на вратите, който сигурно можеше да се приложи и за библиотеката. Шада опипа камъните, които обграждаха касата, намери един, който бе по-хладен от другите, и притисна дланта си о него.
Двайсетина секунди не се случи нищо. Шада продължи да притиска длан, наострила сетива за всеки признак на оживление наоколо, и отново се зачуди на идиотската процедура. Според историята, която домакинът им бе разказал за живота си, не си представяше наскоро пристигналия на Ексокрон Джори Кардас като особено търпелив човек. Едва ли точно той би инсталирал в дома си врати, които да се отварят за половин минута. Единственото обяснение бе, че и търпението на евентуалните крадци и нападатели би било поставено на изпитание. Сега, разбира се, с уменията на монасите Айн Тий това не беше от значение за него.
Камъкът под ръката й леко подскочи. Шада продължи да притиска длан и след малко вратата тежко се отвори. Тя очакваше библиотеката да е полутъмна както останалата част от къщата. За нейна неприятна изненада помещението бе осветено. Не колкото по време на обиколката им, но доста по-ярко от стая, в която нямаше никой. Шада влезе и се плъзна покрай стената вляво от вратата. С крайчеца на окото си зърна движение на сянка близо до компютъра.
Кардас? Шада преглътна едно проклятие. Карде вече бе уговорил „Волният Карде“ да тръгне рано сутринта за срещата с кораба на монасите Айн Тий. Сега бе единствената възможност да се намери нужният информационен чип.
Откъм компютъра долетя приглушен и странно познат глас: характерен, някак едновременно превзет и женствен и в същото време механичен. Шада се отблъсна безшумно от стената, тръгна по тясната пътека между рафтовете към кръга в центъра.
— Здравейте, господарке Шада — лъчезарно я поздрави Трипио и се изправи да я посрещне. — Мислех, че сте в стаята си като другите.
— И аз мислех, че си в стаята си — отвърна Шада и хвърли поглед към най-близкия стелаж. На всеки рафт в няколко реда бяха подредени кутии с информационни чипове. Всяка кутия съдържаше от осем до десет чипа. Невероятна сбирка от знания. — Или каквото там правят дроидите през нощта.
— О, обикновено се изключвам за малко — отвърна Трипио. — Но докато си говорехме с господаря Кардас, той предложи да си поговоря с главния му компютър. Не че компютърът на борда на „Волният Карде“ не е приятна компания — побърза да добави той. — Но трябва да призная, че понякога ми липсват Арту и другите от моя вид.
— Ясно — каза Шада. В гърлото й заседна буца. — Можеш да се чувстваш много самотен, ако не си на мястото си.
— Наистина — оживено отвърна Трипио. — Винаги съм смятал, че човешките същества се приспособяват към всички места и условия.
— Това, че се приспособяваш към нещо, не значи, че то ти харесва — отбеляза тя. — В много отношения и аз като теб не съм си на мястото на борда на „Волният Карде“.
Дроидът наклони глава.
— Много съжалявам, господарке Шада — състрадателно каза той. — Нямах представа, че се чувствате така. Мога ли да направя нещо за вас?
— Може би, като ми помогнеш да се върна там, където ми е мястото — Шада махна към компютъра: — Достатъчно добре ли опозна компютъра, за да потърсиш един документ из библиотеката на Кардас?
— Разбира се — каза Трипио. Гласът му изведнъж стана предпазлив. — Но той е на господаря Кардас. Не съм сигурен дали имам право…
— Кардас няма да се сърди — успокои го Шада. — Нищо няма да открадна. Искам само късче информация.
— Сигурно няма да се сърди — съгласи се протоколният дроид, все още не докрай уверен. — Все пак сме негови гости, а гостите често имат мълчаливото съгласие да…
Шада вдигна ръка.
— Можеш ли да го потърсиш? — попита тя отново.
— Да, господарке Шада — отвърна той покорно. — Какво трябва да намеря?
Шада си пое дълбоко дъх…
— Емберлене — чу се тих глас зад гърба й. — Планетата Емберлене.
— Ох! — подскочи Трипио.
Шада се обърна и леко приклекна. Ръката й се мушна под туниката за бластера…
— Простете — каза Кардас и излезе иззад един от стелажите с информационни чипове. — Не исках да ви стресна.
— Надявам се — отвърна Шада. Ръката й все още стискаше дръжката на бластера. Мускулите и рефлексите й се подготвяха за битка. Ако Кардас възразеше срещу присъствието й в библиотеката… — Не ви чух да влизате.
— Не исках да ме чуете — усмихна се той. — Нали не възнамерявате да използвате бластера?
Край на мистрилската незабележимост.
— Не, разбира се — отговори тя и извади ръката си изпод туниката. — Просто… — Шада не довърши изречението си. Онова, които той бе изрекъл, изведнъж стигна до съзнанието й. — Какво казахте преди малко?
— Казах на Трипио, че искате да потърсите информация за планетата Емберлене — отвърна Джори и я погледна твърдо. — Нали това щяхте да търсите, моя млада мистрилска лична охранително?
Първата й реакция бе да отрече. Но този нетрепващ поглед й подсказа, че би било чиста загуба на време и усилия.
— Откога знаете? — попита тя.
— О, съвсем отскоро — отговори той и махна с пренебрежителен жест. — Подозирах, но не бях сигурен, докато не победихте четиримата часови пред казиното на Бомбаса.
— Значи Карде беше прав — намръщи се Щада. — Смяташе, че ако изрече името си на Бомбаса, то ще стигне до вас.
Домакинът поклати глава:
— Не сте разбрали правилно. Бомбаса не работи за мен, нито пък аз за него. Всъщност освен Енту Ний и още неколцина от домакинството ми никой друг не работи за мен.
— Да… вие сте се оттеглили — каза Шада. — Забравих.
— Или не вярвате, че е истина. Кажете ми, какво искате за Емберлене?
— Това, което искат всички останали — отвърна тя. — Поне това, което искат за големи важни светове, като Каамас. Искам справедливост за народа си.
Джори поклати глава.
— Шада, вашият народ не иска справедливост — каза той. В гласа му имаше безкрайна тъга. — Никога не я е искал.
— Какво искате да кажете? — попита тя и усети как лицето й пламна. — Как смеете да ни съдите? Как смеете да съдите когото и да било? Седите си тук недосегаем и не благоволявате да си мръднете пръста, докато другите се бият и умират… — тя спря. Нарастващият й гняв заплашваше да надделее над дълбоко вкоренения в нея страх да не загуби самоконтрол. — Не знаете какво е на Емберлене — процеди Шада. — Не сте виждали страданията и мизерията. Нямате право да казвате, че сме се предали.
Домакинът й вдигна вежди.
— Не казвам, че сте се предали — поправи я той меко. — Казах, че не искате справедливост.
— Тогава какво искаме? — попита тя през стиснати зъби. — Милостиня? Съжаление?
— Не — Кардас поклати глава. — Мъст.
Шада присви очи.
— Какво искате да кажете?
— Шада, знаете ли защо загина Емберлене? — попита Джори. — Не как загина… не унищожаването с масирани космически нападения… А защо?
Тя го погледна. През разпаления гняв и безсилието й се прокрадна тъмен смут. Нещо в очите му не й харесваше.
— Някой се е уплашил от нарастващата ни сила и престиж и е решил да ни даде за пример — внимателно отвърна тя.
