— Наричат се монасите Айн Тий — отвърна Давид. В гласа му имаше странна смесица от доволство и благоговение. — Чуждоземни същества, които прекарват по-голямата част от живота си край Католската пукнатина. Не знаем много за тях.
— И въпреки това ви се притичат на помощ — обади се Карде. — По-важното е, че знаехте, че ще дойдат.
— Много е просто. Те мразят търговците на роби — каза адмиралът. — Рей’кас е търговец на роби.
Втори мародер избухна в пламъци и освободен въздух, след като друг кораб на монасите изпрати странна, приличаща на цвете енергия през него. Уверената бойна линия пред поразените кораби се разпадна, когато останалите нападатели се обърнаха, за да се изправят срещу новата заплаха, която така неочаквано се бе появила зад гърба им. Но напразно. Корабите на Айн Тий с лекота избягваха бесния турболазерен огън и систематично продължаваха да настъпват през редиците на неприятеля, като разрязваха по-големите и прегазваха по-малките кораби.
— Страхувам се, че не е чак толкова просто, — адмирале — каза Карде. — Според Бомбаса Рей’кас се е установил в този район от миналата година. Защо тези монаси са чакали толкова дълго, преди да тръгнат срещу него?
— Както казах, предпочитат да стоят близо до Католската пукнатина — отговори Давид. — Необходимо е нещо специално, за да дойдат дори до Ексокрон.
— С други думи — тихо каза контрабандистът, — ви е трябвал някой, който да примами Рей’кас на тяхна територия. И този някой сме били ние.
Давид не помръдна, но Шада долови известно напрежение, което се появи в лицето и стойката му. Може би се бе запитал какво щеше да стане с него, ако закоравелите контрабандисти на мостика се почувстваха обидени от използването им за примамка.
— Ние се възползвахме от действията ви, капитан Карде — каза той. — От решението ви да дойдете в Ексокрон и от неспособността ви да попречите на Рей’кас да ви последва. Не сме използвали конкретно вас — очите му пробягаха по мостика. — Нито пък някого от вас.
Дълго време мостикът остана тих. Шада погледна през илюминатора. Унищожението на пиратите бе почти приключило и само три от корабите на Айн Тий все още се виждаха. Докато ги наблюдаваше, още един потръпна и изчезна така мистериозно, както бе пристигнал. Последните два кораба останаха, за да довършат задачата си. След това и те изчезнаха в космическата бездна.
— Казахте „ние“ — отбеляза Карде. — Имате предвид себе си и ексокронската армия ли?
— Странен въпрос — уклончиво отвърна Давид. — Кой друг може да е замесен?
— Кой ли наистина? — промърмори контрабандисткият шеф. — Чин, трансмисионна честота до повърхността. Трипио, искам да предадеш съобщение на старотармидиански.
Шада го погледна. Лицето на Карде бе като от камък.
— Старотармидиански? — попита тя. — Езикът на Кардас?
Той кимна.
— Ето съобщението, Трипио: „Карде е. Искам разрешение да сляза и да поговорим отново.“
— Разбира се, капитан Карде — каза дроидът и тръгна към комуникационната конзола. Чин кимна и Трипио се наведе над рамото му. — Мерирао Карде тулиак — започна той. — Му паррил’ан се’туффриад моа суг по’пораи — след това погледна към Карде: — Нали знаете, че отговорът може да се забави…
— Се ро брус таи — изгърмя нечий глас от високоговорителя и накара дроида да подскочи.
Беше силен, жизнен глас, без следа от слабост или болест. Шада отново погледна към Карде. Лицето му бе станало още по-непроницаемо.
— Превод! — нареди той.
Трипио събра кураж.
— Той каза, сър… идвайте.
Енту Ний ги чакаше в кръг петнайсет на военното поле на град Ринтата, където „Волният Карде“ кацна повторно. Небрежното поведение на дребосъка, веселият брътвеж и пътуването с въздушната му шейна заедно с Шада и Трипио до бледосинята къщата при скалата бяха като призрачно повторение на предишното им пътуване отпреди няколко часа. С една голяма разлика. Тогава настроението на Карде се пораждаше от страх, ужас и болезнено очакване на собствената му смърт. Сега…
Сега не беше сигурен нито какво точно бе настроението му, нито какво го пораждаше или какви бяха очакванията му. Може би изпитваше объркване и неувереност, примесени с леко възмущение от това, че го разиграваха като марионетка. Но над всичко бе надвиснал възкресеният ужас. Кардас обичаше да разказва за хищниците, които играели с жертвата си, преди да я убият.
Самата синя къща не беше променена. Беше също толкова стара, запусната и прашна както преди. Но когато Енту Ний ги поведе към вратата на спалнята, търговецът на информация забеляза, че миризмата на старост и болест бе изчезнала. Този път вратата се отвори сама, когато се приближиха. Карде събра кураж, смътно си даде сметка, че Шада го е изпреварила с половин крачка, и двамата влязоха заедно в стаята.
Вградените рафтове с всичките непотребни джунджурии и екзотични лекарства бяха изчезнали. Болничното легло и купищата одеяла също. Застанал на мястото на леглото, все така стар, но жизнен както някога, стоеше Джори Кардас.
— Здравей, Карде — мрежата от бръчки по лицето му се раздвижи, когато се усмихна. — Радвам се да те видя.
— Не че мина кой знае колко време — сковано отвърна контрабандистът. — Поздравявам те за удивителното ти възстановяване.
Усмивката на лицето на Кардас не трепна.
— Ядосан си ми — каза той. — Разбирам. Но скоро всичко ще ти се изясни. Междувременно… — той се извърна и махна към задната стена. Изведнъж тя изчезна. На нейно място се появи дълъг тунел с четири релси, които се губеха в далечината. На мястото на стената чакаше пътническо вагонче.
— Елате да ви заведа в истинския си дом — продължи Кардас.
— Много по-приятен е — той махна с ръка към вагончето и страничната врата подканващо се отвори. — Моля!
Карде погледна вратата и усети, че сърцето му се стяга в странно напрежение. Хищници, които играят с жертвите си…
— Защо не отидем само двамата? — предложи той. — Шада и Трипио могат да се върнат на „Волният Карде“…
— Не — твърдо заяви Шада. — Щом искате да разведете някого из дома си, изберете мен. След това, ако… ако… реша, че е безопасно, ще пусна Карде да дойде.
— Нима? — възкликна Кардас и я изгледа с такава явна насмешка, че Карде почувства как сърцето му отново се свива. Надсмиването над Шада не беше от най-здравословните занимания. — Толкова бързо и безпрекословно вдъхваш лоялност в хората си, Карде!
— Тя не е от хората ми — бързо отвърна търговецът. — Висшият съветник на Новата република Лея Органа Соло я помоли да дойде с мен. Тя няма абсолютно нищо общо с мен или с някакви мои действия в миналото…
— Моля те! — прекъсна го Кардас и вдигна ръка. — Признавам, че сте крайно забавна гледка, но в интерес на истината и двамата се притеснявате напразно — той погледна Карде право в очите. — Аз не съм човекът, когото познаваше, Талон — тихо каза той. — Моля те, дай ми възможност да ти го докажа.
Карде отмести поглед от прикованите в него очи. Хищници, които си играят с жертвата… Но ако Кардас наистина искаше да ги убие, нямаше да има никакво значение, дали щяха да му играят по свирката или не.
— Добре — съгласи се той. — Хайде, Шада.
— Извинете, сър — колебливо се обади Трипио. — Да смятам ли, че повече няма да ви трябвам?
— Не, не, моля те — бързо каза Кардас и махна на дроида да се качи във вагончето. — Много бих искал после да седнем да си поприказваме… Много отдавна не съм си говорил с някого на старотармидиански — той се усмихна на Енту Ний. — Енту Ний се опитва, но не е същото.
— Вярно — със съжаление призна дребосъкът.
— Моля те, ела с нас — добави Кардас към Трипио. — Между другото дали случайно не знаеш чинчерски
