надвиснали над главите ни.
— Защо? — попита настоятелно Фейлия и козината му се раздвижи от врата към раменете. — Планетарният щит е напълно сигурен. Запасите ни са достатъчни за няколко месеца. Имаме връзка с останалите планети от Новата република. Защо да е толкова наложително да свалим астероидите? Само за да не изглеждаме слаби и безпомощни ли?
— Нашият облик пред другите и представата за нас са изключително важни за бъдещето на Новата република — напомни му Мон Мотма. — И това е напълно естествено. Империята управлява със сила и заплаха, а ние — с вдъхновение и водачество. Не можем да допускаме другите да мислят, че стоим тук и умираме от страх.
— Става дума за нещо повече от представата за нас — настоя Фейлия и козината на врата му се разлюля. — Ботанците познаваха императора, знаеха желанията и амбициите му може би най-добре от всички, които не му бяха съюзници и слуги. В тази крепост има неща, които не бива никога повече да се появяват на бял свят. Оръжия и уреди, които Траун ще намери и някой ден ще използва срещу нас, ако сега не му попречим.
— Ще му попречим — увери го Мон Мотма. — И то скоро. Но преди това ще унищожим корабостроителницата на Билбринджи и ще получим гравитационния капан.
— А какво ще стане с капитан Соло и брата на съветник Органа Соло?
Бръчиците около устните на Мон Мотма се вдълбаха. Лея виждаше, че въпреки непоклатимата военна логика никак не й се нравеше мисълта да ги изостави.
— За момента не можем да направим друго за тях, освен да продължим планираното привличане на вниманието на върховния адмирал към предполагаемото нападение над Тангрене — тя се обърна към Дрейсън. — До чието обсъждане стигнахме. Адмирале?
Дрейсън отново пристъпи към екрана.
— Ще започна с подготовката за маневрата при Тангрене — каза той и включи показалката, за да извика нужния образ.
Лея изгледа озадачено Фейлия. По лицето и раздвижената козина на ботанеца още си личеше възбудата му. Тя се запита какво ли имаше в планината, което той толкова се страхуваше да не попадне в ръцете на Траун. Може би беше по-добре да не знае.
Пелаеон влезе в сумрачното преддверие на личната командна зала на Траун и внимателно се огледа. Рък сигурно беше наблизо, готов за идиотските си игри. Пристъпи към вратата на главното помещение… Лек полъх докосна врата му. Пелаеон се извъртя рязко и вдигна ръце в почти забравено от времето на военната академия движение за самоотбрана.
Отзад нямаше никой. Той се огледа отново, опитвайки се да отгатне къде може да се криеше ногрито…
— Капитан Пелаеон — измяука зад гърба му познатият котешки глас.
Обърна се. И този път не видя никого. Погледът му обходи трескаво стените в търсене на някакво прикритие и в този момент Рък се появи отстрани.
— Очакват ви — каза ногрито и махна с тънката си кама към вратата.
Пелаеон го изгледа с омраза и се зарече някой ден да убеди Траун, че един върховен адмирал няма нужда от такъв арогантен телохранител. С огромно удоволствие би убил собственоръчно Рък.
— Благодаря — изръмжа той и влезе.
Очакваше командната зала да бъде пълна с обичайната за Траун еклектична колекция от различни форми на изкуството. Точно така беше, но с малка разлика — и за неопитното око на Пелаеон беше ясно, че са представени два стила. Изображенията се прожектираха на двете противоположни стени на залата, а в центъра се виждаше голям тактически холос на системата Тангрене.
— Влезте, капитане — обади се иззад двойния кръг екрани Траун, когато Пелаеон спря на прага. — Какви са новините от Тангрене?
— Бунтовниците продължават да съсредоточават сили на ударни позиции — отвърна Пелаеон и си проправи път между скулптурите и тактическото изображение към креслото на Траун. — Горят от нетърпение да се намъкнат в капана ни.
— Извънредно мило от тяхна страна — Траун махна надясно: — Монкалмарианско изкуство. Какво ще кажете?
Пелаеон набързо огледа холограмите, докато се приближаваше към двойния кръг екрани. Творбите изглеждаха примитивни и отблъскващи, като самите монкалмарианци.
— Много интересно — измърмори той на глас.
— Нали? — съгласи се Траун. — Особено онези двете. Дело са на адмирал Акбар.
Пелаеон изгледа посочените скулптури.
— Не знаех, че Акбар има нещо общо с изкуството.
— Било е за кратко — отвърна Траун. — Направени са доста отдавна, преди да се присъедини към бунтовниците. Дават добра представа за характера му. Също и тези — добави той и махна наляво. — Творби на изкуството, избрани лично от корелианския ни познайник.
Пелаеон ги погледна със засилен интерес. Значи сенатор Бел Иблис лично ги беше избрал.
— Откъде ги намерихте? От кабинета му в стария имперски сенат ли?
— Онези са оттам — посочи най-близките Траун. — Другите са от дома му и от личния му кораб. Разузнаването случайно попадна на записите в данните от последното нападение над Оброа скай. Значи бунтовниците продължават към капана ни, така ли?
— Точно така, сър — отвърна Пелаеон, доволен, че може да се върне към нещо познато. — Получихме още два доклада, че откъм системата Дракузи приближават бунтовнически поддържащи кораби.
— Абсолютно внимателно.
Пелаеон го изгледа изненадано:
— Моля, адмирале?
— Искам да кажа, че се подготвят изключително тайно — обясни замислено Траун. — Незабелязано пренасочват разузнавателни и поддържащи кораби от други задължения, преместват и реорганизират секторните флоти, за да освободят големи бойни кораби. И то тайно и внимателно. Винаги принуждават имперското разузнаване да работи здраво, за да си изгради цялостната картина — той вдигна поглед към Пелаеон. Червените му очи блестяха в сумрака: — Все едно Тангрене е истинската им цел.
Пелаеон го зяпна:
— Да не би според вас да не е така?!
— Абсолютно съм сигурен, капитане — отвърна Траун, впил поглед в скулптурите пред себе си.
Пелаеон погледна изображението на Тангрене. Анализите на разузнаването посочваха деветдесет и четири процента вероятност, че бунтовниците ще нападнат системата.
— Но след като няма да атакуват Тангрене, накъде ще се насочат?
— Към последното място, което бихме очаквали да ударят — отвърна Траун и се пресегна към таблото пред себе си.
Холосът на системата на Тангрене изчезна и на негово място се появи… Пелаеон усети, че челюстта му увисва от смайване.
— Билбринджи?! — той отново се извърна към Траун: — Но, сър, това е…
— Лудост? — Траун вдигна вежди. — Разбира се, че е лудост. Лудостта на хора, които на собствен гръб са се научили, че не могат да се мерят с мен. И сега се опитват да обърнат собствените ми тактически умения и прозрения. Преструват се, че ще скочат в капана, и се надяват да взема раздвижването им за чиста монета. И докато аз се поздравявам за гениалния си план — той махна към изображението на Билбринджи, — те подготвят истинското си нападение.
Пелаеон погледна старите творби на изкуството на Бел Иблис.
— Да изчакаме потвърждение, преди да изтеглим силите си от Тангрене, адмирале — предложи той предпазливо. — Може да активизираме дейността на разузнаването в района на Билбринджи. Или да проверим съобщенията на източника Делта.
— За съжаление Делта вече е извън играта — отвърна Траун. — Но от потвърждение няма нужда. Това е истинският план на бунтовниците и няма защо да се издаваме с нещо толкова очевидно, като активизиране на разузнаването. Те си вярват, че са ме заблудили. Нашата цел в момента е да ги убедим да
