— Не успявам да доловя никакъв живот там горе. Абсолютно никакъв.
— Възможно ли е да грешите?
— Възможно е — отговори тя. — Но не вярвам.
Известно време той не промълви нищо. После каза:
— Все пак ще трябва да проверим. Може би някъде там има оцелели, но са прекалено слаби, за да ги усетите.
— Знам — каза тя. — Но засега не можем да ходим натам. Фактът, че кабините на турболифта не идват, означава, че някъде в пилоните има пробив и са разхерметизирани. Ще се наложи да изчакаме, докато дроидите закърпят пробойните.
Улиър тихо изсвири през зъби.
— Но това може да отнеме часове.
— Нямаме друг избор — каза Лорана. — Просто ще трябва да изчакаме.
23.
Битката беше приключила преди цели шест часа и Кардас вече започваше да изпитва сериозно отегчение от чакането, когато най-после чу ритмично почукване зад гърба си.
Той се извърна наполовина и изтрака по корпуса същия сигнал с макробинокъла. След това отново се обърна към звездите и започна да разтрива мускулите си заради обездвижването, докато чакаше.
Всичко се разви толкова бързо, че първоначално не успя да се осъзнае. Вратата на затвора зад него изненадващо се отвори и от внезапно създалия се вакуум дробовете и лицето му изтръпнаха. Декомпресията буквално го изсмука с гърба назад и след миг той се озова в коридора. За секунда успя да зърне няколко силуета във вакуумирани костюми и след това тялото му бе загърнато в някаква лепкава материя. Той не успя да направи нищо, освен да размърда трескаво пръсти в опит да отмахне досадната обвивка от лицето си, когато с остро съскане материята внезапно се отлепи от тялото му и леко се изду във всички посоки. Миг по-късно той се озова в някаква прозрачна и сферична спасителна капсула.
— Ухаа! — промълви той и сбърчи чело, когато ушите му се отпушиха от възстановяването на налягането.
— Добре ли сте? — попита познат глас от закачения към кислородната бутилка предавател на сферата.
— Да, командире, благодаря ви — увери го той. — Да разбирам ли, че всичко проработи според плана?
— Да — потвърди гласът на Траун, но в него се долови нотка на тъга. — В по-голямата си част.
Един от спасителите му се наведе към него и за своя изненада Кардас видя лицето на човека, който по- рано се бе представил на борда на „Мрачна мъст“ с името командир Стратис.
—
— Подмамва вагаарите в моя капан, разбира се — каза Траун, сякаш бе очевидно. — Или сте забравили, че чисите никога не се въвличат в изпреварващи удари?
— Разбирам — каза Стратис, като очите му не се откъсваха от Кардас. — Значи онези обвинения в шпионаж, които хвърляхте на борда на „Мрачна мъст“, не са били нищо друго освен прах в очите? Един вид застраховка за вас, в случай че цялата тая работа се разпадне.
— Беше предпазна мярка, да. Но не за мен — каза Траун. После вдигна ръка и даде знак на останалите от групата да придвижат сферата на Кардас надолу по коридора. — Беше за защита на адмирал Аралани. Тя е командващ офицер на кораба, който пристигна преди около час, за да освободи джеронските роби и да ги върне в родния им свят.
— Понеже тя не може да си позволи официално да бъде въвлечена в нещо подобно — продължи мисълта му Стратис. — Но пък би могла, когато трябва, да погледне в друга посока, оставяйки вас и Кардас да поемете вината, ако нещо се обърка.
— Забравете вината — вметна Кардас. — Кажете ми какво се случи с „Изходящ полет“? Тук видях как изтребителите тръгват към него…
Траун и Стратис размениха погледи.
— Наложи се да стигнем по-далеч, отколкото се бях надявал — отговори Траун.
Кардас почувства как сърцето му спря да бие.
— Колко по-далеч?
— Мъртви са — тихо каза Траун. — Всички.
Последва продължителна тишина. Кардас извърна глава встрани и очите му попаднаха на мъртвите вагаари, покрай които чисите пренасяха сферата му. Траун бе зарязал атаката срещу познатите робовладелци и убийци, за да нападне и да ликвидира експедиция с десетки хиляди невинни хора?!
— Нямахме друг избор — прекъсна мислите му гласът на Стратис. — Хоръс Кбаот бе започнал да използва силите си и щеше да задуши командира до смърт. Просто нямаше друг начин да го спрем.
— Но въобще дадохте ли им възможност да се обърнат и да се приберат вкъщи? — горчиво изтърси Кардас.
— Да — кимна Траун.
— И то не един и два пъти — добави Стратис. — Всъщност командирът им предложи тази възможност повече пъти, отколкото бих го сторил самият аз. А и ако това изобщо има някакво значение, аз натиснах бутона за атака.
Кардас свъси вежди несъзнателно. От една страна, това имаше огромно значение. Но, от друга, бе все едно.
— Сигурни ли сте, че няма никакви оцелели?
— В крайцерите бяха пуснат радиационни бомби — каза му Стратис. — Все още не сме пратили никого да провери точно как стоят нещата, но ако командирът е прав в описанието на тези оръжия, не би трябвало да има каквито и да е оцелели.
— Значи в крайна сметка постигнахте своето — Кардас внезапно почувства силна умора. — Сигурно сте щастлив.
Стратис погледна встрани.
— Удовлетворен, да — каза той. — Но не и щастлив.
— Е? — настоя вицелорд Кав, докато Стратис се изнизваше от вакуумирания си костюм в една от съблекалните на „Брулещ ястреб“. — Не чувам никакви скръбни жалейки за смъртта на падналия капитан.
— Това е, защото капитанът не е паднал — каза Дориана. — Не ми се удаде възможност.
—
— Не ми се удаде — хладно повтори Дориана. Тъкмо сега не му беше до такива игрички. — Ако държите да премахвате военен командир пред собствените му хора, прав ви път.
Той продължи да се преоблича мълчаливо.
— Той
— Миттраунуруодо е необикновено същество — отбеляза Дориана. — Пък и стои отворен въпросът, кога ще ни се удаде възможност.
— Или кога ще потърсим такава — натърти Кав. После пристъпи близо до Дориана и пъхна нещо в ръката му: — Ето!
Дориана озадачено сведе очи надолу. Бе му нужен само един поглед.
— Откъде се сдобихте с това? — изсъска той и бързо сви дланта си, за да скрие малкия ръчен бластер.
— Беше си у мен през цялото време. Стреля леко и незабележимо, но пък зарядът му е много силен. Убива намясто и го прави тихо и чисто.
И би могло да докара на Дориана също толкова бърза смърт, ако се случеше да го хванат с него. Той
