минеришите безмълвно ги следват.
— Хан? — прошепна той и посочи назад.
— Знам — отвърна Хан. — Какво да направя? Да им кажа да се връщат у дома ли?
Люк отново се обърна. Хан беше прав, разбира се. Но ножове и лъкове срещу бластери…
— Екрикор?
— На вашите заповеди, сине на Вейдър.
— Искам да отделиш двама от твоите хора за командири на минеришите — каза той. — Да ги водят и да им помагат в нападението им.
— Но ние трябва да защитаваме вас, сине на Вейдър — възрази Екрикор.
— По този начин пак мен ще защитавате — каза Люк. — Всеки свален от минеришите имперски войник означава една грижа по-малко за вас. Но ако ги унищожат още в първата схватка, няма да постигнат нищо.
Ногрито изръмжа нещастно.
— Слушам и се подчинявам — каза той неохотно и махна към двама ногри.
Люк видя как те се отдръпнаха назад в тунела, и зърна за миг лицето на Мара, когато тя мина край една от лампите. Страхът все още й личеше, но сега придружен от мрачна решителност. Каквото и да ги очакваше, тя беше готова да се изправи срещу него. Люк се надяваше, че също е готов.
— Ето — посочи Карде планината, зад която се скриваше слънцето.
— Сигурен ли си? — попита Лея и се присегна със Силата.
На Беспин, след ужасното бягство от Облачния град на Ландо, тя беше успяла да улови повика на Люк от приблизително такова разстояние. Но сега не усещаше нищо.
— Това сочат координатите — отвърна Карде. — Освен ако имперските войници не са се досетили за номера на Чен и не са ни пратили другаде — той погледна през рамо към нея: — Усещаш ли нещо?
— Не — Лея се втренчи в планината с болезнено присвит стомах. След всичките й надежди и усилия пристигаха твърде късно. — Сигурно вече са вътре.
— В такъв случай ще си имат големи проблеми — обади се Чен от мястото си пред предавателя, където все още се занимаваше с настройката на фалшивия код за самоличност. — От контролната кула съобщиха, че на портала се води сражение. Изпращат ни да кацнем на резервния космодрум на около десет километра на север.
Лея поклати глава:
— Трябва да рискуваме да се свържем с тях.
— Опасно е — обади се Данкин, вторият пилот. — Ако имперските войници ни хванат, че излъчваме на необичайна честота, най-вероятно веднага ще ни свалят.
— Има и друг начин — каза Мобвекар и пристъпи към Лея. — Екрикор от племето бактор със сигурност е оставил пазач на мястото, откъдето са влезли. Ногрите използват един сигнал за разпознаване, който може да бъде подаден чрез светлините за кацане.
— Давай — разреши Карде. — Ако от гарнизона го забележат, ще кажем, че имаме повреда. Чин, Корвис — наблюдавайте екраните си.
Ногрито се приближи до контролното табло на Данкин и шест пъти включи и изключи светлините за приземяване. Лея напрегнато се взираше през илюминатора, опитвайки се да обхване с поглед цялата планина. Ако Хан и другите са влезли над линията на смрачаване…
— Видях го! — обади се от станцията на турболазерното оръдие Корвис. — Координати нула, нула, три, точка, седемнайсет.
Лея надникна през рамото на Карде. На екрана на навигационния компютър се появи мястото. Наистина се виждаше светлина.
— Това е — потвърди Мобвекар.
— Добре — кимна Карде. — Чен, свържи се с гарнизона и потвърди, че се насочваме към резервния космодрум, както ни заповядаха. По-добре седнете и си сложете коланите, съветник. Съвсем скоро ще се появи неочаквана повреда в агравитаторите.
За Лея изглеждаше невъзможно кораб с големината на „Волният Карде“ да кацне между дърветата и голите скали. Но на Карде и хората му изпълнението очевидно бе познато и в последната секунда с един изстрел на турболазерното оръдие разчистиха площадка за кацане.
— И сега какво? — попита Данкин, когато Карде изключи агравитаторите.
Карде погледна Лея и вдигна въпросително вежди.
— Аз влизам вътре — каза тя. Пред очите й плуваше образът от съня й, в който над Люк и Мара висеше опасност. — Вие не сте длъжни да идвате с мен.
— Двамата със съветника ще отидем да потърсим приятелите й — каза Карде, свали предпазните колани и се изправи. — Чен, опитай се да убедиш гарнизона, че не се нуждаем от помощ.
— А аз какво да правя? — опита Данкин.
Карде се усмихна:
— Оставаш тук, за да му помогнеш, ако те не му повярват. Да вървим, съветник.
Слязоха от стълбичката на „Волният Карде“. Никъде не се виждаше ногрито, който им бе отвърнал на сигнала.
— Къде е? — попита Карде и се огледа.
— Чака да му се обадим — отвърна Мобвекар, вдигна ръце към устата си и изсвири някаква сложна мелодия.
Веднага последва отговор, който премина в птичи писък.
— Самоличността ни е потвърдена. Моли да отидем бързо. Другите имат не повече от четвърт час преднина.
Петнайсет минути. Лея се взря в осветената от звездите планина. Твърде късно, за да ги предупреди, но може би все още можеше да им помогне.
— Да не губим време! — подкани ги тя.
— Една минута — спря я Карде и погледна над рамото й.
— Трябва да почакаме да… аха.
Лея се обърна. Откъм коридора от кърмата на кораба се приближаваше мъж на средна възраст, повел на каишка две дългокраки животни.
— Заповядайте, капитане — каза той и подаде ремъците.
— Благодаря, Чин — кимна Карде, пое каишките и се приведе да почеше животните зад ушите. — Не ми се вярва да сте виждали домашните ми ворнскъри, съветник. Това е Дранг, а по-кроткият е Щурм. На Миркр те използват Силата, за да преследват плячката си. Тук с тяхна помощ ще открием Мара. Нали?
Ворнскърите изръмжаха тихо, по-скоро измъркаха.
— Добре — Карде се изправи. — Мисля, че сега вече сме готови, съветник. Ще тръгваме ли?
ГЛАВА 25
Сирените все още виеха в далечината, когато Хан надникна иззад ъгъла. Според плановете, които Арту беше извадил от компютъра, тук трябваше да се намира главният външен наблюдателен пост на гарнизона. Така че охраната сигурно щеше да е нащрек.
Така беше. Пет метра по-нататък по коридора от двете страни на тежките метални врати стояха двама щурмоваци. Те веднага забелязаха непознатия, който гледаше към тях, и вдигнаха лазерните си карабини.
Най-умното, което можеше да направи — единственото нещо, което би направил един разумен и несклонен към самоубийство човек, — бе да се скрие обратно зад ъгъла, преди да стрелят. Вместо това Хан се опря на стената със свободната си ръка, отблъсна се рязко и се хвърли през коридора. Успя да се мушне в другия коридор на милиметри пред свистящите изстрели. Задъхано опря гръб в стената, а ожесточеният огън раздробяваше металните панели зад него.
Щурмоваците продължиха да стрелят, докато Чубака се подаде зад ъгъла и сложи край на престрелката с два бързи изстрела на лъка си.
— Добре, Чуй — изръмжа Хан, огледа се и се промъкна отново иззад ъгъла.
