Някъде във вътрешността на къщата видя приглушено синьо блещукане и когато приближи до открехнатата врата, от вътре чу и познатия звук от лазерния меч на ученика си. Оби Уан забърза и пристъпи вътре.
Откри Анакин в една от вътрешните стаи. Стоеше над отпуснатото тяло на Лорана, а лазерният му меч бе изправен в отбранителна позиция към двама бролфи, които се бяха свили в ъгъла. Трети бролф лежеше безжизнен на пода, а до него се търкаляха остатъците на бластер.
— Учителю — Анакин безуспешно се опитваше да си придаде спокоен вид. — Открих я.
— Виждам — Оби Уан изключи лазерния си меч и коленичи до младата жена. Дишането и пулсът й бяха бавни, но ритмични. — Какво сте използвали върху нея? — той се обърна настоятелно към бролфите в ъгъла.
Никой не отговори.
— Не видях нищо, когато влязох — вметна Анакин.
— Значи сигурно е все още у тях — Оби Уан мина покрай своя ученик, включи меча си и започна застрашително да се приближава към тях.
Подобно на бролфа, с когото се беше срещнал навън, никой от двамата не изпитваше особено желание да се превръща в герой.
— В него е! — проговори единият бързо и сръга с пръст своя събрат по хълбока.
— Да, ето го — потвърди другият и като измъкна една спринцовка от вътрешния си джоб, я подхвърли пред краката на Оби Уан.
— О, благодаря! — каза джедаят учтиво. — Нека да добавим и предавателите ви към тази купчина, става ли? А, и всички оръжия, ако обичате.
След миг до спринцовката изтрополиха два предавателя и чифт дълги ножове.
— Какво да правим с тях? — запита Анакин.
— Зависи какво са използвали, за да я упоят — каза Оби Уан застрашително, като отново изключи лазерния си меч и вдигна спринцовката от пода. Както и очакваше, по нея нямаше надпис. Затова реши да прибегне до джедайските си техники за усилване на сетивата, капна една малка капка от течността на ръкава си и внимателно я помириса.
Беше му достатъчен само един опит.
— Няма проблем — успокои той Анакин и постепенно отпусна сетивата си. — Упойката не е твърде силна и определено не е отрова. Когато се разсее, тя ще се оправи — той поклати глава и се обърна към бролфите: — Което пък означава, че тези двамата не ги грози обвинение в убийство. Или поне докато ракетата им не се взриви.
И двамата затворници започнаха видимо да треперят при споменаването на думата „ракета“.
— Ние нямаме нищо общо! — плачевно занарежда единият. — Идеята беше на Филвиан. Негова и на оня човек…
Оби Уан сбърчи вежди. Във всичко това имаше забъркан човек!?
— Какъв човек? — попита той настоятелно. — Как се казва?
— Нарича себе си Пазителя — каза бролфът. — Само това знам.
— А как изглежда?
Бролфът погледна безпомощно към своя събрат.
— Като… човек — каза вторият бролф и помаха неопределено.
— Дали не им трябва малко повече мотивация да говорят, учителю? — обади се Анакин с твърд глас.
Оби Уан потисна напиращата си усмивка. От личен опит знаеше, че изречените от четиринайсетгодишно хлапе заплахи рядко вършат работа.
Очите му обходиха мъртвия бролф на пода на помещението. Но пък в този случай можеше и да постигнат целта си.
— Не се притеснявай — каза той на Анакин. — Вероятно тези двамата, така или иначе, няма да могат да го опишат.
— Но се обзалагам, че Риске ще успее да измъкне нещичко от тях — предложи Анакин.
В продължение на един дълъг миг Оби Уан се поколеба пред изкушението. В края на краищата целият този заговор си беше замислен против магистрат Аргенте. Затова не би било прекалено неуместно, ако просто предадат тези пленници на хората на Аргенте за разпит. Ала той знаеше, че джедаите не трябва да се поддават на такива изкушения.
— Ще го предадем на градската полиция — реши той и измъкна предавателя си. — А после явно ще се наложи да изчакаме Лорана да се събуди. Може би тя ще успее да ни каже повече.
— Искате да кажете, че ще ги чакаме тук? — начумери се Анакин.
— Разбира се — отговори Оби Уан със стегната усмивка. — В крайна сметка може пък и тук да се появят този Филвиан или Джомпфи, или Пазителят…
— Вярно — съгласи се неохотно Анакин. — Ако имаме късмет.
Вагаарският кораб бе акостирал от външната страна на астероида в системата Крустай на около четвърт обиколка от изхода на тунела за достъп към базата. Траун остави свой чиски воин пред командното табло и заедно с тримата корелианци взе една транспортна совалка, за да излезе навън и да се прехвърли на него.
За огромна изненада на Кардас телата на вагаарските войници все още лежаха нахвърляни, където ги бе сварила смъртта по време на битката.
Очевидно Кенто също не беше особено въодушевен от гледката.
— Все пак не смятате ли по някое време да поразчистите тази палуба, а? — запита той погнусен, докато си пробиваха път по коридора към стаята със съкровищата.
— По някое време, да — увери го Траун. — Но първо искаме да понаучим малко за военната тактика и стратегия на неприятеля. За тази цел трябва да знаем точно къде е стоял всеки един войник и каква позиция е заемал, когато го е настигнала смъртта.
— А не трябваше ли да оставите кораба на някое място, където няма да бие толкова много на очи? — поинтересува се Марис.
Кардас забеляза как тя стискаше Кенто здраво под ръка. Явно този път от гледката й прилошаваше много повече, отколкото при първото идване тук. Някак си от това му стана малко по-леко.
— По някое време ще го преместим и в базата — каза Траун. — Но първо е необходимо да проверим дали в него няма някакви неустойчиви двигатели или повредени оръжия.
Подобно на коридорите съкровищницата изглеждаше по абсолютно същия начин както когато я бяха видели при пленяването на кораба. Само дето сега там имаше неколцина чиси, които се мотаеха между откраднатите съкровища и сигурно правеха сензорна инвентаризация на различните предмети.
— Разпръснете се — нареди Траун на корелианците — и вижте дали можете да намерите нещо, чиято конструкция ви е позната.
— Например различни видове валута? — запита Кенто, докато се оглеждаше из залата.
— Или пък намеквате за огнени камъни? — вметна Марис.
— Говорех предимно за произведения на изкуството — поясни Траун. — От тях можем да научим много повече, отколкото от парите или от бисерите.
Кенто изсумтя:
— Да не очаквате, че някъде тук ще намерим касови бележки за стойността им?
— Имах предвид най-вече произхода на съответните произведения на изкуството — каза Траун и махна с ръка към една купчина сглобени муфи. — Ето тези например най-вероятно са изработени от същества с допълнителна става между китката и лакътя, чието зрение улавя цветовете предимно от ултравиолетовата част на спектъра.
Кенто и Марис си размениха бърз поглед.
— Фрунчите? Така ли смяташ? — предположи Марис.
— Да, бе! Точно така — изсумтя отново Кенто и изгледа Траун с подозрителен поглед. После откачи ръката на Марис от себе си и се приближи да разгледа муфите.
— Какви са тези фрунчи? — запита Кардас.
