Остави купчината доклади и касети на пода между краката си.
— Какво е това?
— Просто някои неща, които трябва да прегледам.
Локридж се надвеси и погледна най-горната папка. Беше доклад за произшествие.
— Джеймс Кордел — прочете той. — Кой е този?
— Бъди, струва ми се…
— Зная, зная.
Изправи се и запали двигателя.
— Е, сега накъде?
— Сега просто се връщаме обратно. В Сан Педро.
— Не ми ли каза, че ти трябвам за няколко дни? Няма да задавам повече въпроси, обещавам.
— Не става дума за това. Все още имам нужда от теб. Но в момента трябва да се върна обратно и да прегледам тези неща.
Бъди обезсърчено хвърли книгата върху таблото, пусна хармониката в джобчето на вратата и превключи на скорост.
10.
В горното помещение имаше повече естествена светлина, отколкото долу в кабинета му. Маккейлъб реши да работи там. Освен това в трапезарията имаше шкаф с вграден телевизор и видео. Разчисти масата, избърса я с гъба и хартиена салфетка и после постави отгоре купчината доклади. Извади от чекмеджето на чертожната маса бележник и подострен молив и също ги отнесе там.
Реши, че най-добрият начин да обработи материалите е да ги прегледа в хронологичен порядък. Това означаваше първо да се заеме със случая Кордел. Маккейлъб прехвърли папките и отдели настрани онези, които се отнасяха за убийството на Глория Торес. После взе останалото и подреди докладите на малки купчини — първоначални данни от разследването, опис на веществените доказателства, разпити, улики, довели до задънена улица, различни отчети, фактологични списъци и седмични обобщения.
Когато работеше във ФБР, имаше навик изцяло да разчиства бюрото си и да подрежда отгоре му всички документи от интересуващото го разследване. Случаите идваха от полицейски управления из целия Запад. Някои пращаха дебели пакети, други съвсем тънички папки. Винаги искаше видеозапис от местопрестъплението. Нямаше значение дали материалите са много или малко. Те едновременно го привличаха и отблъскваха. Докато ги четеше, съвсем сам в малкия си офис, окачил палтото си на кукичка на вратата и прибрал пистолета си в чекмеджето, той се изпълваше с ярост и желание да отмъсти. Притежаваше способността да се абстрахира от всичко друго. Вършеше повечето работа на бюрото си. Като оперативен работник, Маккейлъб постигаше средни резултати. Но на бюрото си бе по-добър от повечето. И изпитваше скрито вълнение всеки път, когато отваряше някой от онези пакети и отново се впускаше в преследване на злото. И сега, когато започваше да чете, той отново изпита същото вълнение.
Джеймс Кордел имал какво да губи. Семейство, прекрасен дом и автомобили, отлично здраве и работа, която му носела достатъчно пари, за да позволи на жена му да се грижи целодневно за двете им дъщерички. Бил инженер и притежавал собствена фирма, сключила договор с щата за поддръжка на система от акведукти, прекарващи вода от топящите се снегове по планините в средната част на щата до резервоарите, обслужващи Южна Калифорния. Живеел в Ланкастър в североизточната част на област Лос Анджелис, само на час и половина с кола от всяка точка на крайбрежието. Вечерта на 22 януари той си тръгнал за вкъщи след дълъг ден, прекаран в проверка на онази част от бетонния акведукт, която се намираше в Лоун Пайн. Било ден за заплати и той спрял в клона на „Риджънъл стейт банк“, само на километър и половина от дома му. Чекът му се депозирал автоматично и той имал нужда от пари в брой. Но бил застрелян в главата и умрял до банкомата, преди машината да отброи парите му. Купчината нови двайсетачки взел убиецът му.
Първото нещо, което разбра Маккейлъб, докато четеше докладите от началото на разследването, бе, че медиите са получили цензурирана версия на събитията. Обстоятелствата, описани в репортажите на „Таймс“, които предишния ден му беше прочела Кейша Ръсел, не съответстваха точно на фактите от докладите. Във вестника пишеше, че трупът на Кордел бил открит петнайсет минути след убийството. Според доклада, Кордел бил намерен почти незабавно от друг клиент на банката, който спрял на паркинга в същия момент, в който оттам потеглял друг автомобил — най-вероятно на убиеца. Свидетелят, идентифициран като Джеймс Ноуан, веднага повикал помощ по клетъчния си телефон.
Тъй като повикването се получило от клетъчен телефон, на компютъра на телефонистката не се изписал автоматично адресът. Трябвало да получи тази информация по стария начин и когато пратила линейка, тя разменила местата на две цифри от дадения й от Ноуан номер. В писмените си показания свидетелят казваше, че безпомощно наблюдавал линейката да профучава покрай него, за да стигне до адрес, намиращ се на седем пресечки от банковия клон. Трябвало отново да позвъни и да обясни всичко на друга телефонистка. Линейката била упътена, но когато пристигнала, Кордел вече бил мъртъв.
Докато четеше първоначалните доклади, за Маккейлъб бе трудно да прецени дали забавянето на линейката има някакво значение. Кордел бил получил фатална рана в главата. Даже лекарите да бяха стигнали при него десет минути по-рано, това навярно не би променило нищо и смъртта му едва ли би могла да се избегне.
И все пак телефонистката беше допуснала една от онези грешки, по които медиите ужасно си падаха. Затова някой в шерифското управление — навярно началникът на Джай Уинстън — бе решил да скрие тази информация.
Тази грешка беше страничен въпрос и не представляваше особено голям интерес за Маккейлъб. Важното за него обаче бе, че разполага поне с частични писмени показания по отношение на описанието на автомобила. Според Ноуан, когато влизал в паркинга, едва не го блъснала черна кола. Описваше я като черен джип „Чероки“ от по-новите, по-заоблени модели. Имал само стотна от секундата, за да види шофьора, мъж, когото описваше само като бял и или със сива коса, или със сива шапка на главата.
В първоначалните доклади не се споменаваше за други свидетели. Преди да продължи с допълнителните отчети и протокола от аутопсията, Маккейлъб реши, да изгледа записите. Първо пусна касетата, записана от камерата над банкомата.
Както и на записа от „Шърман маркет“, в долната част на екрана се виждаха датата и часът. Обективът на камерата леко изкривяваше образа. Джеймс Кордел се появи в кадър и пъхна банковата си карта в машината. Лицето му беше много близо до камерата и скриваше почти всичко останало наоколо. Това бе грешка, допусната при монтирането й — освен ако действителната й цел не беше да записва не обири, а лицата на мошеници, използващи крадени или фалшиви банкови карти.
Докато набираше кодовия си номер, Кордел се поколеба и хвърли поглед през дясното си рамо, за да проследи нещо, което минаваше зад него — пристигналия на паркинга джип. Той донабра номера с нервно изражение. Никой не обича да тегли пари вечер, дори от добре осветен банкомат в сравнително спокоен квартал. Единственият банкомат, който Маккейлъб някога беше използвал, се намираше в денонощен супермаркет с постоянна охрана и много посетители. Кордел тревожно погледна през лявото си рамо, кимна на някого извън кадър и после отново върна очи към автомата. Човекът, към когото бе погледнал, не го обезпокои. Очевидно убиецът все още не си беше сложил маската. Въпреки външното му спокойствие, очите на Кордел бяха впити в процепа за парите и навярно мислено си повтаряше мантрата „Побързай! Побързай!“.
После изведнъж в кадър се появи пистолетът. Той изскочи, иззад рамото му и тъкмо докосваше слепоочието му, когато убиецът натисна спусъка и отне живота на Джеймс Кордел. Кървави пръски замъглиха обектива. Жертвата политна напред и надясно, явно се блъсна в стената до машината и падна по гръб на земята.
Тогава убиецът влезе в кадър и взе парите още докато излизаха от процепа. В този момент Маккейлъб натисна „пауза“. Маскираният мъж изцяло се виждаше на екрана. Носеше същия тъмен гащеризон и маска като престъпника в записа от магазина. Както му бе казала Уинстън, нямаше нужда от балистични експертизи. Те щяха само научно да потвърдят нещо, в което тя, а сега вече и Маккейлъб бяха абсолютно
