своето естествено предназначение като защитно средство; на нашата планета за тази цел са се развивали рогови тъкани.
Тази влакнеста маса придава на земните жители малко животински вид, но допринася за разнообразието и красотата им с различните си цветове и форми. Особено красива е тя у жените, които я подреждат в гънки и букли. Пашите жени покриват главите си с разнообразни по цвят тъкани, красив фон на лицето, а тук жените са надарени от самата природа. Поради това много се чудим защо и мъже, и жени носят върху тях някакви калъфи. Смешно ни се вижда да се слага върху една покривка на главата и друга. Навярно това им се налага поради дима и праха в поселищата. Още първия ден разбрахме, че нямат пречиствателни инсталации и дребни късчета неорганична материя из въздуха могат да се видят с просто око. Сигурен съм обаче, че зрението на земните хора е много по-слабо развито и те не виждат като нас.
Направиха ми впечатление техните ежедневници — огромни платна от неиздръжлива, пореста материя, върху която пишат с едри и грозно черни знаци. В сравнение с тях нашите нищожни лентички със ситен шрифт са милиони пъти по-практични и икономични. Младежта ни ги разчита с просто око, а по-възрастните използуват прожекционен апарат. Но този апарат се купува веднъж, а ежедневниците се печатат всеки ден в стотици хиляди екземпляри… Много ми се иска да им помогнем в усвояването на нашата система за записи, обаче не мога да го сторя: нито ни питат, нито се интересуват от машините за звукописмен запис, които нарочно демонстрирахме пред тях. Имам желание да надникна в някоя библиотека — как ли съхраняват натрупаните с течение на векове знания и опит, щом писмените им паметници са толкова разточителни?
Най-тежко впечатление ни правят обаче взаимоотношенията между земните жители, както и отношението им към нас. За пръв път се натъкваме на такава грубост и нещо още по-лошо — коварство. Струва ни се, че сме попаднали в ерата на първобитните борби за съществувание, когато висш тип организми са се ръководили само от инстинктите си. Сякаш в този свят не съществува етика; липсват и закони за организираното общество, възпитанието не е проблема… Наистина те живеят в големи, сравнително благоустроени градове, но не само това е признак на висока култура…
Би било много скучно да се разхождаме с тази старинна техника дни и нощи, ако това пътешествие не съвпадаше с научноизследователските ни планове. Само за мене няма достатъчно работа: никой не желае да се ползува от апаратите на моята система за приспособяване поради вечната грижа за изчезналите ни другари. Тази грижа намали интереса ни към планетата и сега всеки от нас смята пребиваването ни тук само въпрос на време. Моята специалност се оказа излишна през пътешествието ни из космоса, както и тук. Казвам това с болка, защото ми се струва, че съм се посветил на една ненужна наука. У нас бяхме стигнали онези предели, когато всичко около здравеопазването и продължението на живота бе изследвано и установено. Задачата на лекаря остана чисто техническа: да пропагандира и запознава света с предпазните средства. Ала при сегашната продължителност на живота и това е почти излишно: хората се нуждаят от нас само в началото на 150-200-годишния си живот. Нашата година е приблизително около триста и двадесет земни денонощия, по изчисленията на Ал Хас. Оказа се, че лекарят не е нужен и сред космоса. Може би само допълнителната ми специалност — микробиолог — е още интересна…
Дул Хай прекъсна записките ми. Неочаквано се развика и вдигна на крак всички ни: помислихме, че е хванал сигнали от другарите. Всъщност — видял на телевизионния екран необикновена гледка. Излязохме навън. От лявата ни страна се синееше огромна водна шир до края на кръгозора. Вълните леко се поклащаха и блестяха като полиран метал под лъчите на чудно топлото жълто земно слънце. Полите на планинския масив, по който се движим, свършваха в самите води, над които шеметно се спущаха и издигаха нагоре птици. За пръв път видяхме и тук летящи животни.
— Какво богатство! — възхити се Дул Хай. — Ако ние имахме поне хилядна част от тези води, нямаше да стигнем до унищожението, което ни направи безотечественици…
— И въпреки това богатство човеците тук живеят много по-зле от нас — замислен отвърна Ал Хас.
Не можехме да откъснем очи от гледката. Искаше ни се да скочим от висините в това море от течност. Дул Хай непрекъснато правеше снимки. Представям си как ще изглеждат на нашите съотечественици тези приказни картини. А шумът на вълните, който едва-едва достигаше до нас, сякаш разказваше легенди за невиждани прекрасни светове…
Залисахме се в гледката и забравихме всичко. Изведнъж съсредоточението ни бе прекъснато от виковете на водача ни Джеймол. Обърнахме се назад: хората се бяха струпали около кораба, край тях тичаше Джеймол, дърпаше ги за ръце и ги убеждаваше в нещо. След миг видяхме оксиженов пламък пред наблюдателния пункт на кораба: искаха да направят пробив. Каква цел можеха да имат, освен да нахлуят вътре в наше отсъствие? Джеймол ги разубеждаваше. Устремихме се нататък, но Ал Хас ни спря:
— Не отивайте. По-добре ще е да дадем пример на тези земни мъже, че когато потрябва, не се шегуваме. Липсва им уважение към нас — толкова по-зле за тях.
Послушахме го. Ал Хас е водач на експедицията, най-възрастният от нас и се отличава е мъдрата си разсъдливост. Винаги съм се възхищавал от умението му да подчинява чувствата на разума си, макар да е надарен с не по-малка чувствителност от нас. Той извади радиопредавателя си, нагласи шифъра и предаде кратка заповед на робота Михи да пусне в действие лазера. За секунда в корпуса на кораба се появи отвор, блесна искра и от инструментите на хората не остана следа, всички бяха изпепелени.
Обърнахме гръб и продължихме да се любуваме на пейзажа — Михи вече щеше да се грижи не по-зле от нас. На връщане забелязахме промененото отношение на хората към нас.
— И все пак те са решени да се погрижат за окончателното ни унищожение, това е положително — рече Ал Хас. — Трябва да бъдем внимателни и готови на всичко. Все забравяме и допущаме грешки…
— Много по-лесно биха могли да ни унищожат, когато сме вън от кораба — внимателно вметна Дул Хай.
— Да… Но вероятно очакват нещо от нас… Може би да им изясним научните принципи и техническото устройство на кораба ни. Радостно е обаче, че не всички мислят еднакво: Джеймол се опитваше да ги отклони от намеренията им. В негово лице можем да броим един приятел. А това значи, че ще намерим и други приятели. Спомнете си например стария човек на банкета, който прояви такъв жив интерес и неподправена обич към нас… Подчертано личеше, че той стои на много по-високо културно ниво от останалите, вероятно беше учен…
Пътуването ни продължи по билото на планинското възвишение, а след това се спуснахме в равнинна област, сравнително висока над морското равнище. Най-сетне стигнахме до целта на пътешествието, ако вярно разбираме Джеймол. Отведоха ни наистина до някакъв рудник за добиване на жълтия метал — те го наричат „голд“. Тук все още машината не е заменила изцяло живата работна сила; бяхме свидетели на отдавна забравена у нас система на труд. С присъщата си наблюдателност пръв Ал Хас обърна внимание:
— Погледнете работниците, те се отличават от познатите ни вече жители на земята. Различен е не само цветът на кожата, но и формата на лицето и черепа.
— Разнообразието на животинския свят — вметнах аз — не бива да ни учудва, то можеше да се очаква. Планетата е почти два пъти по-голяма от родната Михелас. Ето материал за наблюдения на нещастния ни биолог Ли Фай.
— Не от биологична гледна точка подчертавам това обстоятелство — изясни се Ал Хас. — Взрете се в отношенията между работниците и техните надзиратели. Струва ми се, че съществува деление по расов признак.
В този момент един от надзирателите, които обикаляха с дебнещи стъпки на хищник, се нахвърли върху дребничък работник, грубо го задърпа И разтвори дрехата на гърдите му. Изглежда, искаше да провери дали не е скрил от скъпоценния метал. Работникът простря напред ръце да се защити: страшно беше да се гледат тези почернели от труд ръце със сгърчени в ставите пръсти, сякаш искат да хванат нещо неуловимо. Надзирателят не намери нищо, по необясними причини още повече разсвирепя и му нанесе жесток побой с пръчка, направена от еластична жилава материя. Бедният човек се строполи на земята и от устата му бликна кръв — същата червена кръв, каквато тече и в нашите жили… Тя се плъзна в тънка струйка към земята…
— Кръв! — прошепна ужасен Дул Хай: неговата младост го прави твърде чувствителен, но дори Ал Хас потрепера.
