— Това ще бъде катастрофа за цялата галактика.
— Така казвате вие — съгласи се Карде. — Повтарям: колко ви тревожи лично вас?
Този път Фейлия го разбра. Присви очи, козината му се разля презрително.
— А според вас колко ни тревожи?
— В рамките на разумното — увери го Карде. — Само една кредитна линия, да речем, от седемдесет хиляди?
— Седемдесет хиляди?! — повтори задъхано Фейлия. — Как си мислите…
— Това е цената ми, съветник — прекъсна го рязко Карде. — Или я приемате, или прекратяваме разговора. Ако съветник Органа Соло е права, нямаме време за много приказки.
Фейлия изсъска като ядосан хищник.
— Мръсен продажник — изръмжа той. До този момент Карде не бе виждал толкова злоба у ботанец. — Изпиваш жизнените сокове на ботанския народ…
— Спестете ми лекцията, съветник — прекъсна го отново Карде. — Да или не?
Фейлия изсъска отново:
— Да!
— Добре — кимна контрабандистът и се обърна към Органа Соло. — Кредитната линия от брат ви има ли я още?
— Да. Генерал Бел Иблис има достъп до нея.
— Прехвърлете там седемдесетте хиляди — каза Карде на Фейлия. — И имайте предвид, че преди да стигнем до Затънтената земя, ще спра, за да проверя. Ако имате нещо наум, се откажете.
— Аз си държа на думата, контрабандисте — извика Фейлия. — Не съм като някои други от тук присъстващите.
— Радвам се да го чуя — отвърна Карде. — Толкова трудно е да се намерят честни хора в наши дни. Съветник Органа Соло?
Тя си пое дълбоко дъх и кимна:
— Готова съм.
Излетяха от Корускант и вече бяха готови да се прехвърлят в хиперпространството, когато Лея най- накрая зададе въпроса, който я измъчваше, откак се бе качила на борда.
— Наистина ли ще спрем да проверим дали Фейлия е превел парите?
— Когато времето е толкова важно ли?! Глупости. Но Фейлия не го знае.
Лея го гледаше как върти руля на „Волният Карде“.
— Парите не са толкова важни за теб, нали?
— Не си го и помисляй — отвърна той студено. — Трябва да изпълня определени задължения. Ако Фейлия не се беше навил, щеше да се наложи Новата република да плати.
— Ясно — прошепна Лея.
Той очевидно долови съмнението в гласа й.
— Истина е — настоя той и й хвърли бегъл и съвсем неубедителен поглед. — Тук съм, защото това отговаря на целите ми. А не заради вашата война.
— Нали казах, че ми е ясно — повтори Лея и се усмихна тайничко в себе си.
Думите бяха различни, но изражението на Карде беше почти същото. „Виж, не съм тук заради бунта, нито заради теб, принцесо. Очаквам да ми платите добре. Аз съм тук само заради парите.“ Хан го каза след бурното бягство от първата „Звезда на смъртта“. Тогава тя му повярва.
Усмивката й изчезна. Тогава Хан и Люк й спасиха живота. Дали сега щеше да пристигне навреме, за да им помогне?
ГЛАВА 24
Металните врати на входа към планината Тантис проблясваха под една висока, обрасла с растителност скала. Между тях и входа, едва видим от височината, на която бяха застанали, имаше просека с малко селище.
— Какво ще кажеш? — попита Люк.
— Май трябва да намерим друг начин да проникнем вътре — отвърна Хан, заби малко по-силно лактите си в опадалата шума и се опита да задържи по-стабилно макробинокъла. Беше прав, точно пред металните врати се виждаше охранителната куличка на щурмоваците. — И без това не възнамерявахме да влезем през парадния вход, нали?
Люк докосна рамото му два пъти — сигнал, че е усетил някой да се приближава. Хан замръзна на мястото си и се ослуша. Да, под тях в опадалите листа шумоляха тихи стъпки. След по-малко от минута от дърветата на няколко метра надолу по хълмчето се показаха четирима имперски войници в пълно бойно снаряжение. Те минаха покрай Люк и Хан, без да ги усетят, и отново изчезнаха в гората.
— Май почва да става пренаселено — измърмори Хан.
— Сигурно защото сме близо до планината — отвърна Люк. — Все още не улавям признаци те да знаят за присъствието ни.
Хан изсумтя недоверчиво и насочи бинокъла към селото под тях. Повечето от постройките бяха ниски, не изглеждаха дело на човешка ръка, а най-голямата се издигаше на площада. От мястото му не се виждаше много добре, но като че ли група псаданианци се бяха събрали пред входа й. Може би имаше някакво събрание.
— Не виждам помен от гарнизон — подхвърли той и бавно завъртя бинокъла. — Сигурно войниците си стоят вътре в планината.
— Така по-лесно ще заобиколим.
— Да — измърмори намръщен Хан и отново насочи бинокъла към площада.
Тълпата псаданианци, която беше забелязал само преди минута, беше нараснала.
— Някакви неприятности ли? — прошепна Люк.
— Не знам — провлачи Хан, заби лактите си малко по-силно и настрои бинокъла на по-голямо увеличение. — Долу се е събрал сума народ. Двама псаданианци стоят отпред, но май не говорят, само държат нещо.
— Дай! — нареди Люк. — Има разни джедайски техники за усилване на зрението. Може и да свършат работа при образа от макробинокъла.
— Заповядай — подаде му го Хан и вдигна поглед към небето. Тук-там се мержелееха облачета, иначе небето беше чисто. До залез слънце оставаха близо два часа, а още половин час след това светлината щеше да е достатъчна…
— Ммм — обади се Люк.
— Какво става?
— Не знам точно — отвърна Люк и свали макробинокъла. — Струва ми се, че те държат електронен бележник.
Хан погледна в бинокъла.
— Не знаех, че използват електронни бележници.
— Аз също — отвърна Люк със странно звучащ глас.
Хан го изгледа изпитателно. Хлапето беше впило поглед в планината, върху лицето му бе изписано странно изражение.
— Какво става?
— Планината — отвърна той, без да отделя поглед от нея. — Непроницаема е. Цялата.
— Непроницаема ли? — Хан се взря в планината. Не виждаше нищо особено. — За какво говориш?
— Непроницаема е — повтори бавно Люк. — Също като Миркр.
Соло отново погледна планината. После се обърна към Люк:
— Искаш да кажеш, че там има йосаламири, които спират Силата?
Люк кимна:
— Така изглежда. Но не мога да съм сигурен от това разстояние.
Хан усети, че го присвива стомахът.
— Чудесно — измърмори той. — Просто чудесно. И сега какво ще правим?
