въпросите му издаваха не по-малка придирчивост спрямо нея да демонстрира цялата мъдрост, опитност и сила на един врял и кипял учител джедай.
Сегашното им пътуване до Яга Минор само потвърждаваше предположенията й. Като гръм от абсолютно ясно небе той изненадващо я бе поканил да го придружи при огледа му на последните приготовления. Далеч по-уместно щеше да бъде, поне според нея, ако Кбаот бе решил да повика учителя Йода или някого от другите членове на Съвета да го съпроводят на едно подобно историческо пътуване.
Ала вместо това той се бе спрял на нея.
— Екипажът и семействата им са вече на борда. В момента пренасят и подреждат личните си принадлежности и правят някои последни приготовления — продължи с обяснението си Кбаот. — Същото се отнася и за останалите джедаи, макар че двама-трима все още не са пристигнали. Сигурно, разбира се, ти ще искаш да се запознаеш с всички тях още преди да заминем.
— Разбира се — каза Лорана автоматично и усети как мускулите й изведнъж се напрегнаха при внезапната мисъл, която я обзе. — А като казвате „да заминем“, учителю Кбаот, за кого по-точно… ъ-ъ… искам да кажа…
— Недей да се заплиташ в приказки, джедай Джинзлър — внимателно я смъмри той. — Думите на джедая, както и мислите му трябва винаги да бъдат кристално ясни и пълни с увереност. Ако имаш някакъв въпрос, задай го прямо.
— Да, учителю Кбаот — Лорана си наложи да се вземе в ръце. — Когато казвате „да заминем“… дали очаквате и аз също да се включа заедно с вас в проекта „Изходящ полет“?
— Естествено — той свъси вежди. — Иначе защо щях да те препоръчвам за издигане в звание „рицар джедай“ толкова скоро, как смяташ?
Едно твърде познато усещане започна да я стяга през гърдите.
— Мислех, че защото съм готова за това.
— Че си готова, е очевидно. Но все още трябва много да учиш. А тук, на борда на „Изходящ полет“, аз ще разполагам с достатъчно време, за да те обучавам.
— Но аз не мога да тръгна — опита се да възрази Лорана, а съзнанието й отчаяно се луташе насам- натам в търсене на нещо, за което би могла да вкопчи. Никак не й се искаше тъкмо сега да оставя Републиката и познатата галактика. Още повече че тук я чакаха толкова важни задължения, толкова много работа… — Не съм направила никакви приготовления… А и не съм се допитала за разрешение от Съвета на джедаите.
— Съветът ми предостави възможността да взема със себе си всичко, от което имам нужда — безцеремонно я сряза Кбаот. — А що се отнася до приготовленията, кажи ми следното: От какви приготовления въобще се нуждае един джедай?
Лорана стисна здраво зъби. Как можеше да взема такива решения, без въобще да му хрумне да се допита до мнението й?
— Учителю Кбаот, наистина оценявам предложението ви. Но не съм особено сигурна…
— Това не е предложение, джедай Джинзлър — прекъсна я отново той. — Сега вече си джедай. Това означава да си готова да отиваш навсякъде, където реши да те изпрати Съветът.
— Навсякъде из Републиката, да — каза Лорана. — Но това тук е различно…
— Различно е само в твоите представи — каза твърдо Кбаот. — Но сега още си доста млада. Има време, ще пораснеш — с тези думи той посочи към уголемяващата се конструкция от кораби и добави: — Веднъж щом видиш с очите си какво сме постигнали, и се запознаеш с останалите джедаи, със сигурност ще изпиташ повече ентусиазъм от съдбините, които ни очакват.
— Ами при тези? — запита Таркоса, барабанейки с пръсти по една рейка с отрицателни куплунги. — Какво да сложим тук, Час?
— Момент само… Чакай малко… — изръмжа Улиър, докато проверяваше наредените рейки и мислено проклинаше гъмжилото от техници, които бюрократите на върховния канцлер безцеремонно им натрисаха от Корускант, за да помагат с разтоварването. Огромното мнозинство от тях се бяха оказали напълно безполезни. Изпускаха чувствителни към удар компоненти, складираха резервните части, където им паднеше, наблъскваха в един и същ склад всевъзможни щуротии и в резултат необходимите уреди винаги се оказваха погребани някъде най-отдолу. — Това влиза ей там — каза Улиър на Таркоса и посочи към едно свободно място от другата страна близо до купчина резервни части за охладители.
— Какво, по световете… — изведнъж се обади един басов глас някъде зад гърба им.
Улиър бързо се извърна и видя как на прага на стаята е застанал мъж на средна възраст с теме, което беше започнало да оплешивява. Беше облечен в обикновена жълто-кафява роба.
— Кой сте вие? — поинтересува се Улиър.
— Джъстин Манинг, учител джедай — отговори мъжът и челото му се сбърчи, докато оглеждаше безпорядъка в помещението. — Всички тези съоръжения трябваше да са подредени и описани още преди няколко дни.
— Те си бяха подредени — каза Улиър, — ама не както трябва. Сега се опитваме да оправим хаоса тук.
— Аха — каза Манинг и направи кисела физиономия. Очевидно и той си бе имал работа с корускантските техници по поддръжката. — По-добре побързайте тогава. Днес пристига учителят Кбаот и със сигурност няма да е щастлив, ако завари нещата така — с тези думи джедаят им кимна, завъртя се и се запъти нанякъде по коридора.
— Все едно джедайските неволи ни засягат — промърмори тихо Улиър към опразнената врата.
После се обърна към складовите рейки и в същия миг екранът на един диагностичен ретранслатор премига и се включи.
— Получи ли се? — запита гласът от другата страна и миг по-късно през преходния люк към долното помещение се показа главата на млад мъж.
— Стой малко — отвърна Улиър и се приближи до екрана, за да проведе контролен тест. — Изглежда перфектно — потвърди след малко той. Корускантските техници по поддръжката наистина не ставаха за нищо, но неколцината професионални механици заедно с тях бяха съвсем друго нещо. — Благодаря ви много!
— Няма защо — отговори другият и като остави край отвора кутията с инструментите си, се повдигна с ръце да се измъкне през люка. — Все още ли имате проблеми с ретранслатора в задното помещение на стабилизаторите?
— Да, освен ако току-що не си успял да оправиш и него — отвърна Таркоса.
— Едва ли — каза младият човек, докато затваряше люка на пода. — Тези неща са свързани паралелно, но пък се съмнявам, че електрическата верига ще стига чак дотам. Ще се опитам да го оправя и него, когато се върна от К–1.
— Не можеш ли да го погледнеш още сега? — предложи Улиър. — К–1 се намира чак на другия край на шестоъгълника. Защо ти трябва да се разкарваш чак дотам и после да биеш път обратно дотук?
— Защото К–1 е и командният кораб — припомни му механикът. — Монкалмарианците може да изглеждат като балами, ама когато капитан Пакмиллу каже, че иска нещо да се оправи, това значи
Таркоса изсумтя:
— И какво ще направи? Ще ни разжалва всички до обикновени цивилни ли?
— Не знам какво би ви направил
— Ще очакваме да удържиш на думата си — каза Улиър. — Сигурен ли си, че няма как да те убедим да дойдеш с нас? Ти си на светлинни години пред повечето от другите техници, които ни пращат тук.
Един мускул трепна на бузата на младия мъж.
— Съмнявам се, че е така, но все пак ви благодаря. Просто още не съм готов да се простя с цивилизацията.
— Ти по-добре се надявай цивилизацията да не се прости с теб — предупреди го Таркоса. — Щото, както са тръгнали нещата на Корускант, аз не бих залагал на тях прекалено.
