обитател, но когато посрещачите му пристъпиха напред и той разгледа добре лицето на Органа Соло, веднага му стана ясно, че скоро ще разбере всичко.
— Добро утро, съветник — поздрави я той и леко наклони глава. — Радвам се да те видя, Чен. Надявам се, че не си стоял със скръстени ръце?
— Не — отвърна Чен, пристъпвайки нервно от крак на крак. Държеше се доста странно. — Поне така казват.
— Добре — Карде се обърна към третата фигура. — А кой е приятелят ви?
— Аз съм Мобвекар от племето хакхар — измяука мрачен глас.
Карде едва се сдържа да не отстъпи крачка назад. Каквото и да се криеше под робата, определено не беше яваец.
— Той е моят телохранител — обясни Органа Соло.
— Аха — Карде с усилие отмести очи от кошмарното лице под голямата качулка и махна към входа на тунела:
— Няма ли да тръгваме?
Органа Соло поклати глава:
— Мара не е тук.
Карде хвърли поглед към Чен. Хакерът изглеждаше още по-нервен.
— Ти ми каза, че е тук.
— Не, аз само се съгласих, че беше арестувана — отвърна Органа Соло. — Тогава не можех да кажа нищо повече, наоколо не може да няма имперски сонди.
Карде с усилие овладя раздразнението си. Все пак нали всички тук бяха съюзници?
— И къде е?
— На една планета, позната под името Затънтената земя — отвърна Органа Соло. — Заедно с Люк, Хан и още неколцина.
Затънтената земя ли? Карде не можеше да си спомни да е чувал за подобно място.
— И какво интересно за тях има на Затънтената земя?
— Клониращите устройства на върховния адмирал Траун.
Контрабандистът я зяпна невярващ.
— Намерили сте ги!
— Да. Благодарение на Мара.
Карде кимна несъзнателно. Значи сами бяха намерили клониращите устройства. С един замах усилията му да организира контрабандистките организации се оказваха на бунището. Работата, рискът, парите, с които трябваше да им плати.
— Сигурни ли сте, че клониращите устройства са там?
— Скоро ще разберем — отвърна Органа Соло и посочи кораба зад него. — Трябва да ме заведеш там. Веднага.
— Защо?
— Защото операцията е в опасност. Възможно е Мара и останалите още да не го знаят. И ако все още се движат по предварителната програма, има някакъв шанс да ги предупредим, преди да е станало късно.
— Тя ми разказа всичко, докато идвахме насам — добави колебливо Чен. — Мисля, че трябва да…
Карде го изгледа свирепо и той млъкна.
— Съжалявам за хората ви, съветник — каза той. — Но други неща изискват вниманието ми.
— Значи ще изоставите Мара? — попита Органа Соло.
— Нямам особени чувства към нея — отвърна Карде. — Тя е само член на моята организация и нищо повече.
— Това не е ли достатъчно?
Той впи поглед в нея. Органа Соло спокойно го издържа, без да се хваща на блъфа му. И в очите й Карде прочете, че тя много добре знае, че той блъфира. Карде не можеше с лека ръка да захвърли Мара, нито Авис, Данкин или Чин.
Не би пропуснал възможност да им помогне.
— Не е толкова лесно — каза той тихо. — Имам отговорности и към останалите хора в организацията. В момента те приготвят нападение с надеждата да откраднат кристален гравитационен капан, който да ви продадем.
Върху лицето на Органа Соло се изписа изненада.
— Кристален гравитационен капан ли?
— Не е същият, към който сте се насочили вие — увери я Карде. — Но сме насрочили операцията за същото време, като се надяваме, че нападението ви ще привлече цялото внимание на Траун. Аз трябва да бъда там.
— Ясно — прошепна Органа Соло, като очевидно реши да отмине въпроса, откъде Карде знаеше за нападението над Тангрене. — Нима „Волният Карде“ е от толкова голямо значение за нападението?
Карде погледна Чен. Присъствието на кораба изобщо не беше от значение, след като и Мазик, и Елор се присъединиха към голямата група, вече събрана от Авис. Проблемът беше, че ако заминеха сега — а от думите на Органа Соло беше ясно, че тя настоява просто да обърнат и веднага да излетят в космоса, — нямаше никакъв начин да накара Чен да проникне в компютърната система на Новата република и да набави средствата, с които да плати на другите групи. Но ако успееше да намери пари по друг начин…
— Няма да стане — каза той твърдо. — Не мога да изоставя хората си. Освен ако…
Изведнъж загърнатият в явайска роба пришълец щракна с пръсти. Карде млъкна и смаяно видя как съществото се промъкна безшумно в тунела. Изневиделица в ръката му се беше появил нож. Той изчезна през вратата и настана тишина. Карде вдигна въпросително вежди към Органа Соло, тя отвърна, леко присвивайки рамене…
От тунела долетя тих писък, последван от внезапна суматоха. Карде мигновено извади бластера си и го насочи към боричкащите се фигури, но намесата му беше излишна. След секунда се появи пришълецът, бутайки пред себе си приведена фигура.
Много добре позната фигура.
— Я гледай ти — измърмори Карде, свали бластера си, но не го прибра в кобура. — Съветник Фейлия, а? Паднали сте толкова ниско, че да подслушвате по вратите!
— Не е въоръжен — обяви пришълецът навъсено.
— Пусни го — заповяда Органа Соло.
Телохранителят се подчини. Фейлия се изправи, козината по главата и раменете му се движеше бясно, той се опитваше да възстанови спокойствието си.
— Възразявам срещу това обидно отношение — извика той, гласът му звучеше малко по-грубо от обичайното за ботанците. — Аз не подслушвах. Генерал Бел Иблис ме осведоми за разкритието на съветник Органа Соло относно клониращите устройства на Затънтената земя. И аз дойдох тук, капитан Карде, за да ви призова да помогнете на съветник Органа Соло да замине за Затънтената земя.
Карде се усмихна:
— Където изобщо няма да може да ви се пречка, нали? Благодаря, но ми се струва, че този сценарий вече го минахме.
Ботанецът се стегна.
— Това няма нищо общо с политиката. Без помощта й екипът на Затънтената земя е обречен. А ако те не оцелеят, съкровищницата на императора може да не бъде унищожена, преди върховният адмирал да премести част от нещата на безопасно място — той прикова виолетовите си очи в Карде. — А това ще бъде истинска катастрофа. Както за ботанците, така и за цялата галактика.
Карде го изгледа изпитателно. Чудеше се за какво толкова се тревожеше Фейлия. Някакво оръжие или технология, която Траун още не бе намерил? Или нещо по-лично? Неприятна или уличаваща информация за Фейлия или за всички ботанци? Нямаше представа, пък и едва ли Фейлия щеше да му каже. Но подробностите нямаха никакво значение.
— Гибелта на ботанците изобщо не ме тревожи — каза той. — Въпросът е колко ви тревожи вас.
Козината по раменете на Фейлия се разлюля колебливо:
