подхвърли Анакин. — Какъв куплунг използваш? Двоен или троен?
— Двоен — отговори Дуефгрин. — Не можех да си позволя троен.
— Дай да му хвърля едно око — предложи Анакин и се запъти към него. — Може ли? — добави, като погледна към учителя си.
Оби Уан на свой ред погледна въпросително към тримата бролфи.
— Разбира се, действайте — каза чичото на Дуефгрин, като махна с ръка. — Колкото по-скоро тази ламаринена купчина се махне от двора ни, толкова по-скоро съседите ще престанат да се оплакват.
— Благодаря — каза Кеноби и мислено зачеркна тези трима бролфи от списъка със заподозрените. Щом с такава готовност позволяваха на някакви непознати да им се ровят в задния двор, най-вероятно нямаха какво да крият. — Добре, Анакин, тръгвай. Недей да се бавиш обаче.
— Добре — отговори Анакин през рамо. Двамата с Дуефгрин вече бяха погълнати в някаква техническа дискусия. — Когато ти свършиш, и аз ще съм готов.
—
Имаше и още една възможност, разсъди той. Може би самият Дуефгрин се беше забъркал с групата на заговорниците, без непременно чичо му да знаеше нещо по този въпрос. Нямаше да е зле сега да използва заетостта на младежите и да се поразходи около жилищния пръстен, за да проучи с помощта на Силата дали някъде на това място нямаше нещо подозрително.
А после щеше да изтръгне Анакин от заниманията му с този Дуефгрин и заедно щяха да проверят какъв ли пък бе късметът на Лорана.
Лорана бе забелязала, че младият крадец напусна мястото на срещата с нехайна походка. У него не се долавяше никакъв признак на притеснение, че може да го следят. Сякаш изобщо не му пукаше от това.
Възрастният бролф обаче представляваше напълно различна гледка. Беше видимо напрегнат и непрестанно се оглеждаше подозрително във всички посоки. Само дето не носеше табелка с надпис „Притеснен съм“. На всеки десетина крачки хвърляше поглед през рамо назад, а при всяко следващо кръстовище пресичаше улицата от другата страна. На няколко пъти сменяше посоката или се спираше за минутка-две пред някой магазинерски щанд и се правеше, че разглежда стоката, докато в същото време тайно изучаваше идващите зад гърба му минувачи.
Поведението му беше толкова нелепо, че изглеждаше почти забавно. Но на Лорана не й беше смешно. Риске беше професионалист и движенията му издаваха обиграност и вещина. Този бролф беше на другия полюс. Очевидно бе аматьор в конспиративните дела и това си личеше в нешколуваните му действия и липсата на каквато и да е изтънченост. А често именно дилетантите — с цялата им непресметливост, несъобразителност и непредвидимост — можеха да се окажат доста по-опасни съперници.
За щастие тъкмо дилетантите бе много по-лесно и да ги заблудиш. По време на обучението си за джедай Лорана бе успяла да усвои някоя и друга тънкост относно проследяването на хора. Затова през следващия час прибягна до почти всички заучени похвати. Променяше разстоянието между себе си и бролфа, шмугваше се в странични улички и входове, за да го изпревари, и периодично сменяше външния си вид, като ту вдигаше, ту сваляше качулката си или преправяше прическата си в най-разнообразни варианти.
В крайна сметка параноята на бролфа започна да се уталожва и лъкатушещата му походка постепенно се изправи и той се насочи на север. Лорана изостана колкото е възможно по-назад, като мимоходом забеляза как скъпата украса на жилищата и магазините край нея намаляваше все повече и повече. Навлизаха в един от по-бедните райони на квартала. Допреди малко по-богатите резиденции имаха високи до гърдите стени и огради, а тук вече ограниченията се маркираха от ниски плетове с гъста растителност. Тя забеляза, че неколцина от пешеходците тук носеха туники с отличителните белези на миньорската гилдия и повечето я оглеждаха, докато минаваше между тях.
На няколко пъти й хрумваше да се обади на Оби Уан Кеноби и да го помоли за съвет или за помощ. Ала много повече й се приискваше просто да се обърне и да се върне в познатата част на градския център, като остави всички заговори и контразаговори да бъдат разплетени от онези, които имаха повече мъдрост и опит.
Тогава обаче си поемаше дълбоко въздух, присягаше се към Силата за подкрепа и продължаваше напред. Един джедай не би трябвало никога да се обръща от пътя си просто защото му се е сторил труден или пълен с опасности.
Тъкмо минаваше покрай поредния нисък плет, когато внезапно усети леко предупредително трепване в Силата.
Въпреки обзелия я импулс да се спре и да се огледа, продължи спокойно напред. Смътното усещане за наближаваща заплаха все още беше прекалено неопределено и ако сега се спреше изведнъж, със сигурност щеше да се издаде на евентуалните врагове, че е усетила присъствието им. Само още няколко крачки, само една лека непредпазливост от тяхна страна — и щеше да може да вземе инициативата в свои ръце.
След малко търпението й се възнагради. Няколко метра по-нататък усещането изведнъж придоби внезапни очертания. Зад гърба й бързо я приближаваха двама бролфи и от съзнанието им се долавяше силна подозрителност. Тя усети тихия звук на метал, който се търкаше в плата на дреха…
И внезапно спря. Докато се обръщаше към тях, ръкавът й за миг се закачи за ниския плет.
— Да? — попита тя любезно.
Бролфите премигаха от изненада и неуверено се спряха на няколко метра от нея. Лорана видя, че по- ниският носеше античен бластер, втъкнат отстрани до бедрото му. Той леко го притисна, сякаш с този жест можеше да го скрие от погледа й. По-едрият имаше не толкова претенциозно, но не по-малко грозно оръжие — остра миньорска кирка.
— К’во правиш тук? — недружелюбно се поинтересува по-ниският.
— Това не е ли обществена улица? — попита Лорана в отговор.
— Не ти е мястото тук — изръмжа по-едрият и направи една крачка към нея, като стискаше кирката си неспокойно. — Какво търсиш тук?
— Че тук има ли нещо, което някой би могъл да търси? — продължи тя, усещайки как пулсът й зачестява. Ето това беше. Някак си, макар сама да не знаеше точно как, разбра извън всяко съмнение, че именно тук някъде се спотайваше заплахата, която търсеше Риске.
Въпросът сега беше какво трябваше да предприеме. Очевидно тези двама бролфи — а даже и тримата заедно с онзи, когото беше преследвала досега — бяха само в периферията на съзаклятието. Ако сега измъкнеше лазерния си меч, това с нищо нямаше да й помогне да научи повече подробности за същината на тяхната конспирация, нито пък кой стои в дъното на всичко това. Най-важното в този миг беше някак си да успее да убеди тези двамата да я отведат до същинските ръководители. А за да успееше, най-напред щеше да се наложи да ги убеди, че е безобидна.
— Няма значение — каза тя, като направи крачка назад, задържайки се възможно по-близо до плета. — Ако държите, ще си тръгна.
— Не бързай толкова — предупреди я малкият бролф, явно придобил дързост от проявеното от нея притеснение. — Закъде се разшава?
— За никъде — каза Лорана. После направи още една крачка назад, надявайки се, че не е прекалено далеч от това конкретно парче на растителната ограда. — Просто си тръгвам, това е — добави небрежно и хвърли поглед настрани. За съжаление не бе успяла да забележи точно от коя къща се бяха появили двамата.
Явно беше налучкала посоката.
— Хвани я, Виссфил! — изведнъж отсече по-ниският бролф, като чевръсто извади бластера си и го насочи към нея неуверено. — Тя знае.
— Не знам нищо — възпротиви се Лорана и направи последна крачка назад, докато Виссфил се приближаваше към нея с вдигната кирка. — Моля ви, не ме удряйте!
Тя вдигна ръце към кирката, сякаш искаше да се предпази от предстоящия удар. И докато вниманието на Виссфил беше насочено нагоре към ръцете й, а тялото му препречваше погледа на неговия спътник, тя се присегна със Силата, измъкна лазерния си меч изпод туниката си и го мушна навътре в храсталака зад себе си.
— Вземи предавателя й — нареди по-ниският бролф, докато Виссфил премести кирката в едната си ръка
