Сенаторът затвори телефона без всякакво предупреждение, за да го вдигне отново след десет минути. Този път разговорът носеше още по-тревожен характер и тон:
— Шериф, вие ли сте? Още ли сте в кабинета си? Не мога да разбера какво правите там и защо бездействувате! Да не би мозъкът ви да се е отказал въобще да работи?
— Не зная по какви причини се отнасяте така с мене, сър.
— По причина, че докато вие спите, лицата, за които лично сте отговорен, пълнят ефира с някакви странни съобщения, чийто шифър никой не може да разкрие и чието предназначение и съдържание не са известни никому. Кой знае какво още ще ни дойде до главата.
— Изпращат шифровани съобщения ли? Че откъде?
— Откъде могат да ги изпращат — от своя кораб! От този троянски кон, който те вмъкнаха в нашия град с ваше съдействие. Да, да — с ваше съдействие, защото вие имахте непредпазливостта, без да ме попитате, да го довлечете тук, в самия център на града!
— Но аз дойдох при вас…
— Дойдохте! Кога дойдохте? Когато вече бяхте разпоредили всичко и на мене не ми оставаше нищо друго, освен…
— Освен да устроите банкет в тяхна чест! — злъчно успя да вметне шерифът сред потока от думи на видния гражданин.
— Да, банкет, защото вие ме заблудихте!
— Не забравяйте, сър, че именно аз ви предупреждавах — имам за това и свидетели!
— Предупреждавахте ме, а не изпълнихте задължението си да разследвате тези опасни…
— Изпълнено е, сър, изпълнено — прекъсна го пак шерифът.
— …тези опасни — не зная как да ги нарека — продължаваше сър Арчибалд, без да чува, или се правеше, че не чува, — защото това не са хора…
— Да, наистина! — прекъсна го шерифът. — Ние изследвахме кръвта им. Не може да се определи: някаква съвсем неизвестна кръвна група… Нашите хора се произнесоха, че не могат да зачислят пришълците към никоя раса…
— А проверихте ли ги с апарата за…
— Детектора за лъжи? Да. Апаратът неизменно отбелязва смут в сърцата им. Комисията заключи, че са опасни конспиратори, които нищо не може да принуди към признания. Обаче смущенията в сърдечната дейност достатъчно говорят вместо тях.
— Хм… да, да… Ясно! Ще трябва да обединим силите си, тъй като и двамата носим отговорност за реда в града и мира в страната. Първо: трябва да се превземе корабът им, за да бъдат лишени от възможността да правят съобщенията си. Това едно; второ: да се открият изчезналите двама…
— Откриването им, сър, най-лесно можете да направите именно вие — отвърна шерифът с такава злъч в гласа, че сър Арчибалд се почувствува смутен.
— Какво искате да кажете, драги?
— Това, което казвам — нищо повече, сър, нищо повече!… Смятам, че в града съществува една мощна организация, не съвсем чужда вам…
— За каква организация говорите, шериф? Вие сте си загубили ума!
— Не, сър, не съм си загубил ума — твърде добре зная какво говоря. Сутринта на мястото, където стана отвличането, аз лично видях бронирания мерцедес на тази организация с насочено срещу мене картечно дуло… Да, да: не се съмнявайте в думите ми! А един от моите агенти ми донесе, че вашият личен секретар е бил видян в шест часа сутринта на едно място, което…
— Моля, престанете! — прозвуча заплашително гласът.
— Аз също смятам, че няма нужда да продължавам… Не ми е ясно само защо искате да стоварите отговорността върху мене!
— Такива намерения не съм имал! — даде отбой сър Арчибалд.
— Веднага прецених, че ако вие сте предприели някакви действия, те са могли да бъдат само… в интереса на обществото и държавата — продължаваше неумолимо шерифът, решил веднъж завинаги да постави нещата на място. — Затова и мълчах, като смятах, че вие ще прецените правилно моето поведение и ще ми отдадете заслуженото, а вие…
— И няма защо да се съмнявате в това, стига само… да успеем… Но, да се уговорим окончателно: направете всичко възможно да превземете кораба — сега това е най-важното. Да спрат сигналите им! Получавате подкрепа: във ваша помощ идат опитни детективи от центъра. От самия център, разбирате ли?
— Разбирам, но не виждам с какво ще ме облекчи това. Детективи са нужни да открият нещо, което е неизвестно. А ние знаем добре къде се намира корабът. Тук няма нищо’ за издирване, а само за превземане. А как ще се превземе — не зная: това е истинска крепост.
— Ех, и вие! Крепост! Един кораб! И то направен от стъкло!
— Стъкло ли? Стъкло, по-издръжливо от всякакъв метал, сър! Ние дори не знаем дали то се топи като металите, или изобщо е неразрушимо. Но аз съм поел ангажимент и се надявам да проникна в тази крепост. И без това тези приятели ми дължат реванш — за упойката и за някои други работи… Що се отнася до отвлечените двама — радвам се, че не се безпокоите за тях.
— Кой ви е казал, че не се безпокоя? Имате задължение да издирите и тях, да ги сложите под ръка заедно с другите.
— В какъв срок, сър? Предполагам, че ви е нужно време…
— Никакъв срок: веднага. Нямам желание тези съмнителни лица да ни сервират атентат или нещо подобно… Но ще говорим допълнително — рече сър Арчибалд и пожела лека нощ на шерифа.
Последният остана пак озадачен. Смяташе, че си е изяснил поведението на сенатора, а сега просто не знаеше какво да мисли. Трудно се разгадават гатанки.
А сър Арчибалд въздъхна след този напрегнат разговор и изтри потта от затлъстялото си, въпреки ежедневния масаж, лице. Размисли още известно време и бързо набра друг номер:
— Ало, ало!… Вие ли сте, Стефенсън? Има ли новини? Да? Добре. Подгответе всичко, както говорихме. Особено пресата. Да. Никакви изменения. Допълнителните нареждания ще получите тук — намерете време да се явите при мене. Чакам ви след един час.
После потри ръце и понеже беше човек на удобствата, премести се и се отпусна върху едно от меките кресла. Работите се нареждаха според желанията му. Само тези тайнствени съобщения всяваха смут в нормалния ход на мислите му. Той не се съмняваше — и може би единствен в цял Доларланд, — че съобщенията не бяха нищо друго освен повик към отвлечените чужденци. Разбира се, такива учени, пребродили космическото пространство, не могат да не владеят изкуството да поддържат връзка по етера. Дано само шерифът успее да сложи ръка на кораба им. Ако ли не, ще се наложи този кораб да бъде отдалечен за известно време… Не се знае с каква техника разполагат и какво могат да предприемат от него… Да, да: преместен далече или… ликвидиран… Пристигнаха съобщения, че утре тук ще наводнят учени… Л те не бива да виждат засега кораба, не бива!… По дяволите техните научни интереси — сега друго е по-важно, друго!…
ГЛАВА VII
РАЗДЕЛЕНИ
По същото време двамата чуждопланетници седяха един до друг в ъгъла на някакво подземие със здраво свързани назад ръце, лишени от възможността да се движат и допи ла разговарят помежду си.
Подземието беше една от онези кръчми, които могат да се видят в покрайнините на големите доларландски градове и в които си дават среща представителите на утайката на обществото и на върховете му.
Опрени на дървен тезгях, седяха двама души с черни блузи и черни маски на очите. Единият от тях беше истински гигант. Зад тезгяха застана трети мъж, който би всял страх и у най-безстрашните: едната половина на лицето му сякаш липсваше. Там се червенееше някаква тъкан, но нямаше нито око, нито буза. Лицето като че бе изрязано с нож наполовина. Той сложи на тезгяха две чаши и наля в тях уиски със сода. Едва тогава другите двама свалиха маските си, глътнаха на един дъх питието и подложиха отново чашите си.
— Имаше ли затруднения? — запита човекът с половин лице.
