раницата с експлозиви на рамо. — Чуй, вземете двамата с Ландо един от подвижните мостове и се залавяйте за работа.
— Добре — Ландо надникна предпазливо през парапета. — А ти какво ще правиш?
— Ще затворя всички достъпи насам — отвърна Хан и посочи другите врати, които се отваряха към балкона. — Ей, ногрите, елате насам.
Двамата ногри на пост пристъпиха мълчаливо към него, а Ландо и Чубака тръгнаха към най-близкия мост.
— На вашите заповеди, Хан от племето Соло — обади се ногрито.
— Ти оставаш тук — каза той на по-близкия. — Бъди нащрек. А ти — той посочи другия — ще ми помогнеш да блокирам вратите. Един изстрел с бластер в ключалката сигурно ще свърши работа. Аз ще тръгна насам, а ти — в обратната посока.
Беше изминал около две трети от своята страна на пътеката, когато над странното механично дишане на пещерата се извиси познат звук. Погледна назад и видя Трипио да крещи и да ръкомаха от вратата на залата с помпите.
— Чудесно — измърмори той.
Както винаги Трипио беше абсолютно готов да оплете конците. Хан стреля в контролния механизъм на вратата, пред която беше застанал, обърна се и забърза натам.
— Капитан Соло! — въздъхна с облекчение Трипио, когато Хан застана пред него. — Слава на Твореца! Арту казва…
— Какво се опитваш да направиш? — извика Хан. — Да привлечеш целия гарнизон ли?
— Не, не, сър. Но Арту казва…
— Ако искаш да говориш с мен, ще дойдеш и ще ме намериш. Разбра ли?
— Разбира се, сър. Но Арту казва…
— А ако не знаеш къде да ме търсиш, ще използваш предавателя — продължи Хан и посочи с пръст малкото устройство, което дроидът държеше. — За това сме ти го дали. В никакъв случай не бива да махаш и да крещиш. Разбра ли ме?
— Да, сър — отвърна Трипио. Механичното му търпение сякаш всеки миг щеше да се изчерпи. — Може ли да продължа?
Хан въздъхна.
— Какво искаш?
— Става въпрос за господаря Люк. Чух някой от ногрите да казва, че двамата с Мара Джейд са тръгнали към императорската тронна зала.
— Така е. И какво от това?
— Ами както търсеше в компютъра, Арту току-що научи, че майсторът джедай Хорус Кбаот е затворен там.
Хан го зяпна невярващо:
— Какво значи това „там“? Не е ли в затворническото отделение?
— Не, сър — отвърна Трипио. — Както вече казах…
— И защо не го каза в началото? — изръмжа Хан, извади предавателя си и го включи.
И веднага го изключи.
— Заглушават го — каза простодушно Трипио. — Нали се опитах да се свържа с вас.
— Чудесно — изръмжа Хан.
Пращенето още пищеше в ушите му. Люк и Мара отиваха право в ръцете на Кбаот и нямаше как да ги предупреди. Не, имаше един начин.
— Кажи на Арту да продължи да търси схемата — каза той на Трипио и закачи предавателя на колана си. — Междувременно да се опита да разбере откъде идва заглушаването. Ако успее, изпрати двама ногри да оправят връзката. След това иди на онази работна платформа и обясни на Чуй и Ландо къде отивам.
— Слушам, сър — отвърна Трипио, поизненадан от потока заповеди и от категоричния тон. — Извинете, сър, но къде отивате?
— А ти къде мислиш? — отвърна Хан през рамо и тръгна надолу по балкона.
Все едно и също, помисли си той кисело. Където и да отидеха, каквото и да правеха, той все трябваше да тича да спасява Люк. Добре, че и този път беше дошъл с него.
— „Златото на Джарет“, люковете вече са затворени — каза офицерът от контролната кула. — Изчакайте да получите коридор за излитане.
— Прието, контрола — отвърна Авис, измъкна „Небесен път“ от ръкава на дока и леко зави.
Бяха готови, а както виждаше, и останалите вече ги чакаха.
— Ето го — прошепна Гилеспи и посочи през илюминатора. — Точно по план.
— Сигурен ли си, че това е Мазик? — попита Авис и също надникна навън.
— Напълно — отвърна Гилеспи. — Искаш ли да му се обадя?
Авис сви рамене и огледа корабостроителницата. Бяха осигурили групата с добри кодове за връзка, но нямаше смисъл да предизвикват съдбата, използвайки ги, преди да се наложи.
— Задръж — каза той. — Почакай да изникне нещо, за което да си струва да говорим.
Едва бе довършил изречението, когато цялата операция изведнъж се провали.
— Звезден разрушител! — извика Фон от станцията на предавателя. — Изскача от светлинна скорост.
— Координати? — изкрещя Гилеспи.
— Не е нужно — отвърна Авис и сякаш студен нож преряза стомаха му.
Той виждаше звездния разрушител, изскочил от хиперпространството в покрайнините на корабостроителницата. Виждаше и крайцерите, прехващащите фрегати, кръстосвачите и изтребителите. Цяла нападателна флота, че и отгоре. Абсолютно всички бойни кораби на контрабандисткия съюз на Карде бяха в капана.
— Значи наистина се оказа капан — каза ледено спокойно Гилеспи.
— Така изглежда — съгласи се Авис, без да откъсва поглед от армадата, която се подреждаше в малко странен ред.
— Авис, Гилеспи, тук е Мазик — обади се от предавателя другият контрабандист. — Май сме с двата крака вътре. Но аз няма да се предам. Какво възнамерявате?
— Заслужават да изгубят поне няколко звездни разрушителя — каза Гилеспи.
— Точно това мислех и аз — съгласи се Мазик. — Твърде жалко, че Карде не е тук да види как си отиваме с блясък и слава.
Той млъкна и Авис усети погледите на Гилеспи и Фон върху себе си. Всички щяха да посрещнат смъртта с мисълта, че Карде ги е предал.
— Аз съм с вас — каза той тихо. — Ако искаш, Мазик, можеш да поемеш командването.
— Благодаря — отвърна Мазик. — Това и мислех да направя. Засега стойте по местата си, ще направим първия си скок заедно.
Авис погледна отново армадата и изведнъж разбра всичко.
— Почакай! — извика той. — Мазик, всички, спрете! Флотата не е тук заради нас.
— Какви ги приказваш? — извика Гилеспи.
— Погледни кръстосвачите прехващачи — отвърна Авис. — Зад онази група звездни разрушители. Вгледай се внимателно в позицията им.
Настана кратка тишина. Мазик пръв се досети какво ставаше.
— Те не обкръжават нас — каза той.
— Прав си — съгласи се Гилеспи. — Виж, зад тях има втора група.
— Заемат позиции за капан — Мазик сякаш сам не вярваше на думите си. — Подготвят се да изтеглят някой от хиперпространството. И след това да го задържат, докато го унищожат.
Авис се обърна към Гилеспи и улови погледа му.
— Не може да бъде — въздъхна Гилеспи. — Нали не искаш да кажеш, че… Но те трябваше да нападнат Тангрене?
— Така мислех и аз — отвърна мрачно Авис и отново усети пробождането в стомаха си. — Вероятно сме се объркали.
