твърдеше, че попаднал на истинска следа, успял да се настани като готвачка в свърталището на бандата:
— Помогна ми една жена. Чудачка. Отвлекли са я от дома й преди три години и оттогава тя живее сред бандата. Шефът е луд по нея. Испанка. Красавица. Май че всичко й е дошло до гуша. Добра девойка. Привърза се към мене още от първия ден, викаше ми „майко“. Ха-ха-ха!… Хубава майка!… Та тя ми разказа за марсианите. Жали ги. Измъчили са ги много, животът им виси на косъм. Изабела — испанката де — щеше да ме заведе при тях в скривалището, но проклетата перука обърка всичко.
Мистър Пинкертон сръбна няколко едри глътки виейки и продължи разказа си. Тъкмо смятал задачата си за приключена, същият този Джими, с когото се бяха сблъскали в онова апашко гнездо — къщата с високия зид, — го плеснал по главата за няма нищо — не харесал бутерброда — а тази проклета перука се изкривила и го издала…
— Е, и, разбира се — досетиха се от кого съм изпратен — приключи мистър Пинкертон и веднага поиска да му се заплати втората част от уговорената сума, защото фактически той бил изпълнил задължението си: открил е къде са марсианите.
Джек изруга грубо и изтича навън, проклинайки в душата си часа, в който бе решил да използува Пинкертон. Ако само знаеше къде да намери четиримата мъже!… Но как би могъл да направи това в един град като Д., където дори собствения си брат да загубиш, не можеш да го намериш!…
В къщи влезе неузнаваем, мълчаливо изслуша тревожните възгласи на своята Морион, отпусна се в леглото, вдълбочен в размисъл, и реши, като си отспи, да потърси други детективи — е по-силна логика и по-слаб интерес към доларите…
За щастие не стана нужда да ги търси: Морион го събуди с потресаваща новина:
— Джек, гледай какво пишат във вестниците!…
— Какво?
— Ами че на: твоите марсиани не са се удавили и корабът им не е потънал! Сега те се намират отвъд океана… Вестниците правят най-различни догадки…
Джек грабна вестника, разгледа внимателно снимка на тримата, настанени без скафандри край маса на закуска с подтекст, че сведенията са взети от чуждестранен вестник. Той не помисли върху догадките на журналистите: за него се откриваше нов начин да излезе от тежкото си положение. Не се колеба нито миг: обръсна се, облече елегантен костюм и тръгна право към дома на сър Арчибалд, готов да влезе с взлом в него, ако не го пуснат.
За голяма изненада сър Арчибалд го прие веднага, изслуша го приветливо и внимателно му призна, че сам се намира в тежко положение: правителството му потърсило сметка, загдето допуснал чуждопланетниците да се скитат из страната без предохранителни мерки. До вчера същото правителство нехаело за тях, но сега… след този наистина неприятен факт: корабът да попадне там, където би било най- малко желателно!… Военното министерство тревожно се интересува от конструкцията и системата на кораба и не желае те да бъдат проучени от друга страна. С една дума: за сър Арчибалд също бяха настъпили неприятни дни.
Двамата се съветваха и кроиха планове почти до обед; Джек излезе от този дом с разведрено лице и делови вид.
Отсъствието му от къщи през цялата сутрин бе озадачило не само Морион, но и децата. Той ги намери да го очакват, свити пред входа на многоетажния дом.
— Татко! — извика по-големичкият. — Къде се забави толкова?
— Къде може да се забави татко ви, само по работа! — отвърна Джек, като обхвана в прегръдките си и двете момчета. — За мене няма защо да се тревожите, аз не съм малък като вас.
— О, татко — обади се Рики, по-малкият, — едно момче в училище каза, че марсианите били отвлечени от гангстери и че ако не се даде за тях откуп, ще им отрежат главите. Ще дадеш ли откуп, татко?
— Глупости! — отвърна Джек. — Кое е това момче?
— Едно момче… Ами наистина ли ще им отрежат главите?
— Няма такова нещо!
— Страх ме е, татко!
— Ти пък защо се страхуваш?
— Но нали те са твои приятели, татко! Не искам да им отрежат главите! Те са толкова добри… пратиха ни кола и нови дрехи…
— Рики — рече поучително ’бащата, — кой е изпратил колата и дрехите, не е твоя работа… Те са купени от татко, чу ли?
— Но нали са от тях, татко? Мама каза. После — дошли са толкова отдалече, татко, на нашата земя… Не искам да им отрежат главите!
— И няма, Рикиш! Те ще бъдат скоро освободени и ще си отидат живи и здрави при своите момченца — усмихна се Джек и погали косицата на своя рус палавник.
— Истина ли, татко? — попита пак Рики. — А пък ние с Тони мислехме…
Детето спря, защото забеляза предупредителните знаци на по-големия си брат, слушал досега с иронична усмивка разговора, без да се вмесва.
— Какво сте мислили? — запита с подозрение бащата.
— Мислехме… мислехме… — не се решаваше малкото да довери тайната, но под питащия строг поглед на баща си каза:
— Искахме да ги търсим…
— Хубава работа! На вас остана да ги търсите! — разтревожи се Джек. — Само това не ни достигаше!… Да не сте посмели да мръднете от къщи навън! — заповяда строго. В главата му нахлуха ужасни мисли какво може да стане, ако момчетата попаднат в ръцете на бандата. Исканата сума от гангстерите със заплашителното писмо той още не беше внесъл.
Поведе децата нагоре, влезе в апартамента и незабавно предупреди майката да бъде по-внимателна и да не ги изпуща от очи.
После започна да се стяга за дълго пътешествие.
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА I
ЛЬОНЯ И ВАНКА
Слънцето беше се издигнало високо над водната шир и унесено в гледката на брега, не бързаше да напусне удобната си позиция. Под лъчите му сред чистия ситен пясък се отделяха прашинки скъпоценни камъчета; те ту проблясваха, ту изчезваха и от това пясъкът непрекъснато искреше в палава игра.
Океанът образуваше голям залив, ограден от две страни с високи скали, които стръмно надвисваха над водите. По някаква своя прищявка природата бе пожелала да скрие в общата сурова брегова линия малко съкровище — предизвикателство срещу голите сиви скали, чиято мрачност още повече изпъкваше върху зеления пояс на дърветата по-навътре в сушата.
Между пясъчната лагуна и града, на линията на зеленините, се издигаха две големи здания, съединени с общ парк — обсерваторията и санаториумът.
На това място беше единственият плаж на града, който се криеше зад скалистия бряг. Тази сутрин още нямаше никого. В празнични дни плажът се оживяваше към десет часа, а в делник не се мяркаха много хора. Сезонът още не беше открит — водата бе студена от топящите се на север ледове.
Откъм зеления пояс изскочиха две светли точки, които се търкаляха в надпревара към плажа. Едва по- късно се очертаха голи крака в къси сиви панталонки и бели блузи.
Двете момчета се спуснаха почти едновременно до крайната линия на пясъка, заливан от кротките вълни. Едното направи крачка напред.
— Аз съм Винету, аз! — извика то. — Не оспорвай’ Полага се ти да бъдеш Черният бик!
— Я-я-я! — запротестира другото. — Нямаше да ме надминеш, ако не бях се дръпнал настрана, за да не се сблъскаме. Не е право!
— Я гледай!… Какво беше условието, Ванка?… Хайде лягай, ти си Черният бик — каза по-голямото
