Гражданинът се оказа словоохотлив и му разказа, че преди повече от две години било основано акционерно дружество за постройка на транспортна станция на Марс. Акциите на дружеството се закупували само от наивници и психопати, но пристигналият вчера кораб от Марс разкрива нови перспективи на дружеството, бъдещето му вече се очертава в нова светлина и ето…
— Цената на акциите стигна неимоверни размери — посочи той огромното светещо табло за движение на цените.
Джек със завист помисли, че и тук го бяха изпреварили. Той наистина бе чувал за такова дружество, но се бе отнесъл към него с присмех. Поколеба се дали да чака ред за купуване на акции, но като се сети за гостите, изтича навън и се погрижи да ги прибере, почти задушени от тълпата, в колите.
Усилията да се намери изчезналата кола се оказаха безрезултатни. След като лично обиколи половината град, шерифът така се разстрои, че не искаше и да чуе за настаняването на тримата „марсиани“ в хотела или в кораба им, а ги остави в полицейското управление, гдето ги бяха отвели, за да изпълни нарежданията на сър Арчибалд за разследването им.
Чужденците нямаха никаква представа накъде ги водят; те дори предполагаха, че отиват към предначертаната цел, към находищата на жълтия метал, и предполагаха, че двамата им другари са вече пристигнали там, а те са задържани от непредвидени обстоятелства.
Но в управлението трябваше да констатират, че са попаднали в някакъв странен, чужд за техните представи институт. Двама полицаи отведоха нейде лекаря Хай Мел. Той се завърна едва след час полузадушен, изтерзан и нямаше сили дори да продума.
Джек смътно се досети какво е извършено над него и попита със свито сърце шерифа:
Нима си позволихте такова издевателство? За какво издевателство става дума? Струва ми се, че вие също поехте ангажимента да се погрижите за тяхното разследване.
— Да, но не така, както вие го вършите! Ставаше дума да се подведат, за да се разконспирират, сами да разкрият картите си…
И те ги разкриха! Какво, мислите, означава изчезването на двамата? Можем ли да знаем къде са те сега и какво вършат? Какво ни подготвят, а? Вие нищо не разбирате, но аз… аз нося цялата отговорност! Моля да не се месите в работата ми, иначе нищо няма да ме спре да взема нужните мерки и спрямо вас, въпреки декларацията ви — която впрочем никой не е проверявал, — че принадлежите към фирма, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност. Да!… Няма да позволя тези тук да напуснат стените па управлението, докато не намерим останалите!
Разбира се, шерифът старателно криеше догадките — си за появата на колата с картечницата. Той дори не се издаде, че беше я видял. В безмълвен съюз с него и останалите полицаи от ескорта по пътя към борсата не споменаваха нищо по този въпрос.
Двама полицаи получиха нареждане да отведат в стаята за „изследване“ втория по ред чужденец, ала Хай Мел, все още задъхан, викна:
— Не, не — не отивайте с тях, Дул Хай! Вие нямате представа… Ал Хас, не разрешавайте!
Ал Хас дори не го изчака да се доизкаже. В ръцете му блесна малка металическа игла, с която леко бодна близкия полицай, а след него — и шерифа. Дул Хай направи същото с хваналия го За ръка полицай. Шерифът и двамата полицаи се олюляха и паднаха в креслата си — чужденците се погрижиха да не паднат на пода.
Развълнуваният Джек нищо не разбра. Той успя само да забележи, че с шерифа става нещо особено и помисли да му помогне, но противно на желанието му някаква сила го накара да излезе от кабинета, следван от чужденците. Полицаите в коридора не направиха опит да спрат групата. С тях ставаше нещо особено: не можеха да мръднат от мястото си, сякаш бяха парализирани. В двора Джек и чужденците се качиха в дежурната кола; под властния поглед на Ал Хас шофьорът не чака нареждания, а за няколко минути ги откара до кораба. Някакво лениво спокойствие обхвана Джек, главата му се изпразни от мисли и щом се намери в кораба, заспа.
— Нека спи — рече Ал Хас. — Той ни е необходим, за да можем с негова помощ да намерим другарите си. Сега — на радиостанцията! — заповяда той. — Най-лошото е, че липсва именно бордовият ни инженер Мен Лу, без когото не можем и да мислим за полет в космоса. Търсете! Колко е зле, че нашите биофизици не успяха да усъвършенствуват телепатора за долавяне на мисловите вълни от по-далечни разстояния!…
Във въздушното пространство над планетата Земя в същия миг се разнесоха непознати досега сигнали. Те бяха уловени от радиостанциите на множество страни, но никой не можеше да ги разшифрова. В предпазливия Доларланд успяха да засекат. координатите им и не бе трудно да се досетят, че те не случайно съвпадат с мястото, където се намира пристигналият кораб. Навред в страната полицията бе вдигната на крак. Състоя се дори екстрено съвещание на правителството, на което не се стигна до никакво решение. Та какво решение можеше да се вземе, когато никой не знаеше съдържанието на изпращаните сигнали! Радистите от всички краища бяха единодушни само в едно: сигналите, които се повтаряха непрекъснато цялата нощ и на следното утро, повече напомняха викове за помощ на изпаднали в беда люде. Веднага бе изпратена комисия в станалия знаменит град Д., за да бъде на място разкрита загадката.
А Дул Хай продължаваше да предава: „Мен Лу, Ли Фай! Обадете се! Търси ви Михела едно. Обадете се! Търси ви Михела едно. Мен Лу, Ли Фай, обадете се! Намираме се на познатите ви координати…“
Отговор нямаше. Стана ясно, че другарите им са в положение, което прави невъзможно използуването на джобната радиостанция.
ГЛАВА VI
СЪЮЗНИЦИ
Немирни слънчеви лъчи надничат през спуснатите завеси, но картината в стаята едва ли може да събуди нежни чувства. Всичко е потънало в кадифе и коприна. Дебел килим застила пода и заглушава всяка стъпка. На мекия диван, отрупан с възглавници, се изтяга джентълмен с пура в уста. В позата му се чувствува нервна напрегнатост — на сър Арчибалд наистина вече дотегна принудителната почивка: и най-приятните състояния стават неприятни, когато продължат много. От сутринта той беше изчезнал от лицето на земята за целия свят, с изключение на личния му секретар Стефенсън, който приемаше в домашния кабинет на сенатора съобщенията отвън и докладваше само най-неотложните.
Привечер сър Арчибалд се реши да напусне уединението си и слезе в кабинета си. Позвъни на шерифа по телефона:
— Какво научавам, шериф, вярно ли сте съобщили на моя секретар, че…
В слушалката се счу неясно мърморене.
— Говорете по-ясно, моля! Вярно ли е, че са изчезнали двама от нашите гости?
— Не двама, а всички, сър.
— Какво говорите! Всички?! Но аз зная само За двама! — скочи от стола си сър Арчибалд.
— Най-напред двама, а след това и останалите трима, заедно с този тип — извинете за израза, — Джек Молнар.
— Но вие бяхте длъжни да ги задържите!
— Задържах трима. Цял ден прекараха тук… „Изследвахме“ ги, както наредихте… Не се решавах да ги отведа някъде, пред вид очакваните действия от страна на тези, които отвлякоха двамата… И ето на: изчезнаха от собствения ми кабинет!
Как е могло да стане това? Шериф, вие ще отговаряте за невниманието си! Да изчезнат под носа ви, и двата пъти във ваше присъствие! Да — и двата пъти!
И двата пъти бях поетапен в невъзможност да се противопоставя! Освен тона имайте пред вид, че ще подам оплакване по-нагоре. Не мога да рискувам живота си! Първия път насочиха картечница в гърдите ми, втория път пуснаха в действие неизвестни ми наркотици, които ме упоиха и попречиха да…
— Наркотици? Какви наркотици, кой пи е пуснал в действие? — прекъсна го сър Арчибалд. — Говорете по-ясно, моля!
— Наркотици. Тук те ме омаяха с нещо, което действува от разстояние. Самите полицаи от охраната в коридора и двора са били също упоени по неизвестен начин п арестуваните са избягали.
— Проверихте ли кораба им?
— Няма никакви белези на живот вътре в него.
