— Чуй, внимавай! — извика Хан и насочи бластера си към тях.
— Може да се окаже грешка — каза притеснено Мара. — Сигурно не бива да се използват оръжия по време на примирие.
— Но не бива и участниците в примирието да бъдат изядени — изръмжа Хан. Петимата псаданианци също се бяха размърдали и Хан се надяваше, че ногрите ще се погрижат за тях. — Трипио, обясни им.
— Разбира се, капитан Соло — отвърна Трипио почти толкова нервно, колкото се чувстваше Хан. — Мюласаар…
Вождът на минеришите го прекъсна с рязък жест на двете леви ръце.
— Ти — извика той на разбираем основен език и размаха и четирите си ръце към Хан. — Той има гърмяща пръчка?
Хан го изгледа намръщено. Разбира се, че Чубака имаше оръжие — както и всички останали. Той погледна уукито и изведнъж разбра всичко.
— Да, той има оръжие — каза той на минериша и свали бластера си. — Той ни е приятел. Ние нямаме роби като Империята.
Трипио започна да превежда, но минеришът вече говореше със сънародниците си.
— Браво — прошепна Мара. — Не се бях сетила. Но ти си прав, последните уукита, които са видели тук, сигурно са били имперски роби.
Хан кимна:
— Да се надяваме, че това ще помогне малко.
Разговорът продължи още няколко минути, най-вече между минеришите и псаданианците. Трипио се опита да превежда всичко, но бързо бе принуден да предава само основните моменти. Очевидно минеришите смятаха, че сега е шансът да се освободят от господството на Империята, а след това и от майстора джедай. Псаданианците харесваха Империята не повече от минеришите, но вероятността да се изправят срещу Кбаот ги плашеше.
— Ние не ви молим да се биете с нас — каза Люк, когато най-сетне успя да привлече вниманието им. — Тази битка си е наша и ние сами ще се справим с нея. Молим ви само да ни разрешите да преминем през земите ви към забранената планина и да обещаете да не ни предавате на Империята.
Трипио преведе думите му на двата езика и Хан се приготви за допълнителни обяснения. Не му ги поискаха. Водачът на минеришите вдигна отново горния си чифт ръце, с долния взе препарираната птицечовка и я подаде на Люк.
— Мисля, че ви предлага безопасно преминаване, господарю Люк — каза Трипио. — Но може и да бъркам, диалектът им се е запазил почти без промени, но жестовете и движенията често се…
— Предай му благодарностите ни — прекъсна го Люк, поклони се и пое птицечовката. — Кажи им, че приемаме гостоприемството им. И че няма да съжаляват, задето ни помагат.
— Генерал Ковел? — обади се рязък глас от интеркома на совалката. — След няколко минути ще сме на повърхността.
— Прието — отвърна Ковел. Изключи интеркома и се обърна към единствения пътник в совалката: — Почти пристигнахме.
— Чух — отвърна Кбаот. В гласа му прозираше насмешка. — Кажете ми, генерал Ковел, ние в края на пътуването ли сме, или в началото?
— В началото, разбира се — отговори генералът. — Пътуването ни няма край.
— А какво ще стане с върховния адмирал Траун?
Ковел усети как челото му се сбръчка. За пръв път чуваше този въпрос, поне в тази форма. Поколеба се, но отговорът веднага изникна в съзнанието му. Както изникваха досега отговорите на всички въпроси.
— Това е началото на края на върховния адмирал — каза той.
Кбаот се позасмя. Веселието му докосна съзнанието на Ковел и му достави наслада. Генералът се зачуди дали да не попита какво е толкова смешно, но беше много по-лесно и по-спокойно просто да си седи и да се наслаждава на смеха. А и все пак знаеше много добре за какво става въпрос.
— Знаеш го, нали? — обади се Кбаот и поклати глава. — Ех, генерале, генерале. В това има толкова ирония. От самото начало, от първата ни среща в моя град върховният адмирал Траун държеше отговора в ръцете си. А още е толкова далеч от разбирането на истината.
— Става въпрос за властта, нали, майстор Кбаот? — попита Ковел. Тази тема му беше позната и дори без подсказването в съзнанието му щеше да си припомни репликите.
— Точно така, генерал Ковел — отговори тържествено Кбаот. — Още в самото начало му казах, че истинската власт не се проявява в завладяването на далечните светове. Нито в битките, войната и погрома над неизвестни бунтовници — той се усмихна, очите му блестяха ярко пред Ковел. — Не, генерале — каза той меко. — Ето това е истинската власт. Да държиш живота на някого в ръцете си. Да имаш властта да избереш пътя му, мислите и чувствата му. Да управляваш живота и да имаш власт над смъртта му — Кбаот бавно и театрално протегна ръката си с дланта нагоре. — Да командваш душата му.
— Дори и императорът не го разбра — напомни му Ковел.
Още една вълна удоволствие се разля в съзнанието му. Изпитваше огромна радост да гледа как господарят му се наслаждава на играта.
— Така е — съгласи се Кбаот и погледът му се устреми нейде в миналото. — Императорът, също както и върховният адмирал, виждаше властта само като мяра на далечината, до която може да стигне волята му. И това го унищожи точно както предсказах. Защото, ако той истински владееше Вейдър… — майсторът джедай поклати глава: — В доста отношения императорът беше глупак. Но вероятно такава е била съдбата му и волята на вселената е била само аз да науча истината. Защото единствено аз притежавам силата и волята да сграбча властта.
Ковел кимна, опита се да преглътне и да навлажни сухото си гърло. Не беше добре Кбаот да го оставя така, дори за малко. Особено когато едновременно се усещаше тази самота… Но господарят му го знаеше, разбира се.
— Боли ли те, когато съм самотен, генерал Ковел? — попита Кбаот и стопли съзнанието на Ковел с усмивка. — Да, разбира се, че те боли. Имай търпение. Наближава времето, когато ще станем много. И тогава никога няма да изпитваме самота. Ето, виж!
Както винаги досега, Ковел долови далечното усещане пречистено, концентрирано и оформено от безпогрешното съзнание на майстора джедай.
— Да, аз бях прав — каза Кбаот и докосна съзнанието му, за да изследва усещането. — Скайуокър и Джейд са тук — усмихна се: — Те ще са първите, генерал Ковел, първите от мнозина. Ще дойдат при мен и когато им покажа истинската власт, ще разберат и ще се присъединят към нас — погледът му отново се зарея. — Струва ми се, че Джейд ще е първа — добави той замислено. — Скайуокър издържа веднъж и ще издържи пак, но ключът за душата му ме чака долу в планината. С Джейд е съвсем друго. Виждал съм я в медитацията си, видях я да идва при мен и да коленичи в нозете ми. Тя ще бъде моя и Скайуокър ще я последва. По един или друг начин.
Той пак се усмихна. Ковел също се усмихна, щастлив от доброто настроение на господаря си и от мисълта за мнозината, които ще дойдат и ще стоплят съзнанието му. Изведнъж всичко потъна в мрак. Това не беше самотата отпреди малко. Беше нещо като празнота…
Постепенно осъзна, че някой го хваща за брадичката и повдига главата му. Пред него стоеше Кбаот и се взираше напрегнато в очите му.
— Генерал Ковел! — прогърмя гласът на майстора джедай. Звукът беше доста странен. Ковел го чуваше, но сякаш някъде от много далеч. Звучеше странно. — Чувате ли ме?
— Да — прошепна Ковел.
И собственият му глас звучеше странно. Той погледна покрай лицето на Кбаот към забавните линии, които играеха по носа на совалката. Усети, че някой го разтърсва.
— Погледнете ме! — заповяда Кбаот.
Ковел се подчини. Беше странно, виждаше господаря си, а него сякаш го нямаше.
— Тук ли сте?
Лицето на Кбаот се промени. Нещо се появи — може би усмивка.
— Да, генерале, тук съм — отвърна той и гласът му долиташе някъде отдалеч. — Вече не докосвам съзнанието ви, но продължавам да съм ваш господар. Вие ще продължите да ми се подчинявате.
