— Да не би да искаш да ти кажа кога започва нашата операция?
— Защо не? — кротко попита Авис. — Както вече ти казах, осведомени сме за нея. Бел Иблис се завръща на сцената и така нататък.
Уедж погледна колегите си, чудейки се дали и те оценяват иронията на ситуацията. След като цяла вечер внимателно изпускани намеци бяха отишли на вятъра, сега направо ги питаха за операцията. И диверсионният екип на полковник Дерлин не би се справил по-добре.
— Съжалявам — каза той бавно, като се опита да вложи в гласа си малко истинско чувство. — Знаеш, че не мога да ти кажа това.
— Защо не? — търпеливо повтори Авис. — Вече ни е известна голяма част от плана. Мога да ти го докажа, ако искаш.
— Не тук — побърза да каже Уедж. Целта беше да пускат намеци, а не да се държат толкова очевидно, че да събудят подозрения. — Някой може да ни чуе.
Джейсън го потупа по рамото:
— Сър, трябва да се връщаме — прошепна той. — Имаме да свършим доста неща преди заминаването.
— Знам, знам — успокои го Уедж. Добрият стар Джейсън, подаде му точно репликата, която му трябваше. — Виж, Авис. Ето какво мога да направя. Ще бъдеш ли наоколо в близките няколко часа?
— Може и да бъда. Защо.
— Ще говоря с командира на частта — отвърна Уедж. — Ще опитам да получа разрешение да ти кажа.
Изражението на Авис много ясно показа какво си мислеше за тази идея. Но вместо това каза дипломатично:
— Ами опитай. Кога можеш да получиш отговор?
— Не знам — отвърна Уедж. — Доста е зает. Ако не получиш сведение от мен в следващите двайсет и осем часа, не чакай да ти се обадя.
Авис май се поусмихна, но Уедж не беше сигурен заради слабото осветление.
— Е, май е по-добре от нищо. Можеш да оставиш съобщение на нощния барман в кафенето „Дона Лаца“.
— Добре — кимна Уедж. — Трябва да тръгваме. Още веднъж ти благодаря.
Тримата пилоти излязоха от входа и пресякоха улицата. Изминаха две пресечки и Хоби каза:
— Двайсет и осем часа, а? Доста умно.
— И аз така реших — съгласи се искрено Уедж. — Ако отлетим тогава, ще пристигнем на Тангрене съвсем навреме за голямата битка.
— Да се надяваме, че ще продаде информацията на Империята — прошепна Джейсън. — Ще е истински срам да сме пропилели напразно цялата вечер.
— Ще я продаде, разбира се — изсумтя Хоби. — Той е контрабандист. За какво друго би могла да му послужи?
Уедж се замисли за битката при флотата „Катана“. Вероятно Карде и цялата му организация бяха само сбирщина отрепки, готови да се продадат на онзи, който плати повече. Но кой знае защо, той не мислеше така.
— Скоро ще разберем. Хайде, Джейсън е прав: чака ни доста работа.
ГЛАВА 23
Последната страница се извъртя на екрана и спря.
ТЪРСЕНЕТО НА КРАТКИТЕ СПРАВКИ ПРИКЛЮЧИ. ДРУГИ ВЪПРОСИ?
— Не — каза Лея.
Облегна се в креслото зад бюрото си и погледна през прозореца навън. Отново нищо, както при всички досегашни опити. Започваше да става ясно, че изследователите в библиотеката са прави — ако в библиотеката на стария Сенат все още имаше някаква информация за техниките за клониране от времето на Войните на клонингите, то тя беше толкова дълбоко погребана, че никой не можеше да я намери.
В другия край на стаята прошава събудило се съзнание. Тя се изправи, приближи се до детското креватче и се надвеси над децата. Джейсън наистина се беше събудил, гукаше тихо и се чудеше на пръстчетата си. Джейна още спеше, пухкавите й устнички бяха пооткрехнати и при всяко поемане на въздух от устата й се чуваше тихо свистене.
— Здравей — прошепна Лей на сина си, извади го от леглото и го залюля в ръце. Той я погледна, веднага забрави пръстчетата си и се усмихна със сияйната си беззъба усмивка. — Благодаря — усмихна се в отговор тя и го погали по бузата. — Хайде да идем да видим какво става в големия свят.
Приближи се до прозореца. Под тях императорският град беше в разгара на обичайния сутрешен хаос. Във всички посоки като обезумели насекоми се стрелкаха наземни коли и въздушни плъзгачи. На юг снежните върхове на планината Менарай блестяха на сутрешното слънце. Над планината небето беше наситено синьо, без облаци, а над небето… Лея потрепери. Над небето беше планетарният енергиен щит. И невидимите смъртоносни астероиди на Империята.
Джейсън изсумтя. Лея сведе поглед към него. На лицето му се беше изписало нещо, което можеше спокойно да определи като загриженост.
— Спокойно — прошепна тя, притисна го към себе си и го залюля отново. — Всичко е наред. Ще ги намерим и ще се отървем от тях, не се безпокой.
Вратата зад нея се отвори, Уинтър влезе в стаята, пред нея във въздуха плуваше поднос.
— Ваше височество — поздрави тя Лея. — Стори ми се, че няма да откажете нещо освежаващо.
— Да, благодаря ти — отвърна Лея, усети нежния аромат на богато подправената парича от чашата на подноса. — Какво става долу?
— Нищо интересно — отговори Уинтър, бутна подноса до масичката и се зае да поднесе. — Изследователският екип от вчера не е открил нито един нов астероид. Доколкото разбрах, генерал Бел Иблис смята, че има вероятност вече да сме отстранили всичките.
— Не ми се вярва адмирал Дрейсън да се е съгласил с него.
— Не — кимна Уинтър, подаде й чашата, от която се вдигаше пара, и изчака Лея да премести Джейсън така, че да го държи с едната ръка. — Както и Мон Мотма.
Лея кимна и пое чашата. И тя не беше абсолютно уверена, че са свалили всички астероиди. Колкото и скъпо да беше производството на прикриващите полета, тя не виждаше смисъл Империята да си прави толкова труд за по-малко от седемдесет астероида. Нищо чудно да бяха и два пъти повече. Двайсет и единият, които бяха открили досега, бяха само началото.
— Как върви издирването? — попита Уинтър и си напълни чашата.
— Не върви — призна Лея. Явно щяха да прескачат от един неразрешим проблем към друг. — Макар че това не би трябвало да ме изненадва. Специалистите по разследване на съвета вече са прегледали всичките архиви и не са открили нищо.
— Но вие сте джедай — напомни й Уинтър. — Вие притежавате Силата.
— Очевидно не ми достига — поклати глава Лея. — Не е достатъчна, за да ме отведе при правилния архив. Ако изобщо има такъв. Вече не съм сигурна.
Известно време отпиваха мълчаливо. Лея се наслаждаваше на мекия аромат на топлата парича и си мислеше, че занапред ще й липсва. Коренът, от който се правеше напитката, се внасяше от други планети с кораби.
— Вчера говорих с Мобвекар — наруши тишината Уинтър. — Каза, че вие сте споменали за някаква идея. За нещо, казано от Мара Джейд.
— Нещо, казано от Мара, плюс нещо, извършено от Люк — кимна Лея. — Да, спомням си. И все още съм убедена, че там има нещо важно. Просто не мога да се сетя какво е — приемникът на колана й бръмна. — Знаех си, че няма да ме оставят на мира — въздъхна тя, остави чашата и извади приемника. Мон Мотма й беше обещала една свободна сутрин, но очевидно нямаше да си спази обещанието. — Съветник Органа Соло — каза тя.
Не беше Мон Мотма.
