Люк се присегна със Силата.
— Не знам — отвърна той. — Но май застанаха на едно място.
Чубака изръмжа нещо, което Люк не разбра.
— Възможно е — отвърна Хан. — Макар че би било много глупаво да свикват военен съвет толкова близо до врага.
В този момент Люк долови движение в сенките пред тях, сякаш някой се шмугва зад едно дебело дърво.
— Внимавай! — извика приглушено той и острието на лазерния меч се яви с остър съсък. В зелено- бялата му светлина се видя как зад ствола се шмугна дребна фигура в тясна роба с качулка. Хан стреля и проби доста голяма дупка в дървото. Изстрелът на Чубака с лъка закъсня само с част от секундата и откъсна парче от другата страна на ствола. През облака пушек и трески се мярна тъмна фигура и побягна към друг, по-дебел ствол. Хан завъртя бластера и в този момент във въздуха се разнесе странно писукане, като от десетина неземни птици… Чубака изръмжа високо, в гласа му се долавяше особена смес от разпознаване, разбиране и облекчение, бутна с края на лъка си бластера на Хан и изпрати изстрела далеко встрани от набелязаната цел.
— Чуй! — извика Хан.
— Спокойно, Чуй е прав — прекъсна го Люк. И той беше разбрал всичко. — Ей ти, спри!
Заповедта беше излишна. Фигурата вече беше спряла и стоеше незащитена на открито. Потуленото от качулката лице оставаше невидимо в бледата светлина от лазерния меч на Люк.
Люк пристъпи напред.
— Аз съм Люк Скайуокър — каза той официално. — Брат на Лея Органа Соло, син на лорд Дарт Вейдър. Ти кой си?
— Аз съм Екрикор от племето бактор — отвърна тържествен глас на ногри. — Приветствам те, сине на Вейдър.
Поляната, до която ги заведе Екрикор, беше само на двайсетина метра навътре в гората в посоката, накъдето първоначално бе поел Люк. Там ги очакваха местните жители — представители на две различни раси, по петима от всяка, разположени около огромно повалено дърво. От близката страна стояха двама ногри, отметнали назад качулките на маскировъчните си халати. Върху дънера между двете групи бе поставен фенер, който хвърляше мъждива светлина, колкото Хан да може да разгледа най-близките създания.
Картинката не беше много окуражителна. Съществата вдясно бяха с една глава по-високи от застаналите срещу тях ногри и малко по-ниски от Хан. Носеха очукани брони и страшно приличаха на самоходещи камъни. От лявата група бяха на бой почти колкото Чубака, с по четири ръце и блестяща кристалносиня кожа, която незнайно защо напомни на Хан за кафеникавото създание, което трябваше да откопчат от крака на Трипио в първия ден след пристигането им.
— Доста дружелюбно настроена сбирщина — прошепна той към Люк, когато се придвижиха до последната линия дървета преди поляната.
— Това са минериши и псаданианци — каза Екрикор. — Правеха опит да ви нападнат.
— И вие ги спряхте? — попита Люк.
— Искаха да ви нападнат — повтори ногрито. — Не можехме да позволим това да се случи.
Спряха при последното дърво преди откритото пространство. Сред туземците се надигна ропот, който не звучеше никак дружелюбно.
— Май не сме добре дошли — измърмори Хан. — Люк?
Люк поклати глава:
— Все още не мога да усетя нищо — отвърна той. — Какво става тук, Екрикор?
— Дадоха знак, че искат да разговаряме — отговори ногрито. — Вероятно за да решат дали ще се сражават с нас.
Хан набързо огледа туземците. Като че ли всички имаха ножове, някои дори и лъкове, но друго не се виждаше.
— Нямат никакъв шанс, освен ако не са довели цяла армия — каза той.
— Не искаме да се бием, ще се опитаме да го избегнем — укори го меко Люк. — Как ще разговаряте с тях?
— Един от тях е научил малко от основния език на Империята по време на строежа на крепостта в планината — отвърна Екрикор и посочи най-близкия до светлината минериш. — Той ще се опита да превежда.
— Ние можем да се справим малко по-добре — Люк вдигна въпросително вежди към Хан: — Какво ще кажеш?
— Струва си да опитаме — съгласи се Хан и извади предавателя. Крайно време беше Трипио да си заработи пътешествието до Затънтената земя. — Ландо?
— Чувам те — отвърна веднага приятелят му. — Намерихте ли ги?
— Да — отвърна Хан. — Плюс още някоя друга изненадка. Прати Мара да доведе Трипио. Да тръгне след нас, няма как да ни пропусне.
— Разбрано. А аз какво да правя?
— Струва ми се, че тази сбирщина едва ли ще ни създаде някакви проблеми — отговори Хан и пак изгледа изпитателно обитателите на планетата. — Ти остани с Арту и наглеждай лагера. А и ако видиш едни ниски същества с маскировъчни халати и с много зъби, не стреляй. На наша страна са.
— Радвам се — отвърна сухо Ландо. — Или поне така ми се струва. Нещо друго?
Хан погледна туземците, които отвърнаха на погледа му.
— Стискай палци. Може да се сдобием със съюзници. Или с безброй проблеми.
— Разбрано. Мара и Трипио тръгват. Късмет!
— Благодаря — Хан изключи предавателя и го закачи на колана си. — Идват — съобщи на Люк.
— Не е нужно да охранявате лагера си — обади се Екрикор. — Ногрите ще го пазят.
— И без това тук е пренаселено — отвърна Хан и изгледа мрачно ногрито: — Значи бях прав. Проследили сте ни.
— Да — отвърна Екрикор и наведе глава. — Моля ви за извинение, консорт на лейди Вейдър. Аз и останалите не смятахме, че това е напълно почтено, но Какмейм от племето айкмир искаше присъствието ни да остане тайна за вас.
— Защо?
Екрикор отново се поклони:
— При срещата ви в покоите на лейди Вейдър Какмейм от племето айкмир долови неприязън у вас. Смяташе, че няма да приемете с желание охрана от ногри.
Хан погледна Люк и видя как се опитва да прикрие усмивката си.
— Е, следващия път, когато видите Какмейм, му кажете, че от много години не отхвърлям предложения за доброволна помощ — отвърна Хан. — Но като се заговорихме за неприязън, ще ми е много неприятно, ако забравите това „консорт на лейди Вейдър“. Викайте ми Хан или Соло. Или капитане. Или каквото друго измислите.
— Хан от племето Соло може би — измърмори Люк.
Лицето на Екрикор светна.
— Чудесно. Молим за прошка, Хан от племето Соло.
Хан се обърна към Люк. Младият джедай отново се опита да потисне усмивката си:
— Мисля, че вече си осиновен от ногрите.
— Да — изръмжа Хан. — Много ти благодаря.
— Малко разбирателство няма да навреди — изтъкна Люк. — Спомни си Ендор.
— Никога няма да го забравя — изръмжа Хан и присви устни. Разбира се, малките космати топки внесоха свой дял в последната битка срещу втората „Звезда на смъртта“. И все пак превръщането му в част от племето на еуоките си оставаше един от най-нелепите моменти в живота му. Но еуоките бяха надделели над имперските войски само заради численото си превъзходство. А ногрите…
— Колко ногри има тук? — попита той.
— Осем — отвърна Екрикор. — Двама бяха неотлъчно до вас по време на цялото пътуване.
