ивица далече на хоризонта.
Суша! Това означаваше възможност да се възстановят повредените системи на кораба и да се отправят назад към звездните небеса, където светеше с червеникава светлина едва забележима, но окъпа за тях прашинка — символ на живота и щастието!
Всички очи се отправиха към Дул Хай с надежда, че той ще успее да насочи кораба към спасителната суша. Но какво можеше да направи той? Командното табло и апаратурата за ориентир бяха повредени и другите двама прекрасно знаеха това. Трябваше да разчитат на случайността. Корабът можеше да доплува до брега, можеше да бъде изхвърлен и разбит в скалите, можеше и да бъде отвлечен далеч навътре в безкрайния океан, отново сред вода и вода, отново към мъчителни надежди и отчаяние… Всичко зависеше от крайбрежните течения…
И ето — вълни подеха и върнаха кораба назад. Сушата изчезна от очите им на телевизионния екран, а заедно с нея — и блесналите надежди. Никой от тримата мъже не издаде нито звук — те не познаваха унижението на хленча.
Миг след това с мощна сила ги грабнаха вълни с обратна посока. От тях като с ръце ги подеха други, понесоха ги нависоко и с един тласък ги изхвърлиха на брега. Дул Хай успя да спусне навреме колелата и те задълбаха в пясъка.
ГЛАВА XII
ДЖЕК И ДЕТЕКТИВЪТ
Джек Молнар се върна в своя роден град по-нещастен от всякога. Най-напред констатира, че през време на пътешествието с парахода някой бе преполовил събраните с толкова труд торбички златен пясък, които не бе успял да внесе в банка, а носеше в куфара си. Още на втория ден филмовата къща поиска от него в най-кратък срок да изпълни подписания договор или да възстанови предплатата със задължителната неустойка. На третия ден пък се получи писмо, чието съдържание го хвърли в нова треска: накратко му поставяха ултиматум да занесе на определено място пет хиляди долара — една десета част от печалбите му в последно време. Въпреки че писмото не носеше никакъв подпис, за Джек беше ясно кои са авторите му.
В душата му се появи смут. Да, в Доларланд щастието се оказа трудно достъпно. За да го хванеш здраво, се искаше опитност и практически ум, гъвкав гръбнак и кораво сърце… Стотици непознати тайни сили се опълчваха срещу ловеца на щастие и се опитваха да го сразят. Те държаха в свои ръце нишките на живота и благоденствието и не тъй лесно пропущаха до себе си обикновените хора…
Новото жилище, красивите мебели, леката кола, купена от предвидливата Морион, и дори изящните нови дрехи — всичко заплашваше да изчезне като хубав сън, ако навреме не се окопити и насочи правилно по-нататъшните си действия. Трябваше незабавно да се затвърдят разклатените му опори.
Най-напред Джек измоли от филмовата къща двуседмична отсрочка за изпълнение на договора; през това време се надяваше да открие двамата останали живи чужденци, а за кораба можеше да се построи подходящ декор. Двамата трябваше да се намират тук, в града — нали ги бяха арестували? Но шерифът беше заминал за столицата, никой в полицията не знаеше нищо определено. Сър Арчибалд отказа да го приеме и Джек трябваше да разчита само на собствените си сили.
Дълго обмисля и най-сетне реши: облече се старателно, взе справочник за улиците и излезе. След десетина минути спря новата си кола в една забутана уличка пред кантора, на която висеше голяма фирма с надпис: „Детективско бюро на Е. Пинкертон — внук и приемник на знаменития Нат Пинкертон“. Джек се проникна от уважение към новия Пинкертон, млад човек според неговите предположения. Но за най-голяма изненада беше посрещнат от стар човечец с оредяла брадичка и старателно загладени над челото десетина косъма.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той угоднически, като напразно се опитваше да си придаде достолепие.
Но Джек срещна острия поглед на две хитри очи и се успокои. Последователно разказа всички нещастни събития, които го поставиха в такова лошо положение, и изказа надеждата си, че мистър Пинкертон ще му помогне да открие отвлечените за втори път марсиани.
— Чакайте, моля — прекъсна го Пинкертон. — Разказвайте подред и подробно. За нашата работа, знаете, най-важното е да се подреждат подробностите, да не се изпуска нито една. Понякога най- незначителният факт играе роля, разкрива онова неизвестно, което е необходимо да се реши задачата. Тъй че, моля ви: подред и бавно, за да запиша онова, което ми е нужно.
Джек бе принуден да стаи нервното си напрежение и да разказва отново от край до край. Запозна го с всички подробности по първото отвличане. За голямо учудване Пинкертон извади счупена лула:
— Ето какво намерих изпуснато от гангстерите на мястото на произшествието… защото — трябва да ви призная — смятах да се заема по своя инициатива с това дело, но когато стана ясно, че те са… Впрочем разказвайте по-нататък — прекъсна и изостри вниманието си той.
Джек попълни разказа с всичко, което бе научил след завръщането си от пътешествието. Арестувани при атентата, двамата марсиани трябвало да бъдат отведени в полицията, но по пътя отново биват отвлечени. След това до сър Арчибалд било изпратено писмо, с което искали от него за тях два милиона долара откуп със заплахата, че ще направят достояние някакви известни само на гангстерите факти. До тези сведения Джек се беше добрал благодарение на познанството си — и малък чек — с един от приближените на новия шериф. Мистър Пинкертон всъщност прояви най-голям интерес към съдбата на останалите трима: как и от какво е предизвикано корабокрушението, как, с какво, защо и от кого е бил взривен островът, защо за този взрив нищо не се казва във вестниците, защо корабът не се е опитал да се спаси от бурята в океана чрез излитане и прочие. Но по тези въпроси Джек запази пълно мълчание, обезпокоен, че бе разказал за взривяването на острова.
— Не за тях съм дошъл при вас, те са вече мъртви — тросна се той, след като му омръзнаха въпросите. — Поставям ви съвсем конкретна задача да издирите двамата, които се — намират не другаде, а тук — в града.
— Не ще ли бъде по-добре вие да внесете искания за тях откуп? — попита предпазливо Пинкертон, взирайки се внимателно в очите на клиента си с трескавата надежда, че той може да се окаже отдавна чаканият милионер.
— Два милиона долара! — усмихна се Джек. — Какво си мислите вие? Ако имах толкова пари, не бих губил времето си да ги търся!
Но той прояви несъобразителност, като показа на мистър Пинкертон договора с филмовата къща. Цената за издирването на изчезналите тутакси го увери, че е сбъркал. Дълго се пазариха и най-сетне се споразумяха за хубавичка сума, половината от която Джек трябваше веднага да остави с въздишка в ръцете на Пинкертон.
Най-сетне, повели куче-следотърсач, двамата седнаха в колата на Джек и пристигнаха на мястото, където за втори път били отвлечени чужденците. Напразно кучето душеше, напразно неговият господар пъхаше под носа му вещи на изчезналите и счупената лула, изтървана от похитителите им — оттогава бяха минали много коли, много стъпки бяха прегазили следите… По едно време, сякаш налучкало нещо, кучето се затича напред. Пинкертон пеша, а Джек в колата си го следваха чак до покрайнините на града. Там то спря край една канавка, продължително скимтя и гледа господаря си, сякаш искаше да му каже нещо. После се впусна, зарови с крака и измъкна из тинята мръсно парче пластмаса. Джек го разгледа и установи, че то е къс от обувките на марсианите.
— Тук е възелът на всичко! Тук са свалени от колата и отправени към мястото, където са ги скрили. Навярно е имало и борба, в която е било откъснато това парче от обувките им! — рече Пинкертон и с ловджийска страст се зае да изследва всяка педя земя на разстояние километър в окръжност край канавката.
Изморен от ходене, Джек седна на камък, без да жали новия си костюм, и пушеше цигара след цигара в трепетно очакване да получи радостни вести. За съжаление мистър Пинкертон се завърна по-мрачен от преди и двамата се отправиха да обядват в близката кръчма, край която Джек бе паркирал колата си. По молба на детектива той нае стая и се оттеглиха в нея на почивка. Там Пинкертон запали необикновено голяма лула и като се отпусна в леглото — по липса на канапе, както повеляваше детективската традиция, — изцяло потъна в размисъл. Джек разбираше добре, че се е вдълбочил в търсене на връзката
