Да се подчинявам? Странна идея, помисли си Ковел.
— Да се подчинявам ли?
— Ще правите каквото ви кажа — отвърна Кбаот. — Ще ви дам някои заповеди и вие ще ги повторите на войниците си дума по дума.
— Добре — опита се да кимне Ковел. — Ако го направя, ще се върнете ли при мен?
— Ще се върна — обеща господарят. — Въпреки предателството на върховния адмирал Траун. Ако правите онова, което ви заповядвам, ще изличим предателството му. И тогава никой няма да ни раздели.
— И празнотата ще изчезне ли?
— Да. Но само ако правите каквото ви кажа.
Другите хора се появиха малко по-късно. Господарят стоеше до него през цялото време и той им заповяда това, което господарят му нареди. След това всички отидоха някъде, дори господарят го напусна.
Той гледаше мястото, където го бяха оставили, наблюдаваше играта на линиите и се вслушваше в празнотата наоколо. Накрая заспа.
В далечината се разнесе странен птичи писък и песента на насекомите и шумоленето на животните веднага замряха. Но явно нямаше някаква непосредствена опасност и след минута нощната дейност на горските обитатели се поднови. Мара се намести по-удобно на избраното дърво, протегна схванатите си мускули на раменете. Искаше й се всичко да е свършило.
— Не е нужно да стоиш будна — обади се зад нея тих глас на ногри. — Ние ще пазим.
— Благодаря — отсече Мара. — Ако нямате нищо против, ще си върша работата.
Ногрито помълча за момент.
— Все още не ни вярваш, нали?
Всъщност изобщо не бе помисляла за това.
— Скайуокър ви вярва. Не ви ли е достатъчно?
— Ние не търсим одобрение — каза ногрито. — Само възможност да изплатим дълга си.
Тя сви рамене. Ногрите бяха установили защита около тях, свършиха деликатната работа по установяването на връзка с минеришите и псаданианците и сега отново ги пазеха.
— Ако дългът ви е към Новата република, според мен си вършите добре работата — призна тя. — Значи най-накрая разбрахте, че Траун и Империята ви водят за носа?
Чу се рязко щракване, сякаш тънките като игли зъби на ногрито изтракаха едни в други.
— Нима сте знаели?
— Чувах разни слухове — призна Мара, съзнавайки колко опасна е тази тема, но това изобщо не я притесняваше. — Разни подмятания. Така и не разбрах кое е истина.
— Вероятно всичко е било истина — каза спокойно ногрито. — Да, животът и смъртта ни може да служат и за забавление на хората, които ни поробиха. Но ние ще си отмъстим.
Нямаше нажежен до бяло гняв, нито фанатична омраза. Просто ледена решимост. Тя беше най- опасната.
— И как ще го направите? — попита тя.
— Когато дойде времето, ногрите ще се изправят срещу поробителите си. На планетите под властта на Империята, на транспортните кораби. А пет групи ще дойдат тук.
Мара го погледна изненадано.
— Вие сте знаели за Затънтената земя?!
— Едва откакто вие ни доведохте — отвърна ногрито. — Но сега вече знаем. Изпратихме координатите на онези, които ни чакат на Корускант. Вече сигурно са се свързали с другите.
Мара изсумтя тихо.
— Сигурни ли сте, че ще успеем?
— Нашите цели се допълват — увери я ногрито, мрачното му мяукане прозвуча по-тъжно. — Вие искате да разрушите устройствата за клониране и не се съмняваме, че ще успеете, защото ви помага синът на Вейдър. А на нас вождовете на ногрите ни възложиха да унищожим всяко свидетелство за присъствието на императора на Затънтената земя.
И след това всеки знак за присъствието на императора в цялата галактика. Мара се попита защо това ни най-малко не я натъжава, дори не я изпълва с гняв. Може би защото беше доста изморена.
— Изглежда амбициозна задача — каза тя. — И кой е синът на Вейдър, който ще дойде да ни помага?
Настана кратка тишина.
— Синът на Вейдър вече е с вас — отвърна озадачено ногрито. — И вие му служите, както и ние.
Мара го зяпна. Опитваше се да разгадае изражението му в тъмното. Изведнъж сърцето й сякаш спря в гърдите.
— Искаш да кажеш… Скайуокър?!
— Не знаеше ли?
Мара се обърна с гръб и зяпна заспалия на не повече от метър от краката й мъж. Обхвана я ужасяваща скованост. Най-накрая, след толкова години последният къс от загадката си идваше на мястото. Императорът не искаше тя да убие Скайуокър заради самия него, а за да си отмъсти на баща му.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
И само за няколко мига всичко, в което Мара беше вярвала — омразата, мисията на живота й, самият й живот, — рухна в несигурност.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
— Не — прошепна тя през стиснати зъби. — Няма да стане така. Решението трябва да е мое. Основанията да са мои.
Но гласът продължаваше с неотслабваща мощ. Сигурно черпеше сили от съпротивата и откритото неподчинение или пък по-дълбоките й умения в Силата, придобити от уроците на Скайуокър през последните дни, я бяха направили по-възприемчива.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
Но ти си съвсем друг въпрос, Мара Джейд.
Мара подскочи и си удари главата в дървото, на което се беше опряла. Това беше нов глас и той не идваше от главата й, а от…
Виждал съм те по време на медитацията си, продължи гласът спокойно. Видях те как идваш при мен и коленичиш в нозете ми. Ти ще бъдеш моя и Скайуокър ще те последва. По един или друг начин.
Мара яростно поклати глава, опитвайки се да прогони гласа. Вторият глас сякаш се разсмя и изведнъж мислите й бяха пометени от далечен, но силен натиск върху съзнанието. Тя стисна зъби и се опита да го отблъсне. Чу как гласът се разсмя отново на жалките й усилия, но неочаквано натискът изчезна и тя задъхано си пое въздух.
— Какво ти е? — тихо попита Скайуокър.
Мара сведе поглед. Той се бе надигнал на лакът.
— Чу ли го? — попита тя.
— Не, но усетих натиска.
Мара погледна нагоре към листата.
— Беше Кбаот. Той е тук.
— Знам — отвърна Скайуокър и тя долови страха в гласа му.
Нищо чудно, той се беше сблъскал с Кбаот на Джомарк и замалко не му се бе подчинил.
— Какво ще правим сега? — попита Мара и с трепереща ръка избърса потта около устата си. — Ще прекратим ли операцията?
Скайуокър сви рамене.
— Защо? До планината ни остават още няколко дни. Ще ни трябва много повече време, за да се върнем на „Сокол“.
— Само че имперските сили вече знаят, че сме тук.
— Не съм сигурен — каза замислено Скайуокър. — И при теб ли контактът прекъсна рязко?
Тя се намръщи озадачено, но изведнъж разбра какво имаше предвид.
