— Трябва да им се създадат подходящи условия за живот — застъпи се Изабела, подпряла лакът на тезгяха до новодошлия.
— Ти се прибирай! — остро я прекъсна той. — Колко пъти съм ти казвал, че нямаш работа тук? Хайде!
Тя покорно тръгна и излезе.
— А вие разбрахте, нали? — обърна се той към мъжете и се понадигна от стола, сякаш се готвеше да отбива нападение.
— Слушаме, шефе! — каза третият от мъжете, останал досега безучастен. Смразен от погледа на шефа, не се реши да остане до тезгяха при него, а взе шише, отдалечи се, седна, напълни чашата си и вдигна крака върху масата.
Ли Фай и Мен Лу следяха с растящо недоумение сцената.
— Какви груби нрави! — промълви Мен Лу. — Струва ти се, че си попаднал в предисторически времена…
— А нима бяха по-меки нравите на онези, които превърнаха в пепелище цяла планета? — тъжно се усмихна в отговор Ли Фай. — За нас сега съществува само един въпрос: къде са другарите ни, дали са успели да се отскубнат от земните хидри и да се доберат до кораба? Това е малко вероятно, но ако са там, те няма да ни изоставят. Корабът е съоръжен с мощна техника, можем да воюваме с армия земни хора… Само да ни намерят! Нямаме никаква възможност да дадем признаци на живот, освен ако по телепатичен път доловят нашите мисли… Но и тогава няма да научат нищо повече от това, че сме живи…
На другата сутрин Джек се събуди в добро настроение. През време на съня в съзнанието му съвсем се бяха заличили събитията от предния ден. Внезапно си спомни, че му предстои да се свърже с филмовата къща, от която получи предплата за документалния филм. Трябваше веднага да се обади, както уговориха. Колко ли е часът?
Ръчният му часовник сочеше четири: спрял! „Дявол да го вземе, колко ли е часът наистина?“ — помисли той и се надигна от креслото, в което беше преспал. До прозореца стоеше замислен Ал Хас. Наблюдаваше нещо съсредоточено. Джек се изправи и отново падна в креслото: корабът се клатеше, следователно — беше в движение. Дали не са отлетели в космоса, докато е спал?!… Подпря се здраво на облегалото, успя да се изправи и изтича до Ал Хас. Погледна навън — пътуваха по междуградско шосе в ненаселена област… Къде и защо?
Джек хвана двете ръце на Ал Хас и с думи и жестове се опита да поиска обяснение на въпроса си. Но той вдигна само рамене, накара го да се наведе повече към стъклото, посочи му: голяма кола влачеше кораба на буксир, завързан за нея със стоманени въжета. Пред тази кола се движеха още три малки. „Отвлечени!“ — мина светкавична мисъл през ума на Джек. Местността му беше непозната.
Корабът внезапно спря след около половин час по пресмятанията на Джек, съвършено разстроен от обстоятелството, че му бе попречено да завърши своя хубав бизнес, че може би ще трябва да плаща на филмовата къща неустойка на договора, а и от това, че се движат в пълна неизвестност. Веднага забърза към изолационната камера; Ал Хас разбра намерението му и го изтласка навън.
Щом скочи от стълбата, Джек изтича при водещата кола. В нея седяха двама непознати мъже.
— Къде отвозвате кораба? — попита, задъхан от тичането.
— Вие ли сте Джек Молнар? Да? Шерифът поръча да ви кажем, че сте снабден с пълномощия да разведете гостите из златните мини. Не бива обаче да се допуща никакъв контакт с тях: намират се, така да се каже, в домашен арест.
Джек наведе глава. Какво можеше да направи? Все пак утешително беше поне това, че пътуват към златните мини и още не всичко е загубено. Начаса се примири и се настани в една кола, за да бъде по- свободен в действията си и да има другари за разговор. Пък и не е приятно да стоиш непрекъснато с кислородна маска на главата. Още в първата станция изпрати дълга телеграма на Морион и след това вече пристъпи към работа. А работа имаше много; трябваше да се възползува от всички възможности в златните мини, а за това беше нужна дълга подготовка, която погълна цялото му внимание.
Чуждопланетниците също не скучаеха. Всички имаха определена задача: събираха материали, записваха наблюденията си, подреждаха проби от руди и хербарий’ от различни представители на растителното царство. Дул Хай непрекъснато стоеше до радиостанцията, изпращаше тъжно сигналите си, викаше изчезналите другари и не откъсваше ухо от приемателя, за да не пропусне мига, когато те ще се обадят. Станцията ловеше хиляди вълни от предаванията на земните хора, но нито една от тях не носеше познатите сигнали на роден език.
— Сигурен съм, че са живи; долавям това по телепатичен път от техните внушения… Но в каква ли беда са изпаднали?
— Не могат лесно да ги унищожат — отвърна Дул
Хай. — Те познават изкуството да се приспособяват към най-лоши условия… Освен това могат да се справят със стотици нападатели: поразяващата игла изстрелва упойка и от разстояние, а ние проверихме действието й върху земните хора. Ще чакаме. Стига да успеят по някакъв начин да ни съобщят точното си местонахождение, за минути ще ги открием… Засега не бива да влизаме в открита война със синовете на планетата Земя, все още има възможност да постигнем разбирателство. В най-лошия случай ще се наложи да използуваме като водач нашия придружител чрез хипноза… колкото и неприятно да е това…
Нощите прекарваха на смени край радиостанцията, за миг не изоставяха поста си, макар че биха могли да използуват за целта и робота. Ал Хас се опитваше да разбере от Джек нещо за другарите им, но в главата на Джек имаше пълен хаос по този въпрос и нищо определено не издаваше…
ГЛАВА VIII
ГРИЖИ
Втори ден вече Александър Егорович Липаев се отправяше към кабинета си в Института, без да отрони дума, само кимваше глава за поздрав. Знаеше се, че когато минава мълчаливо край портиерната, непременно си има сериозни тревоги. Затова портиерът поклати съчувствено глава, като го гледаше как тежко изкачва стълбите. В този момент директорът се обърна, видя израза на лицето му, разбра. Насили се да се усмихне и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави, животът е такова нещо… Не ни е лесно на нас, старците…“
Александър Егорович влезе в кабинета си като чужд, ядно извади от чантата си куп вестници, погледна ги с едно око и ги хвърли на писалището. После надникна в заглавната страница на най-горния, изпухтя и посегна към телефона. Едва опря ръка на слушалката, оттегли я, приближи до креслото, отпусна се и се замисли.
Спомни си съчувствения поглед на портиера, а след това в съзнанието му изникна образът на жена му, Ана Ивановна. Е, с нея беше още по-зле, май че я остави със сълзи на очи… За втори път посегна към телефона: трябваше да й се обади, да я успокои; с нищо не беше заслужила такова държание… Но и този път не се реши да набере номера. „Ще потърпи, тя е свикнала“ — рече си: Не може да се отрече, тя винаги е понасяла героично всичко. Добила бе навик да приема в реда на нещата обстоятелството, че в нейния живот властвува един закон и един дълг: да се грижи за него. Започна още от онези паметни дни, когато той излезе от къщи през един мъглив октомврийски ден и подхвърли мимоходом, че има важна работа. Оттогава тя привикна да търпи и чака. И в това безропотно търпение имаше нещо колкото привлекателно, толкова и досадно. В дните, когато той биваше овладян от грижи, нейната безмълвна привързаност се превръщаше в бреме. Досаждаше му подчертаното й отношение към него като към човек, роден за велики дела, а тя — само да го крепи. Мълчи и не пита, чака той сам да заговори. „А нима няма да е по-леко, ако попиташе?“ — сърдеше й се той… А какво ли прави сега, останала сама в огромния дом, където нейната слабичка фигурка се губеше? Видя я тъй самотна и изоставена, че сърцето му се изпълни с жал. Доведе я чак тук, неизразимо далеч от единствената дъщеря и от двете момчета-внучета, които обичаше с обич, на каквато беше способна единствено тя… В Москва при това имаше познати, можеше да отиде при тях в такива дни, да побъбри и се развлече, ами тук?… Е, няма що: трябва да телефонира!
— Ана, вие ли сте? — попита той, сякаш можеше да бъде някой друг с нейния глас. — Е, май че… май че сте плакали?. На такова ми прилича. Е, няма нужда, няма нужда — нищо не се е случило де! Исках да ви помоля да не се тревожите за мене. Излишно е. Напразно… пък и всичко мина. Хайде, успокой се, бабичко ти моя единствена!…
