премахват всички заплахи — с тези думи необгореният ъгъл на устата му се изкриви нагоре в противна усмивка.
И изведнъж, без всякакво предупреждение, главата на Миттраунуруодо клюмна назад. Миг по-късно цялото му тяло внезапно се залепи за облегалката на стола му. Ръката му се стрелна към гръкляна му, борейки се безуспешно с някаква невидима хватка.
— Командире! — извика Дориана и инстинктивно го сграбчи за яката.
Но нямаше смисъл. Невидимата сила, която изстискваше живота на чиския командир, не беше нещо физическо, което Дориана можеше да откопчи врата на Миттраунуруодо. Кбаот използваше Силата… и в този момент нямаше нищо, което Дориана или някой друг можеше да стори, за да му попречи.
Само след няколко минути командир Миттраунуруодо щеше да бъде мъртъв.
Лорана беше в кабината на турболифта и се придвижваше надолу към ядрото, когато внезапно атаката на Хоръс Кбаот отекна в съзнанието й като удар на някой далечен чук. За миг тя се съсредоточи върху него, усещайки целия гняв, нервност и гордост, които се излъчваха от учителя й, чудейки се какво ли бе намислил да прави сега.
И тогава ужасяващата истина внезапно я проряза като острието на лазерен меч.
— Не! — изкрещя тя инстинктивно към тавана на кабината. — Учителю Кбаот, не!
Ала вече бе твърде късно. В непреклонната си жажда за мъст Хоръс Кбаот, могъщият джедай, бе преминал към Тъмната страна.
През Лорана премина на талази прилив на болка и омерзение, болезнен като изсипана сол в открита рана. Никога досега не бе виждала падението на джедай. На теория знаеше, че можеше да се случи и че всъщност се е случвало много пъти през историята. Но винаги това й се бе струвало като нещо приемливо далечно, нещо, което никога не би могло да сполети някого от познатите й.
А сега се бе случило… И веднага след изпитаната болка последва дори още по-интензивен прилив на вина.
Понеже тя беше неговият ученик, човекът, който бе прекарал най-много време с него. Единственият човек, бе й казал учителят Манинг преди време, в чиито думи Кбаот изобщо е щял да се вслуша.
Дали бе имала някакъв шанс да му помогне? Дали не бе трябвало да му се противопостави по-рано, със или без подкрепата на Манинг и останалите, когато най-напред бе започнал да съсредоточава властта само в своите ръце? Със сигурност при не един и два случая се бе опитвала да поговори с него. Ала всеки път той бе отхвърлял загрижеността й, уверявайки я, че всичко е наред. Дали не бе трябвало тогава да му се възпротиви по-енергично? Да го принуди дори по някакъв начин да се вслуша в думите й?
Но тя не бе сторила това. А сега вече бе прекалено късно.
Дали наистина?
— Не е необходимо да убиваме — промърмори тя, насочвайки съзнанието си към К–1 в отчаян опит да изпрати мисълта или поне усещането си до него. Започна да рови за предавателя си, но осъзна, че го е изпуснала някъде при нападението срещу батарейната сфера. — Не се налага да ги убиваме! — продължи с умолителен тон да го вика тя. — Можем просто да се върнем у дома. Те не искат нищо друго от нас, освен да се върнем у дома.
Но отговор не последва. Кбаот със сигурност усещаше протестите й, ала единственият отклик от негова страна беше проява на безразличие към терзанията й, както и решимост да извърви докрай пътеката, по която бе тръгнал. Действително вече бе прекалено късно.
Може би — прошепна един слаб глас дълбоко в нея — за него винаги е било прекалено късно.
Турболифтът спря и вратите му се отвориха към складовото ядро. Една дълга минута Лорана остана на вратата, питайки се дали да не остави затворниците където са, и да се опита да се добере до крайцер К– 1.
Ала нямаше начин да успее да стигне дотам навреме. А дори и да смогнеше, пак нямаше да има особена полза. Вече съвсем ясно усещаше категоричната непримиримост в съзнанието на Кбаот и от опит знаеше, че дори и да можеше да застане редом до него сега, пак не съществуваше такава дума или действие, с които би могла да го спре. Той щеше да продължи атаката си, докато не убиеше командир Миттраунуруодо, а след това щеше да се прехвърли на следващия чиски военен и после на следващия, докато не ги погубеше до крак.
С кървящо сърце тя излезе от турболифта и се запъти куцайки към складовото ядро, където бяха заключени членовете на екипажа и семействата им. Дори и един джедай — помисли си тя горчиво — имаше ограничени възможности.
А това, което можеше, тя щеше да стори.
Само за няколко секунди почти всички от екипажа на мостика бяха наскачали, изблъсквайки грубо Дориана настрана и скупчвайки се около Миттраунуруодо, за да се опитат да го освободят от невидимата хватка, която го задушаваше. Ала и техните опити се оказаха също толкова безполезни, колкото и опитите на Дориана.
Застанал встрани от трескавите действия, Кинман Дориана се взираше в екрана на предавателя и отчаяно се опитваше да мисли. Ако чиското нападение бе съумяло да обезсили Кбаот… Но не, в огнените очи на разраненото му лице не се забелязваше и следа от слабост. Можеше ли тогава Дориана да изключи този екран и поне да лиши джедая от видимост към неговата жертва? Проблемът бе, че нямаше представа, къде е самият превключвател, а и не говореше нито един от езиците, които разбираха членовете на екипажа. Пък и освен това не бе напълно убеден, че с изключването на екрана щеше да постигне каквото и да е.
И в този момент погледът му падна от лицето на Кбаот към командното табло на Миттраунуруодо. Таблото и бутонът с червени очертания…
Можеше и да не е нищо. Но пък можеше и да е единственото разрешение. Като разбута чиските матроси, които стояха между него и таблото, той вдигна капачето и натисна бутона.
И тогава, по средата на безмилостния си обстрел срещу вагаарските кораби, дроидите изтребители внезапно прекратиха атаката и се стрелнаха в друга посока.
Кардас сбърчи чело и притисна макробинокъла още по-силно към лицето си. Значителен процент от вагаарската флота все още бе незасегната. Оцелелите кораби отчаяно се мъчеха да се измъкнат от сянката на Трауновия гравитационен проектор. И все пак изтребителите си тръгваха. Да не би вече да бяха изцедили твърдогоривните си двигатели?
Той притаи дъх. Не, изтребителите
Докато все още се взираше невярващо, първата вълна нанесе своя удар.
Но този път дроидите не просто
И с внезапен прилив на ужас Кардас разбра всичко. Първите две вълни изтребители не бяха предназначени да пробиват дебелите защитни стени на крайцерите. Целта им бе просто да създадат пробив на много конкретни места в корпуса — там, където се намираха вътрешните херметически врати.
И сега, когато тези врати бяха обезвредени или достатъчно изкривени, за да не могат да ограничат декомпресията на крайцерите, останалите изтребители нанасяха своя фатален удар, който щеше да остави „Изходящ полет“ с отворени пробойни, напълно уязвим за откритото пространство.
Все по-голяма ставаше вихрушката от отломъци и газове около фланговете на „Изходящ полет“, а изтребителите продължаваха да нанасят ударите си по корпуса, донасяйки нови и нови вълни смърт през оголения периметър на шестте крайцера.
