случи.
След тези думи те хукнаха назад, но изведнъж почувствуваха нещо странно: като че невидима ръка прегради пътя им с невидима стена. Двамата спряха едновременно и се погледнаха изплашени.
— Какво е това, Льонка? — запита страхливо Ванка, взирайки се пред себе си, сякаш чакаше невидимата преграда да се покаже.
— Не зная — смънка Льоня.
— Сякаш се блъснах в нещо… Не мога да го прекрача…
— И аз…
Обърнаха се едновременно назад и видяха онова, което с трепет догаждаха: от необикновеното превозно средство бяха излезли двама мъже. Малко е да се каже мъже: на момчетата те се сториха истински великани.
— Виж, водолази… — тихичко прошепна Ванка.
— Гледай какви им са скафандрите, блестят като сребърни.
— Насам идат… да бягаме! — извика изплашен Льоня, изоставил покровителствения си тон.
— Как ще бягаш, стената си стои на място!…
Льонка хвана за ръка другаря си. Напред не можеше да се върви, трябваше да се върнат или да кривнат настрана. Обаче невидимата стена се изпречваше, накъдето и да се обърнеха.
Момчетата спряха слисани. Завладя ги чувството за нещо свръхестествено. На брега беше толкова тихо, че чуваха само шума на вълните и тежките удари на сърцата си. Стояха на едно място и гледаха с ужас как бавно приближават към тях незнайни хора, като излезли от приказките богатири, оковани в броня. А те вървяха все по-бавно, потъваха в пясъка на всяка крачка, едва вдигаха краката си. Това правеше да изглеждат безпомощни, което поокуражи момчетата. Само да не беше тази стена! Бяха затворени като в клетка и не им оставаше нищо друго, освен да стоят й чакат, докато неизвестните мъже ги настигнат.
— Нека само дойдат! — закани се Льонка. — Няма да им се дадем! Какво си мислят те!… Я ги виж: не могат да вървят… Като му ритнеш един, веднага ще се стовари на земята!… Пък и наближава време да дойдат хора на плажа…
Седнаха на пясъка — така можеха да наберат сили.
А непознатите се приближаваха. Момчетата вече можаха да забележат необикновеното във фигурите им: голям гръден кош, особени стъпала и чудни очи под надвиснала челна кост.
— Ух, какви са! — изохка Ванка, съвсем изгубил присъствие на духа.
Между това странните богатири сякаш се стараеха да им покажат добрите си намерения. Когато пристигнаха, единият от тях седна на пясъка до Льонка, хвана го за ръка, загледа го продължително и сериозно.
— Ах! — извика изведнъж момчето. — Те са хората от Марс!… Нали ти разказвах? Сестра ми първа е видяла и фотографирала техния кораб в полет към земята.
Децата изведнъж се оживиха и дадоха свобода на любопитството си: вглеждаха се в очите на непознатите, пипаха скафандрите им. Единият вдигна на ръце Ванка. Седналият се вглеждаше с добрата усмивка на сините си очи в Льоня и нещо му прошепна на своя непознат език. Момчето се вслуша в музиката на този глас и в същото време неизвестна сила му подсказа какво се иска от него.
— Ванка, ставай! — викна то. — Трябва да известим за пристигането им — те искат това!
И като се обърна към чужденците, закрещя със споя неравномерен — ту дебел, ту писклив — мутиращ глас:
— Тръгваме! Сега ще доведем, хора! Вие само стойте тук — да не отидете нанякъде, че да ви търсим? Чакайте, само да видите сега какво ще стане! Ако не се вдигне па крак целият град!…
Ал Хас се вслушваше в думите и от лицето му не слизаше неговата добра, нежна усмивка. На Хай Мел не му се искаше да пусне от ръце Ванка, любувайки се на розовите му загорели бузки. Той нежно докосна малкото му, потънало в пясък перчемче, изгорелите му от слънцето поолющени раменца, разтърси го и приближи лицето си към неговото, сякаш искаше да го целуне. На Ваня се стори, че видя в очите му сълзи, но не беше сигурен — пречеше шлемът, скафандърът блестеше и заслепяваше очите му. Льоня го дръпна за фланелката и забърза:
— Хайде, няма време!
Децата затичаха — стената беше изчезнала, както се бе появила. Тичаха и се обръщаха, махаха дружелюбно с ръце и получаваха същия отговор. Забравиха блузките си. Упътиха се право към зелената линия нагоре, където минаваше шосе.
— Какви мили деца! — рече разчувствуван Хай Мел.
— Наистина. Щастлив случай за тебе, нали? Срещата ни с тях ми изглежда добро знамение — потвърди замислен Ал Хас.
— Децата навред са добри, но бащите!…
— Децата приличат на бащите си — нека вярваме това! В нашето положение не ни остава нищо друго, освен да се приберем в кораба и да чакаме… Чувствувам се отпаднал.
— Навярно от напрежението на нервите, което упражнихме, за да спрем на място децата.
— Едва ли. Ти си лекар и по-добре знаеш, че то не е толкова изтощително… Но преживените сътресения, тревогите за другарите се отразиха зле на моето сто и шестдесет годишно сърце…
През същото време двете момчета тичаха с все сила.
— Ще се поизпотим, докато стигнем до града, дано ни вземе някой камион — рече Ваня, който се задъхваше.
— Какво ще правим в града: право в обсерваторията отиваме. Ей я къде е, до санаториума — отвърна, без да спира, Льонка. — Дръж се! — После спря за миг и попита:
— Видя ли ги, Ванка? Видя ли какви са, а?
— Аха! Съвсем особени. Ама са добри. Аз нали ти казах, че това е ракета — видя ли?
— Казал си!… Кога пък си казал такова нещо?!
— Казах! Не си криви душата! Още когато ти твърдеше, че е подводница. И тогава аз рекох, че прилича на ракета.
— Да, но после ти каза, че няма такива ракети.
— Не е вярно!… Най-напред аз…
— Я зарежи това! — прекъсна го Льоня и се устреми по-бързо напред. — Няма значение кой какво е казал. Важното е, че ние първи открихме ракетата и хората от Марс. И ако искаш да знаеш, това съвсем не е ракета, а истински звездолет! Сега да видиш какво ще стане… само да видиш!…
Едва ли можеха да се досетят какво ще стане, но бяха сигурни, че в събитията на тях се пада голяма, значителна роля на истински откриватели.
Изпотени и задъхани, най-сетне те дотичаха до обсерваторията. Спуснаха се вътре, без да обръщат внимание на слисания портиер, който не знаеше какво да прави: да ги спре ли, или да не ги спира. Момчетата той добре познаваше: и Льонка, братчето на Лида Андреевна, и българчето Ванка, син на прочутия инженер — българин, който работеше по строежите на крайбрежието. Но откъде накъде трябваше да нахлуват като хуни в един научен институт, при това голи?… Ще трябва да поговори с Лида Андреевна, братчето прекалява…
Старият човек извървя няколко стъпала след тях и реши, че няма смисъл да продължава по-нагоре: и без друго тези проклетници бяха вече изчезнали из коридора към кабинета на Лида Андреевна.
През това време Льоня вече чукаше с всички сили на вратата с надпис: „Лида Андреевна Чарская, младши научен сътрудник“. Преди да чуе разрешението за влизане, той нахълта вътре все тъй стремително, както беше минал край портиера, водейки за ръка след себе си засрамения Ванка.
— Лида! Лидочка! Те са тук! Видяхме ги — на, питай Ванка! — избърбори той на един дъх, като дърпаше за ръка сестра си, слисана и от нахлуването, и от необикновения шум, смръщила вежди и готова да го смъмри.
— Кои са тук? — запита тя озадачена от съобщението.
— Ами че марсианите! Твоите марсиани! Нали ти първа откри кораба им в небето, докато обикаляше земята? Първа го фотографира — зная!
Лида Андреевна в миг осъзна, че децата носят голяма новина, стана от стола си и разтърси раменете на братчето си:
