Невъзможно е мозъкът ти да побере факта, че мислещо същество е превърнато от себеподобните в животно!… Част от човеците тук сякаш са родени да наторяват със собствената си плът почвата на планетата Земя!… Впрочем едва ли би трябвало да се учудваме: на нашата планета жестокостта се изрази в много по-чудовищни форми на масово унищожение. Всъщност отвикнали сме от подобни първобитни взаимоотношения…
По-внимателният поглед върху работниците ни увери, че наистина са от друга раса. Следователно тук съществува расово разделение и може би експлоатацията се крепи на тази основа. Помолих Джеймол да произнесе племенните названия на работниците, ето: „ескимоси, индийци“. Разликата между тях и господарите им е съвсем дребна, несъществена. Очите им издават развит ум, но имат малко страдалчески и някак зъл израз, вероятно резултат на жизнените условия.
— На тази планета животът, изглежда, не представлява никаква ценност — пошепна съчувствено настроеният Дул Хай.
Животът!… Оня живот, за който ние поехме трудния неизвестен път на повече от 4 светлинни години, да потърси подходящи условия за продължението му…
Не бих могъл да кажа дали тук бе място за добиване на „съкровището“ на планетата или за унищожение па хора! Нашият Джеймол, иначе добросърдечен, тук намери богато поле за дейност. Сякаш цял гори: непрестанно е в движение, непрекъснато нещо върши. Среща се е работници и надзиратели, прави особен род търговия. Тук още е в сила най-старата система за обмяна на блага. Джеймол събира пясък от жълтия метал, пълни кожени торбички, които крие в нишите на кораба — изглежда, има по-голямо доверие в нас, отколкото в своите събратя. Същото правят и другите ни съпровождачи. Помежду им сякаш съществува съревнование за събиране на жълт метал. Джеймол се изхитри да разменя за него нашите хранителни хапове. Работниците тук, изглежда, системно гладуват, затова нашите стимуланти им правят огромно впечатление.
Видях как Джеймол задигна от колата на другарите си няколко бутилки с упоителните напитки, които всички поемат с голямо удоволствие, и ги размени за жълт метал. Той мислеше, че никой не го вижда и наистина само нашето телевизионно око беше насочено към него. Такъв е тукашният морал: не се свенят да отнемат един другиму различни ценности и го правят с необяснима страст, стига да могат да се прикрият. Благодарение на всевиждащото око на нашия екран аз наблюдавам вече редица такива сцени, от които съм потресен. Чудя се, дали те притежават съвест? Окончателно се убедих, че не ще намерим онова, за което дойдохме: поселването ни тук би подложило нашите изстрадали сънародници на нови нещастия, не по- малки от преживените… След като получиха бутилките от Джеймол, работниците се скриха в дървена къщурка и набърже изгълтаха съдържанието им. Тези пития имат особен вкус, парят на гърлото като огън, а след това настъпва замайване. Ние изпитахме въздействието им още на банкета и оттогава старателно отхвърляме всяка покана да ги опитаме. Това са наркотици. Хората ги употребяват, без да мислят за здравето си. Прав е Дул Хай: животът тук не представлява никаква ценност! Интересно е да се знае, какъв е средният живот на земния жител?
Богатите води на планетата на места изригват високо нагоре и тези гейзери са особено красиви. Целите скалисти планини, през които минахме, изобилствуват със студени и топли извори, наситени с минерални разтвори. Анализирахме ги: съдържат главно сяра, някои са радиоактивни и лековити. Нашите съпровождачи пият и топли води. Аз извадих от кораба всички празни съдове и ги напълних е кристална студена вода — бих искал да отнеса в родината малко от нея, за да вкусят децата ми от земните блага.
… Моите деца!… Ще ги видя ли някога? Какви ли ще бъдат те, когато ние се завърнем? От тръгването пи дотогава ще изтекат много години. Ще намеря зрели мъже, поели в ръце съдбата си. Каква ли професия ще си изберат?… Но ще се върнем ли някога и ще ги намеря ли живи? Колко нещастия може да им се случат дотогава! Дали няма да им се изчерпят запасите, дали няма да ги постигне някоя непредвидена катастрофа?…
Моите деца! Боя се да ги спомена… Мислите ми за тях са колкото приятни, толкова и мъчителни. Между нас, петчленния екипаж на кораба, единствен аз имах щастието да спася децата си — всички други са загубили семействата си. Затова не смея да разговарям на тази тема с другарите си. Не желая да развреждам раните им. А така ми се иска да поговоря с някого: самата дума „дете“ ме изпълва с вълнение!… Взирам се навред и когато съзра деца, иска ми се да ги притисна и обятията си. Никога не съм подозирал, че родителските чувства могат да бъдат толкова силни. Впрочем всички се измъчваме от носталгия по родината и тревога за изчезналите другари. През дългото пътешествие из космоса, загубени прашинки между гигантските светила, ние сме станали едно семейство с един ум и една поля. Чувствувам как всеки от нас мисли непрестанно за пашата мъничка родина. Всеки бърза да се завърне и помогне на онези, които ни чакат там под непрекъснатата угроза на смъртта… Колко е жалко, че стигнали високо културно развитие, трябваше съвсем неочаквано да изживеем онова, което смятахме веднъж завинаги превъзмогнато и останало само исторически спомен… Как слабо познавахме собствения си род и каква престъпна немарливост проявихме!… Върнахме се към страха от неизвестността. Страх!… Това понятие бе изчезнало, само горди мисли и чувства владееха умовете и сърцата ни… И изведнъж…
Не — не ми се иска да спомням целия ужас, който трябваше да преживеем!…
По-добре да разкажа за приключението, което ни развесели.
По пътя към мините излязохме една вечер пред кораба, след като се бяхме подкрепили с вкусна храна. Трябва да кажа, че за прехраната си сме принудени да се грижим сами. Наистина Джеймол се старае да ни помага, но сме длъжни да заплащаме всичко. Добре, че се намират различни предмети, носени като подаръци за тукашните жители — с тях правим обмен за храна. Дано стигнат до времето на отпътуването ни, инак ни чака гладна смърт. И дали ще успеем да попълним запасите си за връщане — това е вече проблема. Наистина Ли Фай владее изкуството да произвежда синтетична храна, но сега него го няма, а и за нея са нужни материали… Затова в храната сме безпретенциозни…
През онази вечер стомасите ни бяха пълни с вкусно месо, донесено от Джеймол. Бяхме в добро настроение, особено Дул Хай, голям чревоугодник, за което често го иронизираме. Излязохме да подишаме малко свеж въздух и да се полюбуваме на красивия земен пейзаж. Планетата наистина може да се гордее с изключителната си прелест, но странно е защо сред такава красота чедата й живеят толкова грозно, лошо!…
Спътникът на планетата се подаде зад леки облачета. Под неговата мека светлина далече се открояваха планинските хребети; цялата природа изглеждаше чудна, нереална. Възхищавахме се и тихо разговаряхме как бихме живели тук, ако… ако въобще можеше да се живее… Беше доста хладно, дори за нас, привикналите на ниски температури.
Придружителите ни се бяха настанили недалече от кораба и запалиха огън от дърва. Не, мили съотечественици, не се чудете: те наистина горят растителността, тъй като тя е изобилна. От светлините на огъня фигурите на хората хвърляха фантастични сенки. Гледката беше една от онези, които ще останат завинаги запечатани в съзнанието ми. Хората се приготвяха за сън и налягаха направо върху почвата край огъня. Скоро и оставените дежурни, които дълго време слагаха дърва в огромното огнище, заспаха. Огънят избледня. Време беше да се прибираме и ние, когато забелязах нещо особено по посока към огъня. Ал Хас и Дул Хай разговаряха. Те винаги имат за какво да говорят — и не забелязваха нищо.
Към стана на хората се приближаваха живи същества. Бяха много и вървяха странно. Взрях се и разбрах, че се движат прегънати на две.
Можете си представи любопитството ни, когато видяхме как те се прокрадваха към хората.
— Как странно се движат! — рече Дул Хай. — Не съм виждал живи същества да ходят на ръце и крака.
На другия ден видях убити няколко от тези животни и се уверих, че те нямат ръце, а четири почти еднакви крака. У нас само най-низшите организми пълзят на няколко крака — всичко стои здраво изправено на два крака. Животните са цели обрасли с гъста и остра влакнеста маса. Прилагам тук фотографията на едно от тях и звуковия запис на името му, както Джеймол го произнася: „койоти“. Дул Хай сне цял филм.
Животните не се решаваха да приближат съвсем до хората, а се спряха малко по-далече, пръснаха се в кръг и като клекнаха на задните си крака, подпряха тялото си върху предните. Така стояха дълго в нерешителност. От време на време някое по-смело се откъсваше от общата верига и правеше опит да се приближи, душейки въздуха с високо вдигната муцуна, но отново се връщаше към своите. Човекът е вдъхнал
