Изходящ полет

— Учителят Кбаот няма нищо общо с всичко това — тя се присегна със Силата, за да се опита да го опознае.

Беше студен и безчувствен, обхванат от хладната бдителност, която често бе виждала у професионалните гардове. Ала зад външното му спокойствие почувства някакво вътрешно достойнство или поне желание да държи на думата си.

А и фактът, че беше прибрал оръжието си, показваше как на свой ред също очакваше тя да се държи с достойнство. Най-малкото този жест я подтикваше да чуе какво имаше да й каже.

— Тогава да не би да са другите джедаи? Онези, които бяха с теб в заведението?

„Ще има случаи, когато ще ти се иска никой да не знае самоличността ти“, й беше казал Кбаот на Корускант. Очевидно при Риске това не беше толкова лесно.

— Той наистина се заинтригува от теб, но аз сама реших да те проследя, без да му казвам — обясни тя. — Стори му се необичайно, че някой със статута на магистрат Аргенте би дошъл тук, за да ръководи тези преговори лично.

— И аз бих казал същото за джедай Кбаот. Магистрат Аргенте също бе изненадан, когато разбра, че той пристига тук — с тези думи гардът посочи към заведението. — А сега в играта се включва още един джедай, и то такъв, който има обичая да подслушва чужди разговори. Какви сметки си прави Съветът във всичко това?

— Поне доколкото знам, Съветът не играе в тази игра — отговори Лорана. — Ние нямаме право да заставаме на ничия страна в тези неща.

Риске изсумтя.

— Също както не застанахте на ничия страна на Набу? — натърти той многозначително. — Тогава ми направи впечатление, как вашата възвишена принципна неутралност се оказа изненадващо полезна за кариерата на кралица Амидала и правителството й.

— Не зная нищо по този въпрос — отвърна Лорана. — Както вече си се досетил, аз съм само ученик. Но със сигурност мога да те уверя, че не Съветът ни е изпратил тук. Решението бе лично на учителя Кбаот, а Съветът му даде позволение с неголяма охота.

Риске се навъси.

— Значи идеята да цъфне тук си е лично негово хрумване?

— Ами всъщност тя дойде като реакция на нещо, което му спомена канцлер Палпатин — поправи се Лорана. — Но това не променя факта, че Съветът няма нищо общо с тази мисия.

— Палпатин — предъвка името Риске, като замислено потри брадичка. — Интересно.

— Сега е мой ред — каза Лорана. — С каква цел ти си тръгнал да обикаляш из града?

— За да се опитам да опазя живота на магистрат Аргенте, разбира се — отвърна Риске с внезапна безстрастност в гласа. — Хубаво беше да си поговорим, ученик Джинзлър. Гледай вече да стоиш далеч от пътя ми, става ли? — с тези думи той се обърна и закрачи надолу по улицата.

Лорана продължи да го гледа, докато той зави на ъгъла и се изгуби в тълпата минувачи. След това с въздишка се обърна и се запъти по обратния път. Беше сигурна, че учителят Кеноби нямаше да е доволен от това развитие.

Оби Уан знаеше, че не беше лесно да открие Лорана. Имаше и всяко основание да смята, че ако тръгнеше да я търси, шансовете да се разминат щяха да се увеличат многократно. Затова реши да поседне на една пейка пред закусвалнята и да я почака.

Анакин тъкмо довършваше своя тарш максер, когато тя най-после се върна.

— Интересно — отбеляза Оби Уан, когато Лорана довърши разказа си за случилото се. — Значи магистрат Аргенте е в опасност, така ли?

— Или поне Риске смята така — добави Лорана, а в очите й се четеше плахият поглед на дете, което очаква здраво конско.

Всъщност колкото повече Оби Уан наблюдаваше тези очи, толкова повече му се струваше, че те изпадат в това състояние прекалено естествено. Явно наставническият подход на Кбаот беше не по-малко доминиращ и от останалата част на характера му.

— Но не каза дали смята, че тази опасност би могла да идва от вас с учителя Кбаот?

— Не. Макар че се поинтересува какви са намеренията на учителя Кбаот — отговори Лорана. — Но беше просто нехайна забележка, сякаш е напълно нормално да се приема, че Съветът играе някакви политически игри. Едва ли щеше да говори толкова открито с мен, ако действително допускаше, че сме замислили някакъв заговор срещу Аргенте.

— Това ли го наричате открито? — презрително вметна Анакин. — С намеци и заплашвания?

— Предупреждението тя да не му се пречка по пътя не е непременно заплашване — му каза Оби Уан. — Професионалните гардове, като Риске, неизменно се притесняват от случайните минувачи и от добронамерените дилетанти, които по-скоро пречат, отколкото помагат.

— Според него ние сме дилетанти?

— От гледна точка на професията му донякъде си е точно така — му каза Оби Уан безцеремонно и пак се обърна към Лорана: — А ти какво смяташ? Аргенте в опасност ли е?

Трепет на изненада пробяга за миг през лицето й. Явно Кбаот не се допитва до нейното становище твърде често, помисли си Оби Уан Кеноби.

— Не зная — отвърна тя. — Но се носят приказки, че Корпоративният алианс е готов да даде мило и драго, за да се сдобие със стопроцентова собственост върху тези мини.

— Напълно е възможно — съгласи се Оби Уан. — Имаш ли представа, в кой хотел е отседнал магистрат Аргенте?

— В „Старбрайт“ — отговори Лорана. — На около километър на изток от градския център.

— Което не е в посоката, накъдето е тръгнал Риске — отбеляза Кеноби. — Но пък е в посока към квартал Патамийн.

— Квартал Патамийн? — зачуди се Анакин.

— Чух бармана да споменава това име, когато разговаряше с него — обясни Оби Уан. — Това е един от най-големите райони в града. Обхваща някои много богати и други, доста бедни места. Ако искаме да душим наоколо, най-добре да започнем тъкмо от там.

— Да не би да искате да му помагаме? — възрази Анакин. — Мислех, че Корпоративният алианс се опитва да отмъкне собствеността над мините от ръцете на бролфите.

— Това ще се определи при преговорите — припомни му Оби Уан. — Във всеки случай не е наша грижа. Нашата задача като джедаи е да браним и да предпазваме живота в Републиката.

— Не знам… — обади се Лорана колебливо. — Учителят Кбаот не беше особено доволен, когато ви видя тук. Може би няма да му хареса да се намесваме в делата му по такъв начин. Нали Риске и хората му държат нещата в ръцете си? Не трябва ли тогава да ги оставим сами да се оправят с това?

— Че кой се намесва в нещо? — запита Оби Уан невъзмутимо, докато се изправяше. — Ние си се разхождаме из града точно както ни препоръча учителят Кбаот. Какво да се прави, ако случайно се озовем на някое проблемно място?

Разходката до най-близкия край на квартал Патамийн им отне около десетина минути. Докато се придвижваха, Оби Уан Кеноби внимателно се оглеждаше наоколо, надявайки се да зърне Риске някъде сред минувачите. Но след като веднъж вече го бяха намерили, сега телохранителят явно бе взел мерки да не се набива повече на очи.

— Тук някъде би трябвало да започва квартал Патамийн — каза джедаят, когато тримата стигнаха до ниска декоративна каменна стена и преминаха под пешеходна арка. — Анакин, не забравяй, че сме дошли само да разглеждаме.

— Разбира се — Анакин вече обхождаше с поглед околността, а сетивата му бяха обтегнати като на ловджийски дарокил, опънал каишката си. — Може ли да вървя малко по-напред?

— Добре, но немного далеч — предупреди го Оби Уан. — Не искам да се изгубиш.

— Няма — каза момчето и като се шмугна между двама карфи, забърза напред в навалицата.

— Сигурен ли сте, че няма да се изгуби? — запита Лорана.