Щурмоваците вече бяха извън играта, оставаше да се справят с тежката метална врата. Но и тя подобно на щурмоваците не представляваше голям проблем. Поне за тях.
— Готови? — попита той, отпусна се на коляно до вратата и вдигна бластера си.
Вътре сигурно имаше още пазачи.
— Готови — потвърди Люк.
Разнесе се остро съскане от лазерния му меч, блестящото зелено острие мина покрай главата на Хан и започна да реже водоравно тежката метална врата. По някое време лъчът досегна вътрешния механизъм за отваряне и когато Люк приключи, горната част се вдигна по релсите и изчезна в тавана.
От начина, по който щурмоваците зяпаха вратата, беше ясно, че бяха чули кратката престрелка отвън. Също толкова ясно бе, че ни най-малко не очакваха някой да влезе толкова бързо. Хан застреля единия, докато той вдигаше лазерната си карабина, Люк се прехвърли през долната част на вратата и покоси с лазерния меч другия.
Приведените над компютърните екрани имперски войници също не очакваха посетители. Те се опитаха едновременно да извадят оръжията и да потърсят прикритие, но Хан и Чубака ги повалиха. След още няколко изстрела стаята заприлича на купчина димящи отпадъци.
— Това сигурно е достатъчно — реши Хан. — Да изчезваме, преди да са пристигнали подкрепления.
Но с бунта при главния вход и вилнеещата вътре в крепостта банда минериши имперските войници нямаха време да отговорят. Тримата се върнаха по коридора до аварийното стълбище и слязоха три етажа надолу до помещението, където бяха разположени помпите на вентилационната система. Там ги чакаха останалите. Двама ногри пазеха мълчаливо пред вратата.
— Някакви проблеми? — извика Ландо, скрит зад плетеницата от тръби и маркучи, заемаща сякаш две трети от залата.
— Не — отвърна Хан. Чубака затвори и залости вратата зад тях. — Но не ми се иска да повтарям.
Ландо изсумтя:
— Не вярвам да ти се наложи. Имперските войници вече сигурно са убедени, че се задава голямо нападение по въздуха.
— Да се надяваме — кимна Хан и се приближи към Ландо, който бърникаше в някакво допотопно контролно табло. Арту се бе включил в компютърния терминал отстрани на таблото, а Трипио кръжеше наоколо като развълнувана квачка. — Допотопничко, а?
— Вярно — потвърди Ландо. — Предполагам, че императорът просто е взел целия клониращ комплекс и го е инсталирал тук.
Арту изпиука възмутено.
— Да, не е променил дори програмите — каза сухо Ландо. — Имам някаква представа от подобни машинарии, Хан, но недостатъчна, за да причиня някаква непоправима повреда. По-добре да използваме експлозиви.
— Нямам нищо против — отвърна Хан. Изобщо не му харесваше мисълта накрая да се окажеше, че е изминал целия път през Затънтената земя за нищо. — Къде е Мара?
— Ей там — кимна Ландо към една врата, почти скрита сред тръбите. — В главното помещение.
— Да идем да видим какво става, Люк — предложи Хан. Не искаше да остави Мара да се разхожда сама. — Чуй, остани при Ландо. Виж дали има нещо, което си заслужава да го вдигнем във въздуха.
Той се приближи до вратата и я отвори. Зад нея се показа широка пътека, която обикаляше от вътрешната страна огромна естествена пещера. Точно срещу тях, на фона на огромна, окичена с апаратура колона, която се спускаше от тавана до пода на пещерата, Мара се беше облегнала на парапета.
— Това ли е мястото? — попита Хан и тръгна към нея.
Край пътеката имаше още около двайсетина врати на приблизително равно разстояние, четири подвижни моста свързваха работните платформи, заобиколили колоната с апаратура в центъра на пещерата. С изключение на двамата ногри за охрана, наоколо не се виждаше никой.
Но пък се чуваха звуци. Отнякъде долиташе бръмчене на машини и гласове, нарушавано от тихото щракане на релета и странно пулсиране и свистене. Сякаш цялата пещера дишаше…
— Това е — потвърди Мара с глух глас. Може би и тя мислеше, че шумът прилича на дишане. — Ела да видиш.
Хан махна на Люк, двамата се приближиха до Мара и погледнаха надолу.
Наистина бяха при уредите за клониране. Пещерата бе огромна, под тях имаше още най-малко десет етажа, изсечени в скалата. Цялото бе оформено като гладиаторска арена, всяко равнище представляваше нещо като кръгъл балкон, обикалящ вътрешната страна на пещерата. От горе на долу балконите се разширяваха, простираха се по-навътре и стесняваха пространството около колоната в средата. Навсякъде се виждаха тръби и маркучи — от колоната излизаха най-дебелите, по краищата на балконите минаваха по-малки, а най-тънките се свързваха с изрядно подредените метални сфери, които изпълваха балконите и арената най-долу. Хиляди малки сфери. И всяка една от тях представляваше горната част на клониращ цилиндър „Спаарти“. Люк изръмжа гърлено.
— Не мога да повярвам! — гласът му бе хем задавен, хем изпълнен с възхищение.
— Повярвай — посъветва го мрачно Хан, извади макробинокъла и го насочи към арената. Мрежата от тръби закриваше голяма част от гледката, но той зърна хора в униформи на пазачи и биотехнолози. Виждаха се и тук-там по балконите. — Пазят го като крепост. С щурмоваци и всичко останало.
Той погледна озадачено Мара. Тя се бе втренчила в резервоарите за клониране с напрегнато лице, сякаш водеше битка с призраците от миналото си.
— Стари спомени, а?
— Да — отвърна тя механично. Остана загледана още малко и се стегна. — Трябва да ги спрем на всяка цена!
— Радвам се, че си съгласна с нас — отвърна Хан и впи изпитателен поглед в лицето й. Сега изглеждаше и звучеше добре, но под повърхността бушуваха хиляди чувства. Дръж се, хлапе, помисли си той. Още мъничко! — Май е най-добре да взривим колоната в средата. Какво знаеш за нея?
Тя изви глава към колоната.
— Почти нищо — поколеба се и продължи неуверено: — Но сигурно има и друг начин. Императорът определено не беше човек, склонен да остави други хора да използват играчките му.
Хан хвърли поглед към Люк:
— Искаш да кажеш, че тук има система за самоунищожение?
— Сигурно — кимна тя и в очите й отново се мярна онова болезнено изражение. — Ако е така, механизмът за задействането му трябва да се намира в тронната зала. Може да отида да проверя.
— Не знам — поклати глава Хан и погледна надолу. Пещерата беше прекалено огромна, за да я унищожат с един заряд. Системата за самоунищожение наистина щеше да ги улесни. Но пък идеята да пратят Мара в императорската тронна зала, където отново да я налетят старите спомени, изобщо не му харесваше. — Не, според мен не бива никой от нас да се разхожда сам из крепостта.
— Аз ще отида с нея — обади се Люк. — Тя е права, заслужава си да проверим.
— Изобщо не е опасно — добави Мара. — В другия край на балкона има турболифт за поддържащите дроиди, който ще ни качи почти до тронната зала. Така или иначе, войниците се занимават преди всичко с бунта при входа.
Хан се намръщи.
— Добре, вървете — изръмжа той. — Нали няма да забравите да ни предупредите, преди да натиснете копчето?
— Няма — усмихна се Люк. — Хайде, Мара.
Двамата тръгнаха по пътеката.
— Къде отиват? — попита Ландо.
— В тронната зала на императора. Мара смята, че оттам се командва системата за самоунищожение. Ти намери ли нещо?
— Арту най-накрая се свърза с главния компютър — отвърна Ландо и посочи колоната в средата. — Сега търси схемата на това нещо.
— Не можем да чакаме — реши Хан и се обърна отново. Чубака се показа от помещението с помпите с
