— Мога да се промъкна през отвора за пет секунди — предложи Карде.
— Няма да свалим щита — отсече Лея. — Съжалявам.
От предавателя се чу още една въздишка.
— В такъв случай май нямам избор, освен да ви предложа сделка. Преди малко казахте, че сте готови да платите за информация. Много добре, аз притежавам нещо, от което се нуждаете, и цената му е няколко минути с Мара.
Лея погледна изненадано Бел Иблис и получи в отговор също толкова озадачен поглед. Генералът нямаше никаква представа, за какво може да намеква Карде. Освен това тя не можеше да му обещае да говори с Мара.
— Не мога да ти обещая нищо — въздъхна Лея. — Дай ми информацията и ще се опитам да ти се отплатя честно.
Карде обмисли предложението.
— Май по-добро предложение няма да получа — каза той накрая. — Добре. Спокойно можете да свалите планетарния щит. Астероидите са унищожени.
Лея зяпна предавателя:
— Какво?!
— Такова — каза Карде. — Няма ги вече. Траун ви е оставил двайсет и два, вие сте унищожили толкова. Обсадата свърши.
— Откъде знаеш? — попита Бел Иблис.
— Бях в корабостроителницата на Билбринджи малко преди нападението над Корускант — отвърна Карде. — Наблюдавахме как при изключителни мерки за сигурност се товарят двайсет и два астероида. Разбира се, тогава нямахме представа, за какво ще ги използва Империята.
— Разполагате ли с някакви записи? — попита Бел Иблис.
— С данните от радара на „Волният Карде“. Ако сте готови, пращам ви ги веднага.
— Давай.
Светна лампичката, която показваше получаване на данни, и Лея погледна големия екран на стената. Да, „Волният Карде“ наистина е бил вътре в корабостроителницата на Билбринджи, тя разпозна обстановката от разузнавателните снимки. А в средата, заобиколени от съдове за поддръжка и различни механици…
— Вярно — измърмори Бел Иблис. — Наистина са двайсет и два.
— Но това не означава, че няма други, сър — изтъкна офицерът от радара. — Може да са приготвили друга група на Орд Траси или Яга минор.
— Не — поклати глава Бел Иблис. — И да оставим настрана техническите проблеми, не мога да си представя, че Траун би разпространил технологията на прикриващото поле извън съвършено необходимия минимум. За нищо на света не би ни позволил да заловим някой прототип.
— Нито техническите данни за изработката — съгласи се Карде. — Ако намерите слабото място на прикриващите полета, той ще се лиши от едно от основните си преимущества пред вас. Добре, аз изпълних моята част от сделката. Сега е ваш ред.
Лея безпомощно погледна Бел Иблис.
— Защо искаш да говориш с Мара? — попита генералът.
— Едно от най-неприятните неща в килията е усещането, че си изоставен от всички — отвърна студено Карде. — Предполагам, че точно така се чувства Мара. Знам, че лично аз се чувствах по този начин, когато Траун ме затвори на „Химера“. Искам лично да й кажа, че не сме я забравили.
— Лея? — прошепна Бел Иблис. — Какво да правим?
Лея гледаше генерала, чу думите му, но изобщо не осъзна смисъла им. Пред нея стоеше ключът, който толкова дълго беше търсила. Когато Карде беше затворен на „Химера“…
— Лея? — повтори озадачено Бел Иблис.
— Чух — отвърна тя, без да съзнава смисъла на думите си, сякаш някой друг ги беше казал. — Дайте му разрешение за кацане.
Бел Иблис хвърли поглед към дежурния офицер.
— Може би трябва…
— Разрешете му да кацне! — извика Лея по-разгорещено, отколкото й се искаше. Изведнъж всичко си дойде на мястото, но очерталата се картина вещаеше ужасна катастрофа. — Аз поемам отговорността.
За момент Бел Иблис я изгледа изпитателно и се наведе към предавателя:
— Карде, говори Бел Иблис. Ще свалим щита за пет секунди. Чакай инструкции за приземяване.
— Благодаря — отвърна Карде. — Ще си поговорим след малко.
Бел Иблис махна на дежурния офицер, той кимна и се залови за работа.
— Добре, Лея — обърна се генералът към нея. — Какво става?
Лея си пое дълбоко дъх.
— Става въпрос за клонингите, Гарм. Знам как Траун постига бързия им растеж.
В щаба настана мъртва тишина.
— Обясни — подкани я Бел Иблис.
— Със Силата става — започна тя. Беше толкова очевидно, абсолютно очевидно и въпреки това толкова време й беше убягвало. — Не разбираш ли? Когато правиш точно копие на едно разумно създание, чрез Силата се създава естествен резонанс или нещо подобно между копието и оригинала. И точно липсата на достатъчно време съзнанието да привикне към натиска от този резонанс уврежда клонинга, който е бил принуден да израсне твърде бързо. Съзнанието не успява да се приспособи и клонингът полудява.
— Добре — каза несигурно Бел Иблис. — И как е заобиколил проблема Траун?
— Много просто — отвърна Лея и по гърба й полазиха тръпки. — Той използва йосаламири, за да образува празен от Силата мехур около клониращите резервоари.
Лицето на Бел Иблис помръкна. В смълчания щаб прозвуча тиха ругатня.
— Ключът към обяснението е спасяването на Карде от „Химера“ — продължи Лея. — Мара каза, че Империята е взела пет-шест хиляди йосаламира от гората в Миркр. Но те не са ги разположили в бойните си кораби, защото, когато Мара и Люк отидоха да спасят Карде, Люк не е имал никакви проблеми с използването на Силата.
— Защото йосаламирите са били на Затънтената земя — кимна Бел Иблис, вдигна очи към Лея и излъчването му се промени. — Това означава, че когато екипът стигне до планината…
— Люк ще бъде безпомощен — кимна Лея и нещо я стисна за гърлото. — И дори няма да се досети за това, преди да стане твърде късно.
Тя потрепери отново, изведнъж отново се сети за съня в нощта на имперското нападение. Люк и Мара, изправени срещу лудия джедай и още някаква непозната заплаха. Тогава се бе успокоила с мисълта, че Люк ще усети присъствието на Кбаот на Затънтената земя и ще намери начин да избегне сблъсъка с него. Но с йосаламирите можеше да попадне право в ръцете му. Люк със сигурност щеше да попадне в ръцете му. Тя беше убедена, че точно това ще се случи. Онова не беше сън, а джедайско прозрение.
— Ще говоря с Мон Мотма — каза мрачно Бел Иблис. — Дори и без да отменяме операцията на Билбринджи, можем да отделим няколко кораба, за да им се притекат на помощ.
Той се обърна и забърза към изхода и турболифта в коридора. Лея го изпрати с поглед, долавяйки как хората в щаба излизат от вцепенението си и бавно се връщат към задълженията си. Бел Иблис щеше да опита, но нямаше да постигне нищо. Мон Мотма, командир Сесфан, както и самият Бел Иблис вече го бяха казали — Новата република не разполагаше с достатъчно ресурси, за да нападне едновременно Билбринджи и Затънтената земя. А Лея много добре знаеше, че не всички в съвета щяха да повярват, че заплахата от невидимите астероиди вече е изчезнала. Така че нямаше да отменят нападението над Билбринджи.
И това означаваше, че остава само един човек, който можеше да помогне на брат й и съпруга й. Лея си пое дълбоко дъх и тръгна след Бел Иблис. Имаше немалко работа да се свърши, преди да се срещне с Карде.
Карде се показа от кораба, отвън го чакаха трима души, сгушени под козирката на тунела към площадката за кацане. Той ги забеляза още от върха на стълбичката на „Волният Карде“ и въпреки сенките разпозна двамата, преди да стъпи на земята — Лея Органа Соло и Чен. Третата фигура беше ниска и носеше груба кафява роба на яваец. Карде нямаше представа, какво може да прави тук един пустинен
