достатъчно страх на останалия животински мир. Впрочем страхът с едно от ръководещите чувства на тази планета, дълбоко внедрен инстинкт за самосъхранение в непрестанната жестока война между всичко, което диша и живее.
След малко бяхме свидетели на нещо трагично: животните вдигнаха нагоре към небесното светило глави и завиха така жално, сякаш оплакваха незавидната си участ. Този вой разкъсваше сърцата ни; не съм чувал по-страшни и мъчителни звуци.
— Гладни са — рече Ал Хас. — Само гладът може да предизвика такова отчаяние у несъзнателни същества.
— Да ги нахраним — предложи Дул Хай с присъщото на младостта си лекомислие: той няма още петдесет години, а ние всички останали сме натрупали над сто, без да включваме онези, които прекарахме в космическото пространство. Не се съмнявам, че той наистина би изнесъл нашите оскъдни запаси, ако нямаше кой да го спре.
— Да нахраним такова множество? — засмя се Ал Хас. — Съмнявам се дали ще ти стигнат всичките ни храни. Пък те едва ли ще вкусят твоите витамини и стимуланти!
Един от хората край огъня се надигна. Той очевидно не желаеше да събужда другарите си, пък и не се боеше от животните — разгони ги с викове. Те се отдалечиха малко, а после се върнаха по местата си.
— Странна гледка и донякъде символична — рече Дул Хай. — Също като обкръжението край нас… Не ни ли дебнат синовете на планетата Земя точно така, както тях дебнат безсловесните същества? Бих дал всичко, за да разбера каква плячка представляваме за тях и дали биха ни разкъсали и изяли — говоря в прекия смисъл на думата.
Ние, разбира се, приехме съжденията му със смях: нима е възможно мислещи, разумни същества да изяждат себеподобните!
По едно време на животните омръзна празното чакане. Сякаш по даден знак всички едновременно напуснаха местата си и се втурнаха в атака. Бяхме готови да употребим ултразвуковото си оръжие, но ни спираше опасността в бъркотията да паднат жертви и от хората. Те обаче наскачаха навреме, с викове и крясъци пуснаха в действие огнестрелни оръжия и разгониха животните. Убиха няколко от тях, но не ги ядат — одраха само кожите им, които, изглежда, се ценят.
Гледката на боя беше и трагична, и комична. Представете си стадо от праисторически хора, въоръжени с метални цеви, които изпущат огън и правят страшен шум — навярно се разчита не само на действието на тези оръжия, но и на шума им, който напомня гръмотевицата. Виждал съм подобни старинни оръжия в музея, но нямах представа за тях, макар да са подробно описани в обяснителните бележки. Тук изобщо шумът е нещо нормално, а нашите непривикнали нерви трудно го понасят.
Както и да е — животните се разбягаха, хората се успокоиха и отново налягаха да спят, а ние се прибрахме в кораба. Дълго през нощта ме държа буден мисълта на Дул Хай за обкръжението ни и нечестните намерения на земните жители. Струва ми се, трябва да се разберем с тях: да им докажем, че не сме им врагове, нито имаме завоевателни намерения. В подсъзнанието ми упорито е заседнало предчувствие за някаква опасност — усещам я, тя кръжи около нас, тя се чувствува и етера от излъчванията, които отделят мозъците на придружаващите ни хора.
Вчера Дул Хай предложи да отлети с летящ стол до града, за да направи опит за издирване на другарите ни, но Ал Хас не разреши. Той смята, че и без това сме дали вече ненужни жертви и не позволява никакво отлъчване от кораба, особено пък на Дул Хай — единствен пилот и наш любимец.
Как ще завърши всичко това? Ще намерим ли другарите си? Ще се върнем ли някога на нашия плаващ из космоса остров? Колкото и неприветлив и несигурен да е той, за предпочитане е пред тази изпълнена с несигурност и коварни същества планета. Защо те не разкрият честно намеренията си? Нима не чувствуват, че така не е красиво? Между нас се води някаква неокачествима студена война — война без кръв, но не по-малко изтощителна от кървавите воини… Трябва да ги помолим да освободят нашите другари и да си заминем — това ще бъде най-доброто…
ГЛАВА X
ДЖЕК ЗАПОЧВА ДА РАЗБИРА
Пътешествието би трябвало отдавна да завърши. Дори за Джек, който не познаваше тези области, стана ясно, че се движат в обратна посока и вече са много на юг. Питаше полицаите, но те пазеха мълчание и дори предложеният подкуп не можа да ги съблазни.
Привечер стигнаха в непознато градче. Джек научи името му, но както и да напрягаше паметта си, не можа да си спомни дали то е обозначено на картата на Доларланд. Колкото и незначително, то беше все пак населено място, където човек можеше да получи легло в хотел, вана и топла храна. Джек се развесели и най-напред изпрати провизии в кораба на своите приятели.
Вечерята в хотела беше наистина великолепна. Той пи с полицаите уиски, яде бифтек алангле и всички легнаха да спят, доволни едни от други. На сутринта стана рано и отиде да лъсне обувките си, преди да потеглят на път. Когато застана в малката дървена барака, където едно негърче с най-голямо старание се зае да възвърне на обувките му някогашната свежест, изгубена по време на пътешествието, той чу гласа на вестникопродавеца:
— Атентат в град Д.! Адската машина в общинската палата! Виновниците заловени! Марсианите се оказват провокатори, изпратени от комунистите! Истината около тяхното пристигане в Доларланд!
Джек забрави всичко, издърпа крака си от ръцете на черното ваксаджийче, втурна се и успя да грабне една от последните бройки на вестника. Разгъна го с трепетна ръка: страниците бяха пълни с подробни сведения около атентата, извършен в родния му град. Имаше и снимка от развалините на същата онази палата, в която неотдавна се бе състоял банкетът. Част от оцелялата фасада на зданието тъжно висеше над купищата бетон, мазилка и железни отпадъци, сякаш надничаше с очи над тях и викаше: „Погледнете как страдам!“
Според вестниците атентатът бил старателно подготвен от опозиционната партия, която разчитала да внесе смут в навечерието на изборите. Водачите на тази партия били заловени; правеше се намек, че вече са получили своето наказание. За Джек беше ясно: патриотичните граждани не бяха чакали съдебна присъда, а са приложили закона на Линча. На другата страница Джек намери снимка на двамата „подстрекатели“ — отвлечените марсиани, снети на фона на развалините в момента, когато се опитали да избягат с предварително подготвена за тях кола. Свитите им фигури събуждаха по-скоро състрадание, отколкото ненавист… С трепетно сърце прегледа редовете надолу, за да види дали не са линчували и тях. Съобщаваше се, че са задържани в полицията, за да се установи точно произходът им и по чие нареждане са действували. Въздъхна облекчено: той достатъчно добре ги бе опознал, за да повярва версията за атентата. В главата му се зараждаше вече определено подозрение и той се питаше с ужас: „Възможно ли е?“… В края на краищата си спомни пословицата: „Когато атовете се ритат, магаретата стоят настрана, за да не пострадат“, и заключи, че станалото не е негова работа… Сър Арчибалд е майстор на бизнеса; не беше останал назад и шерифът — вестникът съобщаваше за повишението му по служба като награда за смелите му действия по време на атентата и след това, както и за умелото разкриване на атентаторите. Само той, Джек Молнар, се остави да бъде подмятан като футболна топка в лапите на едрите бизнесмени… Но не — те ще го видят пак, той ще им покаже!…
Какво точно ще им покаже, Джек не можа да намисли, защото в същия миг вниманието му бе привлечено от друга беда: насреща се зададе голяма тълпа, водена от група хора с бели наметала и също такива бели качулки на главите, с ножове и въжета в ръце. „Ку-клукс-клан!“ — ужаси се Джек и забрави, че едната му обувка остана небоядисана. С цялото си сърце се устреми към онези, над които надвисваше грозната опасност. Изтича до кораба и започна да чука нервно по вратата. Не му отваряха. Тълпата наближаваше, виковете й ставаха все по-ужасяващи. Още малко и той щеше да бъде заловен, ако спасителната врата не се бе отворила и роботът не го бе изтеглил вътре.
Джек се задъхваше, но нямаше време да мисли за маската и себе си: той отведе Ал Хас до прозореца и като му сочеше тълпата, която непрекъснато растеше, по всякакъв начин се стараеше да му покаже, че се налага да отлетят. Ал Хас обаче отказваше да го разбере. Застанал до прозореца, той наблюдаваше съвсем спокойно онова, което се вършеше навън. Когато хората докараха машина и насочиха дулото й към кораба, той посегна към един бутон: в миг срещу машината в стената на кораба се появи отвор, изхвръкна лъч и тя изчезна изпепелена. Джек погледна с трепет чужденеца, в чиито очи за секунда се бе появило зло пламъче,
