— Искаш да кажеш, че са го обградили с йосаламири ли?
— Или са го вързали за някоя от онези рамки, които ти използва на Джомарк — каза Скайуокър. — И в двата случая това означава, че е затворник.
Мара обмисли думите му. Ако беше така, значи Кбаот нямаше никакъв интерес да предупреди имперските войници за бунтовниците, които се движеха към планината.
Тя рязко вдигна поглед към него. Хрумна й изненадваща мисъл.
— Ти знаеше ли, че Кбаот ще дойде? — попита настоятелно. — Затова ли искаше да се упражнявам в джедайските техники?
— Не знаех, че ще бъде тук — отвърна Скайуокър. — Но съм сигурен, че все някога ще се наложи да се изправим срещу него. Самият той го каза на Джомарк.
Мара потрепери. Ще коленичиш в нозете ми…
— Не искам да се изправям срещу него, Скайуокър.
— И аз — отвърна той меко, — но май ще ни се наложи.
Той въздъхна, отметна безшумно завивките си и се изправи.
— Защо не поспиш? — предложи той и пристъпи към нея. — Аз и без това съм вече буден, а и ти пое главния удар.
— Добре — кимна Мара, твърде изморена, за да спори. — Ако имаш нужда от помощ, викни ме.
— Добре.
Мара мина покрай Калризиан и уукито и легна. Последното, което осъзна, преди да заспи, беше гласът в съзнанието й:
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
ГЛАВА 22
Докладът от планината Тантис се получи по време на корабната нощ и на сутринта го чакаше на мостика. „Драклор“ пристигнал на Затънтената земя приблизително според програмата, по-точно шест часа по-рано от предвиденото, стоварил пътниците си и заминал за системата на Валрар съгласно заповедта. Генерал Ковел отказал да поеме командването преди настъпването на утрото…
Пелаеон изненадано спря. Отказал да поеме командването? Това изобщо не беше типично за човек като Ковел.
— Капитан Пелаеон? — извика свързочникът. — Сър, получихме искане за пряка връзка от полковник Селид от гарнизона на Затънтената земя. Спешно е.
— Включете го в холоямката на кърмата — заповяда Пелаеон, стана от командното кресло и тръгна към кърмата. — Свържете се с върховния адмирал и… Не, оставете — прекъсна той, защото през вратата на мостика се зададоха Траун и Рък.
Траун спря пред него.
— Какво има, капитане?
— Спешно съобщение от Затънтената земя, сър — отвърна Пелаеон и посочи холографската ямка. Там вече ги чакаше образът на имперски офицер и дори при намаленото — четвъртина от реалното — изображение си личеше, че е доста нервен.
— Вероятно нещо за Кбаот — предсказа мрачно Траун. Застанаха пред холографската ямка и Траун кимна. — Полковник Селид, тук върховен адмирал Траун. Докладвайте.
— Сър — отвърна на поздрава Селид и парадната му стойка се скова още повече. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че генерал Ковел внезапно почина.
Пелаеон усети как челюстта му увисва:
— Как стана? — попита той.
— Още не знаем причината, сър — отвърна Селид. — Очевидно е издъхнал в съня си. Лекарите не са приключили с изследванията и засега е ясно само че голяма част от мозъка на генерала просто е мъртва.
— Мозъчната тъкан не умира просто така, полковник — обади се Траун. — Трябва да има причина.
Селид сякаш потрепери.
— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър, не исках да прозвучи така.
— Знам — увери го Траун. — А какво е състоянието на останалите пътници?
— Лекарите ги преглеждат в момента — отговори Селид. — До този момент няма проблеми. Всъщност на преглед са подложени само хората от гарнизона. Частите под командването на генерал Ковел, които пристигнаха с него на „Драклор“, вече бяха извън планината, когато научихме за смъртта му.
— Какво?! Всичките ли? — възкликна Пелаеон. — И защо?
— Не знам, сър. Заповедите са дадени от генерал Ковел на общия сбор след пристигането му…
— Май е най-добре да разкажете всичко отначало, полковник — прекъсна го Траун. — Абсолютно всичко.
— Слушам, сър — Селид видимо се стегна. — Генерал Ковел и останалите кацнаха със совалки преди около шест часа. Опитах се да му предам командването на гарнизона, но той отказа. След това настоя да си поговори насаме със своите части в една от залите за хранене на офицерите.
— С кои части? — попита Траун. — С целия гарнизон ли?
— Не, сър. Само с онези, които пристигнаха с него на „Драклор“. Каза, че трябвало да им даде някакви специални заповеди.
Пелаеон погледна Траун:
— Мисля, че на кораба е имал предостатъчно време, за да даде всякакви специални нареждания.
— Така е — съгласи се Траун.
— Може би идеята е била на Кбаот, сър — предположи Селид. — Той беше неотлъчно до генерала от минутата, в която совалката кацна. През цялото време му шепнеше нещо.
— Интересно — замислен каза Траун. Гласът му беше спокоен, но в него се долавяше нещо, от което Пелаеон усети, че го побиват тръпки. — А къде е майстор Кбаот сега?
— Горе, в старите покои на императора — отвърна Селид. — Генерал Ковел настоя да ги отворим за него.
— Там дали е извън влиянието на йосаламирите? — шепнешком попита Пелаеон.
Траун поклати глава:
— Съмнявам се. Според изчисленията ми цялата планина и част от околностите трябва да са в празния от Силата мехур. И какво се случи след това, полковник?
— Генералът говори с хората си около петнайсет минути — продължи Селид. — След като излезе, ми каза, че им е дал тайни заповеди, издадени лично от вас, адмирале, и че аз не бива да се намесвам.
— И после войниците напуснаха планината?
— Преди това буквално изпразниха един склад с полево оръжие и експлозиви — отвърна Селид. — Всъщност преди да излязат, прекараха още няколко часа в гарнизона. Генералът каза, че се запознават с обстановката. Кбаот придружи генерала до стаята му, а след това двама щурмоваци го изпроводиха до императорските покои. Аз разпределих обичайните нощни дежурства и това беше всичко. До тази сутрин, когато дежурният откри генерала.
— Значи Кбаот не е бил при генерала, когато е настъпила смъртта? — попита Траун.
— Не, сър. Но лекарите смятат, че генералът е издъхнал скоро след като Кбаот го е оставил.
Пелаеон изгледа озадачен Траун. Върховният адмирал беше зареял поглед, блестящите червени очи се бяха присвили в два процепа.
— Кажете ми, полковник, какво впечатление ви направи генерал Ковел?
— Ами… — Селид се поколеба. — Бих казал, че съм леко разочарован, сър.
— Обяснете!
— Той просто не беше това, което очаквах, адмирале — каза Селид, явно разтревожен. Пелаеон го разбираше: критикуването на висш офицер пред друг беше сериозно нарушение на военния етикет. Особено при представители на различните видове войски. — Изглеждаше… сдържан е сякаш най-точната дума, сър. Генералът подхвърли, че системата за сигурност не е добра и че щял да направи някакви важни промени, но не пожела да говорим за тях. Всъщност почти през цялото време мълчеше. И не само с мен — държа се
