа ми основните неща. Защо? Да не проверяваш дали съм се научила на мъдрост и състрадание?
— Не — той се поколеба и продължи нерешително: — Но тъй като имаме още няколко дни, докато стигнем планината Тантис, няма да е зле да преговорим нещата. Нещо като опреснителен курс.
Мара го изгледа. През цялото й същество мина ледена тръпка. Скайуокър май се държеше подчертано нехайно…
— Да не би да си видял какво ни очаква там? — попита тя подозрително.
— Не — отвърна Скайуокър, но отново, след като се поколеба за части от секундата. — Само няколко образа и картини, които нямаха никакъв смисъл. Просто си мисля, че не е зле да станеш възможно най- добра в използването на Силата, преди да влезем в крепостта.
Тя отмести очи.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
— Ти също ще си там — напомни му тя. — Защо трябва и аз да съм добра в използването на Силата?
— За да посрещнеш онова, което ти е приготвила съдбата — отвърна тихо, но твърдо Люк. — Има още час до залеза. Да започваме.
Уедж Антил се настани на дългата извита като подкова пейка до другите ескадронни командири и огледа щаба на звездния кръстосвач. Беше доста пълно и продължаваха да пристигат хора. Каквото и да бе намислил Акбар, сигурно щеше да е нещо важно.
— Здрасти, Уедж — изръмжа някой и седна до него. — Каква изненада да те видя тук.
Уедж сепнато погледна новодошлия. Паш Кракен, синът на легендарния генерал Ериън Кракен, беше един от най-добрите командири на изтребители.
— И аз мога да кажа същото, Паш — отвърна той. — Мислех, че си в сектора Атривис, за да наглеждаш комуникационния център на Външния ръб.
— Стара ти е информацията — отвърна мрачно Паш. — Дженерис падна преди три дни.
Уедж го зяпна смаяно.
— Не съм чул. Как беше?
— Зле — отвърна Паш. — Оставихме им комуникационния център почти невредим и повечето от депата за доставки за флотата в сектора. Единственото хубаво нещо е, че прибрахме всички кораби и при отстъплението причинихме доста неприятности на имперските войници, като дадохме възможност на генерал Крил да измъкне Травия Чан и хората й под носа им.
— Е, и това е нещо — каза Уедж. — Какво ви пречупи, численото превъзходство или тактиката?
— И двете — отвърна намръщено Паш. — Не ми се вярва да е бил лично Траун, но явно той е планирал нападението. Трябва да ти кажа, Уедж, че клонингите му са най-ужасното нещо, с което съм се сблъсквал. Все едно се биеш с щурмоваци — фанатизъм, хладнокръвие, автоматизирана точност. Единствената разлика е, че клонингите са навред, а не само в специалните части.
— Ти ли ми го казваш! — съгласи се горчиво Уедж. — При първото нападение над Куат Кристак се сблъскахме с два ескадрона изтребители с пилоти клонинги. Те правеха маневри, на които не вярвах, че имперските изтребители са способни.
Паш кимна:
— Според генерал Крил Траун избира най-добрите си хора за матриците за клониране.
— Глупаво би било, ако не беше така. А какво стана с Варт? Успя ли да се измъкне?
— Не знам. При отстъплението изгубихме връзка. Надявам се да е минал през обръча и да се е присъединил към частите от Федя или Катарис.
Уедж се замисли. Десетки пъти се бе спречквал с командира на ескадрила Варт за какво ли не, най-вече за резервни части и за място за ремонт в работилниците. Беше избухлив, язвителен и тираничен, но способен да хвърли изтребителите си в обречени наглед мисии и да промени крайния изход от битката.
— Ще успее. Той е твърде чепат характер, за да се остави да загине за радост на Империята.
— Надявам се — Паш кимна към средата на залата: — Май вече сме готови да започнем.
Уедж се обърна натам. Шумът от разговорите секна. Зад масата в средата седеше адмирал Акбар, от двете му страни се бяха разположили генерал Крикс Мадийн и полковник Брен Дерлин.
— Офицери на Новата република — поздрави тържествено Акбар и големите му монкалмариански очи се завъртяха, за да обхванат цялата зала. — Нито един от вас не се нуждае от напомняне, че през последните няколко седмици войната срещу Империята of обикновени упражнения за прочистване на противника се превърна в битка за оцеляване. За момента предимството в ресурси и хора все още е на наша страна, но с всяка изминала секунда рискът да ни се изплъзне нараства. По-неосезаеми, но не по-малко сериозни са опитите на върховния адмирал Траун да подкопае решимостта и бойния ни дух. Дойде време да отвърнем на тази атака — той се обърна към Мадийн: — Генерал Мадийн.
— Мисля, че всички сте запознати с новата форма на обсада, на която имперските сили подложиха Корускант — започна Мадийн, като леко удряше със светлинната показалка по лявата си длан. — Нашите войски постигнаха известен напредък в разчистването на невидимите астероиди, но за да довършат започнатото, им е нужен кристален гравитационен капан. И ние трябва да го намерим.
— Май ще е доста забавно — подхвърли тихо Паш.
— Тихо — прошепна Уедж.
Разузнаването откри местоположението на три такива устройства — продължи Мадийн. — Естествено, всички са в контролирани от Империята сектори. Най-близкият е на Тангрене, поставен за охрана на новата разузнавателна база, която изграждат там. През Тангрене минават много товарни и инженерни съдове, но сравнително малко бойни кораби. Наши хора, внедрени в екипажите на товарни кораби, докладваха, че мястото е напълно подходящо за нападение.
— Изглежда точно като на Ендор — подхвърли някой от другата страна на Уедж. — Можем ли да сме сигурни, че това не е капан?
— Почти сме убедени, че е капан — каза с лека усмивка Мадийн. — Затова ще ударим ето тук.
Той докосна някакъв бутон, от средата на масата изскочи холографен проектор и във въздуха се появи карта.
— Имперската корабостроителница на Билбринджи — обясни той. — Знам какво си мислите: тя е голяма, добре защитена и всъщност какво, в името на галактиката, си въобразява върховното командване! Отговорът е прост:
тя е голяма, добре защитена и е последното място, където Империята очаква удар.
— Освен това, успеем ли, ще нанесем силен удар върху снабдяването на Империята с кораби — добави
