— Фрунчетан-сай — обясни Марис. — Имат си няколко колониални свята във Външния ръб. Рак ги нарича фрунчи, понеже…
— Да ме вземат мътните! — изруга насред думите й Кенто, наведен над купчината муфи. Главата му бе наклонена встрани.
— Какво? — запита Марис.
— Той е прав! — възкликна Кенто озадачен. — Наистина са подписани на официалния изказ на фрунчите — той се обърна отново към Траун, а на лицето му беше изписано искрено недоумение. — Май по-рано заявихте, че никога не сте навлизали в територията на Републиката.
— Доколкото знам, не — отвърна Траун. — Но физиологичните черти на автора просто изпъкват, когато внимателно наблюдавате произведението му.
— За вас може и да изпъкват — изръмжа Кенто и отново впи поглед в муфите, — но за мен съвсем не е толкова очевидно.
— Нито пък за мен — вметна Марис като ехо.
Траун повдигна вежди и се обърна към Кардас:
— Ами за вас, Кардас?
Кардас се вгледа внимателно в творбата, като се опитваше да разбере кои незабележими детайли са довели Траун до заключенията му. Но не успя да намери нищо.
— Съжалявам…
— Сигурно просто сте извадили късмет — предположи Кенто и като заряза муфите, коленичи до една сложна синьо-бяла статуетка. — Да видим сега тук. М-да, така и си мислех — той се изправи и погледна Траун през рамо. — А какво ще кажете за този?
В продължение на един дълъг миг Траун мълчаливо изучаваше статуетката, като от време на време повдигаше глава и очите му се зарейваха в неопределена посока, сякаш търсеше вдъхновение.
— Авторът е хуманоид — продума той най-сетне. — Но пропорциите му са малко по-различни от пропорциите на чисите и корелианците. Или торсът му е по-широк, или ръцете му са по-дълги от нашите — той присви очи. — В емоционалното му състояние освен това има някаква отдалеченост. Бих предположил, че представителите на неговата раса изпитват едновременно влечение, отвращение и дори боязън от физическите предмети, сред които обитават.
Кенто бавно изпусна дъха си.
— Не мога да повярвам на ушите си! — опули се той. — Това тук е дело на пашви…
— Не се сещам да съм ги чувала — отбеляза Марис.
— Имат си една система в покрайнините на Дивия Космос — обясни Кенто. — Ходил съм там няколко пъти. За тяхното изкуство си има малък, но стабилен пазар, и то предимно сред системите на Корпоративния сектор.
— Какво искаше да каже командир Траун по отношение на страха от физически предмети? — поинтересува се Кардас.
— Техният свят е осеян с хиляди каменни колони — обясни Кенто. — Повечето от най-добрите хранителни произведения растат по върховете им. За съжаление тези места се обитават и от един доста неприятен летящ хищник. И той е достатъчен за… ъ-ъ… за онова, което разказа току-що командир Траун.
— И всичко това го разбрахте от една-единствена статуетка? — почуди се Марис и загледа Траун с озадачен поглед.
— Всъщност не съвсем — отговори чисът. — Тук се намират… нека да видим… най-малко още дванайсет примера от тяхното художествено изкуство — и той посочи към две други купчини в далечния край на залата.
— Сигурен ли сте? — навъсено запита Кардас и се приближи да разгледа отблизо въпросните статуетки и рисунки.
— Изработени са от различни художници — обясни Траун, — но са от една и съща раса.
— Това наистина е шантаво — отбеляза Кенто и поклати глава. — Като някакъв налудничав джедайски похват.
— Джедайски? — повтори Траун.
— Джедаите са пазителите на мира в Републиката — обясни му Марис. — Вероятно именно заради тях сме успели да се задържим заедно толкова дълго. Те са много могъщи, но и много благородни.
Кенто улови погледа на Кардас, а носът му леко се сбърчи. Кардас знаеше, че неговото отношение към джедаите бе доста по-ниско от това на приятелката му.
— Звучи интригуващо — върна темата Траун към статуетките. — Допускам, че въпросните пашви не биха проявили прекалено много съпротива срещу набезите на вагаарите?
— Така е — потвърди мрачно Кенто. — Те са доста сговорчива раса. Напълно загубени във военно отношение.
— А вашата Република и нейните джедаи не смятат за необходимо да ги защитават?
— Джедаите така и така са се пръснали надлъж и нашир и съвсем са оредели — каза Кардас. — А и освен това Дивият Космос политически не спада към Републиката.
— А дори и така да беше, правителството е прекалено заето да разрешава собствените си междуособици, за да може да се занимава с подобни незначителни ситуации на живот и смърт — отбеляза Марис с явно доловима горчивина в гласа.
— Разбирам — кимна Траун. — Е, добре. Нека да продължим нашето изследване. Моля ви, уведомявайте ме, ако откриете още нещо от вашите райони — с тези думи той се обърна към Марис: — А докато се занимаваме с всичко това, може би вие ще ми разкажете малко повече за тези ваши джедаи.
9.
— Попечителят на гилдията Гилфроме е тук — долетя тихо гласът на Анакин от предавателя на Оби Уан. — Тъкмо се качва по стълбището към източния вход.
— Магистрат Аргенте също пристигна — отговори му Оби Уан, докато наблюдаваше през западната порта на административната сграда как Аргенте изкачваше една по една стълбите, заобиколен от всички страни с бдителни телохранители. — Виждам също Кбаот и Лорана, които идват насам през пазара.
— Значи опасността премина? — попита Анакин.
Оби Уан Кеноби замислено се потърка по бузата. Очакваното нападение срещу магистрат Аргенте не се бе състояло през нощта, нито пък по време на придвижването му насам, към конферентния център. А сега, когато на сцената се появяваха и представителите на миньорската гилдия, конспираторите бяха изпуснали и последната си възможност да ударят. Поне до приключването на преговорите.
— Поне засега — отвърна Оби Уан. — Но все пак бъди нащрек.
Аргенте и хората му стигнаха до горния край на дългото стълбище и Оби Уан сведе глава в поздрав. Групата го подмина бързо, без да отговори на поздрава му, и изчезна в сградата. Като потисна надигащото се негодувание, Оби Уан насочи вниманието си към Кбаот и Лорана, които в този момент започваха да се изкачват по стълбището. Забеляза, че Лорана изглежда леко пребледняла, а в стъпките й личеше несигурност. Лицето й обаче изразяваше решителност и когато двамата стигнаха до горния край на стълбището, тя му се усмихна с едва прикрито неудобство.
— Учителю Кеноби — каза тя и му кимна, — така и нямах възможност да ви се отблагодаря подобаващо за онова, което двамата с ученик Анакин сторихте за мен вчера.
— А и не сега е моментът да го правиш — сряза я Кбаот. Въпреки това в очите му се четеше едва забележима нотка на благоразположение, когато погледите на двамата рицари джедаи се срещнаха. — Опасността все още не е отминала нито за самите преговарящи, нито за техните преговори. Остани тук с учителя Кеноби и се оглеждай за познати физиономии в тълпата.
— Слушам, учителю Кбаот — сведе глава Лорана.
Кбаот кимна още веднъж на Оби Уан и след това закрачи припряно през вратата, оставяйки двамата сами.
— Как се чувстваш? — попита Оби Уан.
— Много по-добре, благодаря ви. В действителност обаче не мисля, че ще мога да бъда особено
