Очевидно не възнамеряваше да направи живота й лесен.
— Учителю Кеноби…
— Сещате ли се за някое място, където има хубави тарш максери? — обади се Анакин с надежда в гласа. — Гладен съм.
Кеноби се усмихна на своя ученик и когато отново погледна към Лорана, тя усети как напрежението помежду им чувствително спадна.
— Всъщност тази идея съвсем не е лоша — съгласи се той. — Нека да си потърсим нещо за хапване.
Седнал на балкона в хотелската си стая, Дориана наблюдаваше как тримата се насочват към един район, където бяха струпани голям брой не особено претенциозни ресторанти. През своя макробинокъл той навъсено проследи бавната им разходка. Значи Съветът на джедаите го беше преметнал, изпращайки Оби Уан Кеноби и нахакания му ученик да наглеждат Кбаот. Ето
Пък и тези двамата сякаш вече им ставаше навик да се занимават с такъв сорт поръчки. Той ясно си спомняше гнева на Сидиъс след случилото се на Набу и ненадейната загуба на съюзниците му от Търговската федерация. Планираше се техните войски да окупират планетата в продължение на месеци и даже години, обърквайки и парализирайки Сената — нещо, което Сидиъс и Дориана щяха да използват с разрушителна сила.
Ала всичко това рухна заради малкия Скайуокър и неговия невъзможен късмет, когато собственоръчно неутрализира цялата командна станция на Търговската федерация. Смъртта на Дарт Мол от ръцете на Кеноби и Куай Гон Джин се оказа не по-малка загуба. Заради нея даде на късо един гениален план, според който тихият ужас от присъствието на Дарт Мол щеше да отвлича вниманието на джедаите и същевременно да всява напрежение и недоверие в сплотената им общност.
А сега същите тези двама се бяха озовали тук, на Барлок, заплашвайки този път да съсипят плана на Сидиъс да отстрани Хоръс Кбаот.
Той решително стисна устни. Не, този път нямаше да успеят. Не и докато Кинман Дориана отговаряше за този проект.
Във вътрешния му джоб изпиука предавателят. Като не изпускаше от поглед Кеноби и спътниците му, Дориана бръкна и го включи.
— Да?
— Пазителю? — запита грапав бролфски глас.
— Да, аз съм, Патриот — потвърди Дориана. — Както ви обещах, сега аз се върнах, за да ви помогна в момент на нужда.
— Закъсняхте — възнегодува другият глас. — Преговорите вече започнаха.
— Но нищо още не е решено — успокои го Дориана. — Все още разполагаме с предостатъчно време, за да изпратим послание, че народът на бролфите не може да бъде измамен. Всичко ли е приготвено според указанията ми?
— Почти — каза Патриот. — Последните съставни части вече би трябвало да пътуват насам. Въпросът е дали
— Тук е, при мен — увери го Дориана.
— Ами тогава елате и ни я дайте — настоя Патриот. — Третата сграда в северна посока след пресечката на улици „Чесил“ и „Скрив“. След два часа.
— Ще бъда там.
Връзката прекъсна с кратък сигнал. Дориана остави настрана предавателя и погледна хронометъра си. Отлично! Мястото на срещата бе на не повече от половин час пеша разстояние. Това му даваше възможност да обходи и да огледа района, преди да отиде там.
Но преди това трябваше да види как да изпрати този Кеноби някъде за зелен хайвер, където му бе и мястото.
За щастие това нямаше да е толкова трудно. Каквато и да беше целта на идването му тук, най-вероятно той щеше да се въздържа от каквито и да е сериозни ходове, без преди това да се допита до Съвета на джедаите. Едно незначително щипване по компютърната мрежа на градския холонет — и през следващите ден-два на Барлок нямаше да може да влиза или да излиза никакъв сигнал. Напълно достатъчно време, за да могат заедно с бролфските си съюзници да довършат започнатото.
Дориана се върна до бюрото си, отвори компютъра и се захвана за работа.
Според Оби Уан декорът на заведението не беше никак очарователен. Ала той си помисли, че подобно на закусвалнята на Декс, която се намираше на Корускант, външността можеше да подвежда — особено когато ставаше дума за храна. Богатият аромат на препечен тарш се носеше навсякъде из въздуха. Максерите бяха на първо място в менюто, а пътеводителят на Лорана обозначаваше мястото с три нишана за качество. Пък и като цяло не изглеждаше чак толкова зле.
Когато си избраха масичка под навеса и се настаниха край нея, един дроид клас УА–2 вдигна капака на прозорчето си.
— Добре дошли в Панкис! — електронният му глас някак си успя да предаде едновременно нотка на вежливост и нюанс на сериозна и незаслужена амортизация. — С какво мога да ви услужа?
— Един тарш максер и сок от бриб — каза Анакин нетърпеливо.
Оби Уан потисна напиращата усмивка. Анакин бе открил сока от бриб още при първото си пътуване като ученик и от онзи момент си го поръчваше при всяка открила се възможност независимо дали вървеше с храната или не.
— И за мен един максер, но питието ми нека да е корелиански ноал — каза той на дроида.
— За мен също сок от бриб, но със салата от плодове прищ — поръча Лорана. Тя се усмихна колебливо на Оби Уан. — Истина е, че най-добрите реколти са на Барлок.
— И аз така съм чувал — каза Оби Уан, като я загледа изпитателно.
Беше средно висока, с тъмна коса и възхитителни сиви очи. Имаше интелигентно лице, приятна усмивка и онова усещане за всеобхватно съзнание, което можеше да се дължи единствено на досега със Силата. По всичко личеше, че вече е доста напреднала в джедайските си способности. И все пак у нея имаше нещо особено, нещо, което сякаш не звучеше напълно хармонично. Тя си придаваше вид на достолепие и решителност, които бяха някак обтегнати и пресилени. Това отношение изглеждаше по-скоро на аксесоар, който си окачваше всяка сутрин, отколкото на съставна част от вътрешното й същество. Усмивката й издаваше елементи на боязливост, сякаш постоянно изпитваше притеснение, че именно тя ще й докара проблеми.
На повърхността всичко у нея си беше съвсем наред. Отвътре обаче си беше все още една ученичка, на която й предстоеше немалко работа.
— Мисля, че досега никога не съм се запознавал с някого, който се е обучавал при учителя Кбаот — отбеляза той, когато дроидът се отдалечи. — Как изглежда наставническият процес при него?
Ъгълчетата на устата й се свиха едва забележимо.
— Извънредно ценно преживяване е човек да се учи при него — отговори внимателно. — Той притежава дълбочина и могъщество в Силата, които само бих могла да се надявам да достигна един ден.
— Ъхъ — кимна Оби Уан, а умът му се върна към последния разговор с учителя Уинду. Вероятно бе права. Но пък и бе напълно възможно Кбаот съвсем да не е толкова дълбоко навлязъл в дебрите на Силата, колкото предполагаше тя. А може би и не толкова дълбоко, колкото претендираше самият той.
Но да обсъждаш един джедай с неговия ученик, си бе проява на лош маниер — особено когато това ставаше в присъствието на друг, още по-млад ученик, като Анакин.
— Сигурен съм, че ще успееш — й каза той. — От опит знам, че джедаят може да навлезе толкова дълбоко в дебрите на Силата, колкото сам желае.
— В зависимост от своите ограничения, разбира се — каза Лорана унило. — Аз още не съм открила къде е пределната линия на моите способности.
— Никой не знае това, докато тази линия не бъде достигната и изпитана — отбеляза Оби Уан. — Лично
