— Не. Полицията, както и трябваше да се очаква, не мръдна пръст. Смешно беше да се гледа как ги отвлякохме под носа й.
— Не сме имали досега такава чудновата плячка — засмя се дрезгаво вторият. — О, я ги погледнете: не ви ли приличат на риби?
Гигантът взе в ръце пълно шише с чаша и се запъти към пленените.
— Освежете се! — ревна той. — Разходката ни не беше много дълга и не вярвам да сте се изморили, от лежане, но ние сме възпитани хора.
Тогава видя, че ръцете им са още свързани. В изблик на добри чувства сложи върху близката маса шишето, като го захлупи с чашата, и преряза с нож вървите. После напълни чашата, подаде я на единия:
— Няма опасност да избягате, от мене да мине. Хайде, пий!
Пленникът пое в ръка чашата и не знаеше какво да прави с нея, защото шлемът му пречеше да пие, а не се решаваше да го свали. Задържа чашата в очакване да види какво ще последва. Гигантът едва сега съобрази, че устата му е плътно затворена от шлема.
— Виж ти, същински средновековни рицари в броня! — провикна се той със своя гръден, дрезгав глас през смях. — Я ми кажете, гълъбчета, и женичките си ли оставяте у вас в такава броня? Чувал съм, че рицарите оковавали жените си да не им изневеряват, ха-ха-ха! — изсмя се и с грубо движение се опита да махне шлема на Мен Лу, за да открие устата му. Мен Лу инстинктивно дръпна глава назад. Това, изглежда, разсърди гиганта. Той вече се бе подкрепил достатъчно с уиски и с упоритостта на пиян човек продължи да тегли шлема.
Ли Фай направи знак на Мен Лу да се подчини. Той внимателно свали шлема си и пое послушно чашата. Но великанът така я притисна към устните му с огромната си лапа, че всичкото питие се изля наведнъж в гърлото на Мен Лу и го задуши.
— Виж ти каква рибя муцуна! — обърна се доларландецът към другарите си. — И това ми било човек! Пий, рибо такава! — напълни той отново чашата и се опита пак да я излее в гърлото му. Двамата му другари приближиха да вземат участие в сцената, ухилени гледаха страдащия Мен Лу, надничаха в устата му, по голата му брада и пиянски цъкаха с език.
А Мен Лу се задушаваше. Отблъсна с отвращение втората чаша, закашля се и посиня. Гръдният му кош бе притиснат от огромната тежест на земната атмосфера, дробовете му се свиваха от обилието на кислород, погълнатото питие изгаряше вътрешностите му. Той се сгърчи в конвулсии.
— Сложете Си веднага шлема, Мен Лу! — викна Ли Фай.
Мен Лу вдигна ръце да прикрепи шлема, но единият от тримата му го издърпа. Те се заливаха в смях, като гледаха отчаяните му усилия да поеме глътка ценен въздух.
— Мята се като риба на сухо! — крещеше истерично човекът с половин лице.
— Я да видим какво имат те под броните си — предложи гигантът и се нахвърли върху Мен Лу, опитвайки се да свали скафандъра му.
Тогава Ли Фай разбра, че трябва да се намеси. С неподозирана сила отхвърли настрана нахалника и като обясняваше учтиво, че другарят му не може да живее без скафандър, започна да му слага шлема.
Мен Лу изпадна в състояние, когато мисълта престава да работи. Почувствува виене на свят, вътрешностите му се преобърнаха и свиха като изстискана гъба; загуби съзнание, олюля се и щеше да падне, ако Ли Фай не го беше задържал.
В този момент от дъното на кръчмата се показа жена. Изглеждаше много красива с черните си къдри, червена рокля с открити гърди и украсени със златни гривни ръце. Тя приближаваше бавно с цигара в уста, но изведнъж схвана особеното положение, спусна се и избута настрана мъжете. Наведе се над Мен Лу и оправи шлема му с помощта на Ли Фай. След миг Мен Лу започна да диша нормално.
— Ще го уморите! — викна тя и гласът й, противно на красотата й, прозвуча грубо. — Не виждате ли, че те не могат да дишат нашия въздух? И вестниците писаха за това!
— Голяма работа! — отвърна гигантът. — Откога жените започнаха да се месят в мъжките работи? Или се влюби в тази риба?
— Трябва да имаш малко пипка тук — чукна тя злобно с изразителен жест главата му. — За тях ще ни се държи сметка, аз ти казвам!
Гигантът я изгледа застрашително и пристъпи крачка напред.
— Или мислиш с краката си? — продължа тя предизвикателно. — Кой ти е казал да ги убиваш?
— От жена ум не ща! — приближи той още повече до нея. — Стига и това, че те търпим тук!
Тя не се изплаши, гледаше го с такъв злобен поглед, че той се разтрепери от яд. Ръката му, на която грозно изпъкваха дебели сини жили, изведнъж се протегна и я хвана за гърлото. Жената не успя дори да изписка.
Ли Фай моментално отпусна на земята Мен Лу, направи само една крачка и заби иглата в ръката на мъжа. В същата секунда гигантът разтвори ръце и се стовари тежко на земята, без някой от неговите другари да му се притече на помощ; те дори гледаха с удоволствие станалото.
— Ах, ти го уби! — промълви Мен Лу, току-що дошъл на себе си и отворил очи. — Не трябваше.
— Пуснах му съвсем малка доза — отвърна Ли Фай, — но в бързината може би малко съм прекалил… Ще му дам противоотрова и след няколко минути ще дойде на себе си. Налагаше се: щеше да убие жената.
Двамата чужденци наблюдаваха красавицата с възхищение и недоумение. На гърлото й се открояваха червените следи от пръстите на великана.
Ли Фай внимателно почистваше с кърпа иглата, с намерение да я прибере. Човекът с половин лице грубо я издърпа от ръцете му, но жената подскочи и я взе пък от него.
— Давай! — викна заплашително той.
— Да не си мръднал! — отвърна тя и насочи иглата към него.
Човекът с половин лице побледня от яд, но не посмя да приближи. Даде си безразличен вид и се обърна към падналия на земята.
— Отнеха и последното ни оръжие! — прошепна Мен Лу. — Все пак добре е, че попадна у жената… И как успяхте да запазите иглата, Ли Фай, нали бяхме щателно обискирани?
— Скрих я в ръкава на скафандъра — поясни Ли Фай, — когато ни свалиха от колата. Още тогава почувствувах нещо лошо в поведението им, в черните им наочници… Не можаха да я открият. Сега вече сме лишени от всякакво защитно средство, освен ако тази жена ни я върне — струва ми се, има такова намерение… Взеха ни радиостанциите, искат да ни откъснат от другарите… Нападат неочаквано, подло… Попречиха ни да се противопоставим…
— Ужасно! До мига, в който ни овързаха, не можах да разбера намеренията им. Погледнете: дори на другаря си не помагат! Погрижете се за него, Ли Фай, аз съм още изнемощял.
Ли Фай повдигна главата на падналия и я сложи на коленете си. Взря се внимателно в бледото му лице, бръкна в джоба на скафандъра си, извади малка ампула, счупи я и изля съдържанието в устата му. След малко той се раздвижи, но остана със затворени очи.
— Какви добри същества! — рече съчувствено жената. — А вие искахте да ги убиете. На, помагат на Джими да се свести. По-добре да го бяха оставили да умре, светът нямаше да загуби нищо…
Всички гледаха как очите на Джими се въртят грозно в орбитите си под спуснатите клепачи и все още не можеха да се отворят, когато в помещението влезе още един мъж. Те бяха гърбом към вратата и не го забелязаха навреме. Той приближи с бързи крачки, изгледа жената, после спря поглед на лежащия и рече заплашително:
— Кой направи това?
— Джими щеше да задуши Изабела… Марсианецът се притече на помощ — отвърна човекът с половин лице и посочи Ли Фай.
— Джими искаше да умъртви един от тях — започна да се оправдава красавицата — и понеже не позволих, разсърди се…
Новодошлият подритна с крак гиганта, разбра, че вече идва на себе си и се отстрани към тезгяха.
— Налей! — заповяда на човека с половин лице, като му посочи чаша. — Никой няма право да предприема каквото и да било без мое знание и разрешение! — допълни твърдо с навика на човек, свикнал да му се подчиняват, и извърна очи към ставащия Джими. — Марсианите са отвлечени по важни съображения, има да играят голяма роля. Никой да не е посмял да се допре до тях!
