момче с по-ярко очертана мъжественост, на чието лице изпъкваше твърда брадичка.
Другото, с малко по-нежни черти на закръгленото си съвсем по детски лице, още се мусеше, но личеше, че при допълнителен натиск ще се примири. И по-голямото не закъсня да упражни тоя натиск:
— Хайде, Ванка, лягай! Е, не се ядосвай: утре пък аз ще бъда Черният бик, обещавам! И без състезание ще стана!
— Ти все така, Льонка, а после: „Да се надбягваме!“… Утре аз ще кажа как да изберем вожда на апахите!…
— Добре. Лягай сега!
Ванка понечи да легне, но съобрази нещо. С един замах разкопча бялата си блузка, сгъна я внимателно наопаки и я остави на пясъка, а след това събу и панталонките. Остана само по бяло потниче и тъмносини плувки. Льоня не се събличаше, вторачен в другарчето си, горящ от нетърпение да го види легнало на земята. Ванка вече се изтегна с охота на затопления пясък, из който на невидими облачета излиташе топла влага, но Льоня го задържа за ръката:
— Е, не така де — не така! Говори както се полага!
— Аз съм победен! — покорно рече Ванка и протегна врата си чак до краката на своя неумолим повелител. Полагаше се по правилата Винету да вдигне крак и сам Черният бик да положи този крак на главата си. За учудване на Ваня това обаче не стана. Той не побърза да види защо: топлата влага на пясъка навлизаше в ноздрите му и леко ги дразнеше. Искаше му се да се изтегне удобно, да затвори очи и да полежи спокойно. А Льоня бе вдигнал крак и отново го отпусна върху пясъка, загледан в далечината, заинтригуван от нещо.
— Гледай, Ванка, лодка! — вдигна той ръка по посока към другия край на залива.
Ванка се обърна лениво, седна и също отправи очи нататък.
— Не прилича на лодка — рече той без особен интерес.
— Лодка! — разгорещи се Льоня. — Хайде на бас! — Той обичаше да се лови на бас при всеки възможен случай. — Лодка е!… Че какво друго може да бъде?
Ванка, по-спокоен, с ръка над очите, все повече разбираше, че ако това е лодка, то тя е съвсем особена, необикновена. Наистина, какво ли пък друго можеше да се намира на брега?
— Може и лодка да е — отблъсна той предложението за бас: не му се искаше да рискува, от такива басове с Льоня често губеше. — Само че виж каква е особена, топчеста някаква…
— Трябва да е нов модел — колебливо рече Льоня и изведнъж заповяда: — Ставай!
И без да го дочака, затича нататък. Малко по-тромаво, но със същата бързина и любопитство затича след него и Ванка.
— Спри, Льонка, почакай! Нека си взема дрехите! — сети се Влия.
— Остави, ще ги приберем на връщане. Кой ще ти ги наеме — няма жива душа наоколо.
И понеже Ванка се колебаеше и поглеждаше все назад към дрехите си, Льоня смъкна тичешком блузката си и като я захвърли на пясъка, извика:
— На, гледай: хвърлям и моята! Тичай сега!
Двете момчета затъваха в пясъка почти до глезените. После се изхитриха и се спуснаха до самата вода, където пясъкът беше съвършено мокър, не лепнеше толкова и образуваните локвички под краката им измиваха стъпалата. Тичането им се облекчи. Подскачаха, когато кракът им се натъкнеше на твърда мидена черупка, изчакваха се един друг, докато чистеха водораслите, които болезнено се вливаха между пръстите, и отново поемаха напред.
Разстоянието от единия до другия край на залива не беше малко, макар заливът да изглеждаше незначителен в сравнение с огромната шир на океана. Колкото повече приближаваха тайнствения предмет, грабнал вниманието им, толкова губеше приликата си на лодка. Това караше Льоня да се замисля, нямаше желание да бъде уличен в грешка.
— Подводница! — викна Ванка. — Гледай, цялата е от метал, виж как блести!
Това предположение се стори и на Льоня напълно правдоподобно, но не искаше да отстъпи първенството на по-малкия си другар. И по-скоро от желание да противоречи, отколкото от вътрешна убеденост, каза:
— Каква подводница? Къде й е перископът? Къде и е бордът?! Трябва да знаеш, че подводницата също има борд и досущ прилича на параход, когато плувне над водата. Пък и какво може да търси подводница тук, толкова далече от пристанището?
Ванка разбираше правдивостта на забележките — неведнъж беше виждал подводници и на пристанището, и на кино. Но онова, което блестеше срещу тях, не можеше да бъде сравнено с нищо друго.
— А да видиш, че е подводница! Какво друго може да бъде?
Момчетата вече значително бяха приближили до необикновения плавателен съд. Правеше им впечатление, че не се мяркат хора.
Пръв спря Льоня и направи знак с ръка на приятеля си. Загледани в странния предмет, който се очертаваше вече в пълната си форма, те започнаха да разсъждават:
— Не е лодка. Каква ще е тази лодка, голяма колкото цял параход, и такава кръгла!… Никакъв борд… Май ще излезеш прав, Ванка: трябва да е някакъв нов тип подводница, каквато не сме виждали… Но какво търси тук?
— Чуй, Льонка: в нея сигурно има диверсанти! Извели са я далече от пристанището, за да не ги види никой, когато слязат на брега.
— Глупости! Диверсантите ги спущат далече от брега с гумени лодки, така че никой да не разбере нищо: плуват си екскурзианти с лодка и толкоз, де ще ги усетиш?!… А подводницата кръжи надалеч… Това е някоя пострадала от бурята подводница — аз ти го казвам! Повредила се е и излязла на брега да се спаси от гибел.
Това предположение им се стори най-правдоподобно. Във въображението им вече се рисуваше картината на авария в подводницата. Тъй като не се виждаха никакви хора, представяха си повреда на кислородните камери, екипаж, който умира без въздух, а никой няма сили да мръдне и отвори, за да нахлуе вътре пресен въздух…
Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно им ставаше, че пред тях се намира нещо необикновено. Забавиха крачките си, взеха да се оглеждат дали няма да се мерне наоколо възрастен човек. Обаче неудържимо ги влечеше желанието да бъдат първи спасители на нещастните пострадали моряци. Най-сетне съвсем приближиха.
— Льоня, знаеш ли: това е ракета! — викна Ванка.
— Ами, ракета зер! Къде си виждал ти сферична ракета! И ракетите са по-малки, а погледни това нещо — има трийсет-четирийсет метра в диаметър. Брой колко крачки е само! — отвърна Льоня.
Те зашариха успоредно с тялото и започнаха да броят крачките си.
— Голяма ракета — настоя на своето Ванка. — Ти си виждал някакви ракети, а пък те правят всеки ден нови и нови!
— Трябва да съобщим! — отсече Льонка.
— На кого?
— То се знае на кого: на милицията. Тук трябва да се разузнае, да се установи от какъв произход е тази подводница… или ракета, ако щеш — дявол знае какво е. Може да има вражески пръст в цялата истерия… Може вече да са слезли от нея на брега…
— Добре, да тръгваме — съгласи се веднага Ванка, чието сърце, след всички догадки, биеше неспокойно.
Отдалечиха се на двадесетина крачки, като непрекъснато и плахо се обръщаха назад. Имаха чувството, че никой ги следи зорко.
Да минем край дрехите — предложи грижливият Илика.
— За какви работи мислиш! Учудвам се понякога: в ума ти все дрехи, храна и разни ми ти глупости! — каза поучително Льоня. Да поучава, му даваше право разликата във възрастта: той беше с цяла глава по- висок от Ванка и имаше четиринадесет години, докато Ванка не издаваше повече от дванадесет.
— Тичай сега да съобщим, че няма време. Докато стигнем до града, кой знае какво може да се
