продължат да вярват в това — той се усмихна мрачно. — Така или иначе, капитане, няма никаква разлика, дали ще ги разбием край Тангрене или край Билбринджи. Абсолютно никаква.
ГЛАВА 21
Малката спираловидна шушулка висеше на метър и половина над земята пред Мара и просто я предизвикваше да я свали с удар. Тя я изгледа мрачно, хванала с две ръце лазерния меч на Скайуокър в необичаен, но удобен захват. На два пъти я пропускаше и не възнамеряваше да се провали отново.
— Не се напрягай — предупреди я Скайуокър. — Съсредоточи се и дай на Силата да протече през теб. Опитай се да доловиш предстоящото движение на шушулката.
Тя си помисли кисело, че му е лесно да говори така, все пак той я контролираше. Шушулката се приближи още с милиметър, все по-предизвикателна…
Изведнъж играта й омръзна. Присегна се със Силата и сграбчи шушулката. Тя потрепери за миг и Мара я сряза на две през средата.
— Готово — изръмжа тя и свали оръжието.
Очакваше Скайуокър да се ядоса. За нейна изненада и раздразнение той изобщо не изглеждаше разгневен.
— Браво — каза той окуражително. — Чудесно. Не е лесно по този начин да разделяш вниманието си между една физическа и психическа дейност. Справи се чудесно.
— Благодаря — измърмори тя и хвърли лазерния меч към храстите встрани.
Той зави плавно във въздуха и Скайуокър го хвана.
— Това ли беше всичко? — добави тя.
Скайуокър погледна през рамо. Соло и Калризиан се бяха навели над протоколния дроид, който най- сетне бе престанал да се оплаква от терена, растителността и животинския свят на Затънтената земя, но пък сега хленчеше заради онова, което била направила твърдата като камък повърхност на крака му. Дроидът на Скайуокър се мотаеше край тях с извадена антена на радара, като пиукаше обичайния си репертоар от окуражаващи звуци. На няколко крачки от тях уукито ровеше в раниците, вероятно търсейки някакъв инструмент.
— Май имаме време за още няколко упражнения — реши Скайуокър и се обърна към Мара. — Притежаваш интересна техника. Оби Уан никога не ми е показвал как се използва върхът на острието.
— Философията на императора бе да се използва всичко, което ти е подръка — отвърна Мара.
— Всъщност в това няма нищо изненадващо — каза сухо Скайуокър и подаде лазерния меч: — Да опитаме нещо друго. Вземи го.
Мара се присегна със Силата, пое оръжието от хлабавия му захват и разсеяно се запита какво ли би направил той, ако някой път тя се опита да извади острието. Не беше сигурна, че ще се справи с нещо толкова малко, като копчето за включване, но опитът си заслужаваше, колкото да види как той ще отскочи назад. И ако успееше да го убие…
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
Тя стисна здраво лазерния меч. Не още, отвърна твърдо на гласа. Все още имам нужда от него.
— Добре — изръмжа тя. — И сега какво?
Той не успя да отговори. Зад него космическият дроид изведнъж се разписука развълнувано.
— Какво става? — извика Соло, вече извадил бластера от кобура си.
— Казва, че натам долавя нещо, което заслужава да бъде видяно отблизо — преведе протоколният дроид и посочи наляво. — Струва ми се, че говори за някакъв гъсталак от лиани. Но може и да греша заради изгарянията от киселината…
— Чуй, да проверим какво става — прекъсна го Соло, изправи се и тръгна към сенчестия склон на дерето.
Скайуокър улови погледа на Мара.
— Хайде — подкани я той и тръгна след двамата.
Не се наложи да вървят дълго. След първата редица дървета и зад високите храсти започваше преплетен гъсталак лиани също като тези, с които се бяха борили през изминалите няколко дни. Само че тук някой вече бе проправил пътека. Отсечените парчета лежаха отстрани като купчина дебели оплетени въжета.
— Изглежда, това слага край на спора, дали някой ни помага по пътя — подхвърли Калризиан, след като огледа края на една от срязаните лиани.
— Май си прав — съгласи се Соло. — Никой хищник не би подредил така парчетата.
Уукито изръмжа под нос и дръпна храста пред лианите. За изненада на Мара храстът се отдели от земята без никакво усилие.
— А и не би си играл да прикрива стореното — добави Калризиан. Уукито обърна храста. — Все едно е срязан с нож. Също както лианите.
— И като птицечовката вчера — кимна мрачно Соло. — Люк? Имахме ли спътници?
— Усетих някои от местните — отвърна Скайуокър. — Но май гледат да не се приближават — той погледна надолу към протоколния дроид, който нервничеше в дъното на дерето. — Мислиш ли, че може да е заради присъствието на дроидите?
Соло изсумтя.
— Питаш за нещо като на Ендор, където онези космати топки еуоките взеха Трипио за бог?
— Да — кимна Скайуокър. — Тукашните може да са се приближили достатъчно, за да чуят Трипио или Арту.
— Възможно е — Соло се огледа. — Кога се навъртат около нас?
— Обикновено при залез слънце — отговори Скайуокър. — Поне досега беше така.
— Е, следващия път, като се явят, ми се обади — каза Соло, прибра бластера в кобура и тръгна надолу по склона към дъното на дерето. — Време е да си поговорим с тях. Хайде, да се прибираме.
Стъмни се, лагерът беше почти готов за нощуването, когато Люк усети промяната.
— Хан? — извика тихо той. — Тук са.
Хан кимна, докосна Ландо по гърба и извади бластера.
— Колко са?
Люк се съсредоточи върху разделянето на елементите от цялостното усещане.
— Петима-шестима, идват от там — махна той с ръка.
— Това само първата група ли е? — попита Мара.
Първата група ли?! Люк отново се съсредоточи. Мара беше права, зад първите се задаваха други.
— Да, само първата група — потвърди той. — Втората е… също от петима-шестима. Не съм сигурен, но ми изглеждат от друга раса.
Хан погледна Ландо:
— Какво ще кажеш?
— Не ми харесва — отвърна Ландо и неспокойно стисна бластера си. — Мара, как се спогаждат тук расите една с друга?
— Зле — отвърна тя. — Когато бях тук, търгуваха и си разменяха някакви неща, обаче се разказваше за дълги войни помежду им. Но срещу колонистите са се сражавали заедно.
Чубака изръмжа предположението, че туземците може би са се обединили и срещу тях.
— Нищо чудно — изсумтя Хан. — Какво ще кажеш, Люк?
Люк напрегна сили, но безуспешно.
— Съжалявам. Долавям много чувства, но не разполагам с никаква основа, за да кажа какво става.
— Спряха — намеси се Мара с пребледняло от усилието лице. — И двете групи.
Хан се намръщи:
— Е, време е да се намесим. Ландо и Мара, вие останете тук да пазите лагера, а ние с Люк и Чуй ще отидем да видим какво става.
Тръгнаха нагоре по каменистия склон и навлязоха в гората. Движеха се възможно най-тихо през храстите и опадалите листа.
— Разбраха ли, че се раздвижихме? — прошепна през рамо Хан.
