— Говори човешки, какво току подхвърляш думички! Казвай сега: кои са тук и къде са?
— Марсианите. Тук са, на брега.
— Откъде разбра, че са на брега?
— Ами че видяхме ги! Не ви лъжем, Лида Андреевна — счете за свой дълг да се намеси и Ванка. Той бе успял да си отдъхне от тичането и говореше по-уверено и разбрано от Льоня.
— Къде сте ги видели? — обърна се този път към него Лида Андреевна, защото й се видя по-надежден разказвач; тя познаваше въображението на своя брат и се отнасяше недоверчиво към сведенията му.
— Долу, на брега. Ей там на! — изтича до прозореца Ванка. — Елате, елате тук, Лида Андреевна! — закрещя и той, свикнал вече с обстановката. — Ето на, оттук се вижда ракетата им. Гледайте!… Виждате ли? — сочеше той блестящия кораб на брега.
Лида Андреевна се взря съсредоточено, сложила ръка над очи, после изтича и грабна от чекмеджето на писалището си бинокъл. Двете момчета викнаха в хор:
— Видяхте ли? На — това е ракетата им. Двама са. И знаете ли какви грамадни — два пъти колкото мене!…
— Но как така… — недоизрече тя, свали бинокъла и се засуети в нерешителност. Нещо я спираше:
— Я ми разкажете всичко подред!
Те не чакаха втора покана; и без друго се задушаваха от желанието да разкажат приключението си.
— Закусихме и отидохме на плажа… — започна Ванка.
— … Заиграхме се и изведнъж аз видях нещо…
— Льонка рече: лодка. Аз казвам: не е лодка! А той: подводница… Аз пък казах веднага, че прилича на ракета.
— Казал си! Нищо не си казал. За подводницата ти го измисли! Е-е, както и да е: затичахме двамата нататък и като приближихме, казахме си…
Разказът за преживяното протече по същия начин до онзи момент, когато трябваше да признаят малко позорното си изплашване, да кажат и за невидимата. стена.
— Е-е, изплашихме се! Помислихме, че са някакви диверсанти. Знаеш Лидочка — нали не сме виждали такава ракета!…
— Да!… И тръгнахме назад да съобщим… Но тогава…
— Тогава те издигнаха отпреде ни стена. Истинска стена, макар че не се виждаше. И ни спряха. Истина ти казвам!
— Каква стена? — недоумяваше Лида Андреевна. — Я не съчинявай!
— Не съчинявам — питай Ванка! Стена като стена, само че невидима. Не зная от какво я направиха, навярно от невидими вълни. Тогава ги видяхме — излязоха от ракетата. Двама. Само че не могат да ходят бързо и затова е трябвало да ни спрат със стената. И после дойдоха при нас и ние ги разгледахме. Пратиха ни да съобщим за пристигането им.
— Пак съчиняваш! Как са ви пратили, на какъв език разговаряхте с тях?
— Не сме разговаряли на никакъв език — отвърна Льоня уверено. Ей така си се разбрахме, без думи. Какво чудно има в това? С очи се разбрахме. Те казаха и ние се сетихме какво искат. И тръгнахме. Е, и защото до града е далече, решихме… — тука. Нали имаш телефон — съобщи където трябва.
Лида Андреевна отново вдигна бинокъла и дълго разглежда странния сферичен кораб на брега. Около него не се виждаше никой; ако наистина екипажът е излизал, то отново се е прибрал вътре. Тя все още се колебаеше. Научната работа я беше направила придирчива: докато не установеше нещо с положителност, не бързаше да го споделя с другите. Смущаваше я и друго: вчера доларландските вестници съобщиха, че корабът е екипажа е потънал в океана. Преди да тръгне към стаята на директора, тя отново запита:
— Слушайте, момчета, да не ме лъжете? После…
— Честна пионерска! — викнаха двете в хор.
— Щом е пионерска, тогава е друго — усмихна се тя, махна им с ръка да я последват и се отправи към кабинета на професора. Там те повториха всичко, което вече разказаха. Професор Липаев също разглежда дълго с бинокъл кораба — както на момчетата се стори, цяла вечност. Най-сетне рече:
— Те са. Няма никакво съмнение, че са те! Няма на земята ракети с такава форма и големина… Това е истински звездолет… Значи, истеричният вой на доларландската преса се оказа блъф… Но с каква цел разгласиха, че са загинали?… Май не е трудно да се досети човек.
После се обърна към момчетата:
— Браво, юнаци, браво!… Направили сте голямо откритие. Вашите имена ще останат завинаги записани в историята на…
Александър Егорович Липаев не можа веднага да реши в коя история. Разбира се, нито в историята на астрономията, нито на космонавтиката… Но скоро реши този въпрос и довърши:
— В историята на междупланетния транспорт. Ваня и Льоня си хвърлиха победоносни погледи: ето кои са те, измежду първите пионери в междупланетния транспорт! Първи те срещнаха чуждопланетните гости, следователно на тях се пада честта първи да ги посетят.
Професорът остави двете момчета да се радват на щастието си и с трескава бързина започна да върти телефона. По стълбите се разтичаха хора: сътрудници, шофьори, дори и чистачи.
След една минута всичко в обсерваторията, потънала във вечна тишина и покой, впила поглед в далечните блестящи безмълвни светове, закипя…
ГЛАВА II
ЕДИН ДЕН В САНАТОРИУМА
Наблизо до обсерваторията се издигаха зданията на санаториума, не толкова високи като нея, но върху много по-голяма площ, пръснати в няколко комплекса из огромния парк от борови дървета и ели. Изкуствените му насаждения се сливаха в далечината с природните кедрови горички, които покриваха склоновете на възвишенията наоколо. Лицето на санаториума беше обърнато към океана и от прозорците му се виждаше безбрежната шир, бялата ивица пяна край скалистите брегове, а далече на север — мрачната синева на два вулкана, с вечно надвиснали оловни мъгли.
До широката дворна врата стоеше прав възрастен човек. Единият празен ръкав на полувоенната му куртка, пъхнат в джоба, издаваше инвалид от Отечествената война. Обърнат към парка, той се любуваше на пейзажа. Някой отвори вратата и влезе в двора на санаториума. Портиерът обърна глава и на лицето му се появи усмивка:
— И тази сутрин здравата сте подранили, Лида Андреевна. Още никой не е дошъл. Ще се наложи да чакате за новините.
— Нищо, чичо Вася — ще почакам! — отвърна тя, отправи се към най-близкото здание и влезе вътре. Докато сваляше лекото си синкаво връхно палто и обличаше подадената й от дежурната сестра бяла престилка, в ’преддверието влезе друга жена. Двете се отправиха една към друга, ръкуваха се, като раздрусаха по мъжки ръцете си за поздрав. Колкото руса и синеока бе Лида Андреевна, толкова силно черноока и чернокоса беше другата. И все пак помежду им имаше някаква неуловима прилика: стройните спортни фигури, нежният овал на лицето, сериозният израз на очите — всичко това ги правеше сродни.
Новодошлата рече шеговито:
— Би казал човек, че никога не спите. Винаги ни изпреварвате.
— О — отвърна Чарская, — професорът толкова се вълнува, че сам би се подпътил насам; искам да му спестя този труд… И без друго се преуморява.
— Но нали той редовно идва тук в приемните часове?
— Така е… само че вие не познавате нетърпението му. Ако не му нося най-точни новини за състоянието им, няма да издържи до приемните часове. Дохождам тук рано, за да пристигна в института по времето, когато той идва на работа. Да не би да ви преча, Ксения Фьодоровна?
— Никак! Напротив — много се радвам, когато ви виждам тук свежа и бодра… Свикнах с вас. Дори ще ви помоля да ме посетите и у дома — нали в края на краищата нашите пациенти няма да са вечно тук? А мене ми се иска да не се забравяме.
— Благодаря ви, непременно ще дойда. Сега няма смисъл да се качвам горе, вие ще ми кажете новините — отвържа Лида Андреевна и започна да разкопчава току-що закопчаната престилка.
