— Ще се оправи — увери я Оби Уан. — Малко е безразсъден, ама има големи заложби в Силата и като цяло се държи прилично.
— Сигурно му имате много голямо доверие — промърмори Лорана.
Оби Уан Кеноби я изгледа косо. В този миг гласът й издаваше някаква далечна тъга и потиснат копнеж.
— Да разбирам ли, че Кбаот не ти оказва толкова голямо доверие?
— По време на службата си към джедайския орден учителят Кбаот е обучавал няколко ученици — каза тя, като внимателно придаде безпристрастност на гласа си. — Той знае какво прави.
— Да, разбира се — съгласи се Оби Уан. — Присъствието му понякога е доста импозантно обаче, нали?
— Репутацията му е напълно заслужена — каза тя, отново подбирайки думите си с усилие и внимание. — Той е опитен, знаещ и прозорлив. От него съм научила немалко.
— Макар че от време на време е и доста взискателен?
— Не бих го описала точно така — каза тя с доста по-хладен тон.
— О, да, разбира се — Оби Уан я погледна със заговорническа усмивка: — Аз самият понякога съм си мислел същото за моя наставник. А и
Тя се поколеба за няколко секунди. После, сякаш с не особено голяма охота, му се усмихна.
— От време на време се питам дали въобще някога ще успея да намеря одобрението му — призна тя.
— Знам как се чувстваш — увери я Оби Уан. — Просто недей да забравяш, че това също ще отмине. А когато станеш рицар джедай, работата ти вече няма да бъде да угаждаш на някой друг учител или дори на група от тях. Задачата ти тогава ще бъде да вършиш онова, което е правилно само по себе си.
— Ето тази част ми се струва най-трудна — призна Лорана. — Как успявате да разберете със сигурност кое е наистина правилно?
Оби Уан сви рамене.
— Когато си в състояние на вътрешен мир — каза той — и когато си истински настроена към Силата.
— Ако при мен изобщо това е възможно.
Оби Уан я погледна изпод вежди. От едната страна беше Анакин, който непрестанно се дърпаше все по-напред и вечно прекрачваше предела на възможностите си (въпреки че в интерес на истината в повечето случаи момчето постигаше успехи), а от другата страна — ученици като Лорана, която беше толкова сплашена от внушителното присъствие и огромната репутация на Кбаот, че се боеше дори да пробва да се простре отвъд онова, което вече знаеше.
Някъде сигурно имаше и среден вариант.
В продължение на няколко минути двамата повървяха мълчаливо, пробивайки си път между пешеходците и купувачите. Оби Уан Кеноби непрекъснато се оглеждаше за следи от присъствието на Риске или за признаци на някаква предстояща беда, каквато човек би очаквал на място като това. Същевременно се стремеше да не изпуска от поглед темето на своя ученик в тълпата отпред.
Докато вървяха така, му направи впечатление, че приближават една работилница за ремонт на плъзгачи от лявата страна. Отпред на тротоара продавачите бяха подредили няколко чисто нови двигателни части за реклама, а самите те се мяркаха в сумрака на магазина, където поправяха други машини. Няколко бролфи се мотаеха около изложените експонати. Повечето бяха на зряла възраст, но имаше и един не по- голям от Анакин тийнейджър. Оби Уан го изгледа от глава до пети, обръщайки внимание на червеникавокафявия му работнически гащеризон с множество джобове. Беше забелязал, че повечето бролфи не обичат да носят със себе си твърде много багаж. Явно това момче се различаваше от останалите и му харесваше да може да си мъкне малките притежания навсякъде.
Оби Уан Кеноби се усмихна сам на себе си. Едва ли тъкмо джедаите, които вечно обикаляха из галактиката с всичките си притежания на гръб или на кръста, имаха право да сочат с пръст към такива момчета. Той хвърли последен поглед към работилницата и понечи да се обърне, за да продължи по пътя си. Но за негова изненада нещо друго там отново привлече вниманието му. Нещо може би в самата поза на младежа. Или пък в начина, по който се оглеждаше около себе си.
Или може би бе съвсем лек подтик от Силата. Оби Уан Кеноби сбърчи чело и задържа погледа си върху тийнейджъра, като същевременно двамата с Лорана продължаваха да си пробиват път в навалицата.
И забеляза как младият бролф небрежно се приближи до окачените на витрината форсажни камери, а в дланта му изневиделица се появи неголяма ножица. Като хвърли нехаен поглед към майсторите в работилницата, той сръчно преряза връзките, на които висяха две от камерите, хвана ги във въздуха и ловко ги пъхна в гащеризона си. Миг по-късно ножицата също изчезна някъде и момчето бавно почна да се отдалечава от магазина. Вървеше с гръб към наблюдаващия го джедай и само след няколко крачки се сля с тълпата.
Оби Уан бързо хвана Лорана за рамото.
— Тийнейджър бролф в червеникавокафява дреха — й каза тихо, като кимна към посоката, в която бе изчезнало момчето. — Намери Анакин, открийте момчето и го проследете.
— Какво? — попита Лорана, взирайки се объркано в движещото се множество.
— Намери го и го проследете — повтори Оби Уан, докато се оглеждаше. От дясната им страна имаше тясна уличка, която разделяше десететажната сграда. — Тръгвай!
Все още видимо озадачена, Лорана кимна и забърза напред. Кеноби я проследи с поглед, докато видя как хваща Анакин и го заговаря. После се шмугна в малката пресечка, като заобиколи контейнерите за боклук. Двете сгради бяха високи най-малко към трийсетина метра — дори и да се опиташе да скочи с помощта на Силата, тази височина пак беше прекалено голяма за способностите му.
Ала разполагаше и с други възможности. Като се огледа в двете посоки на уличката, за да провери дали някой не го наблюдава, се присегна със Силата и направи първия скок.
Обувките му се оттласнаха в дясната стена на около четири метра над паважа. Оби Уан сви колене да поеме сблъсъка и преди да започне да пада, отново се оттласна още по-нагоре — този път към лявата стена. С този скок успя да преодолее още няколко метра. След това продължи по същия начин да отскача наляво-надясно, изкачвайки се все по-нагоре.
Успя да стигне до покрива с минимални натъртвания по коленете. Едва горе усети, че мускулите на краката му го болят от прекомерното усилие. Без да обръща внимание на болката, се затича до ръба на блока и се просна по корем, за да погледне надолу.
От тук улиците изглеждаха също толкова пренаселени, колкото и долу. Оби Уан Кеноби извади предавателя си и набра честотата на Анакин.
— Скайуокър — отговори прилежният глас на Анакин. — Каква е тази история с някакво момче в кафява жилетка?
— Той открадна чифт форсажни камери от магазина, който подминахме — обясни Оби Уан, като прикриваше очите си срещу слънцето с ръка и се опитваше да намери младия крадец в множеството.
— Като онези, които се използват в реактивните шейни ли?
— Точно така — потвърди Оби Уан. — Но освен това могат да се използват и като подръчен материал в двигателната система на домашно изработени бойни ракети.
От предавателя се чу леко съскане.
— Разбрах — гласът на Анакин доби внезапна сериозност. — Видя ли в коя посока тръгна?
— От магазина се насочи на запад. Но е възможно да е свил в друга посока… Стой малко… — с тези думи той се наведе още малко през ръба на покрива, понеже нещо червеникаво привлече вниманието му. После силуетът се мушна под някакъв сенник. Оби Уан премести поглед към другата страна на навеса и миг по-късно видя момчето да излиза от там.
— Ето го! — каза той на Анакин. — Сега се е запътил на север.
— На коя улица?
— Нямам представа — призна Оби Уан. — Вие двамата къде сте?
— Тъкмо подминаваме едно здание с огромна синьо-златиста табела, реклама на някакви лекарства — обясни Анакин. — От другата страна на улицата има окачено зелено платнище…
— Да! Видях ви — прекъсна го Оби Уан, щом ги забеляза. — Тръгнете по следващата улица отдясно и
