убедени. Това беше същият човек. Същите дрехи, същият начин на действие, същите мъртви очи зад маската.
Той отново натисна бутона и записът продължи. Убиецът взе парите от банкомата. В същото време като че ли казваше нещо, но лицето му не бе обърнато право към камерата като в „Шърман маркет“. Сякаш този път говореше на себе си.
Мъжът бързо мина наляво от екрана и се наведе, за да вземе нещо. Гилзата. После се хвърли надясно и изчезна. Маккейлъб продължи да гледа още известно време. Единствената фигура на екрана беше неподвижното тяло на Кордел на земята под банкомата. Единственото движение бе уголемяващата се локва кръв около главата му. Кръвта се стичаше по процеп в настилката и оформяше поточе към тротоара.
Изтече една минута и на екрана се появи човек, който приклекна до тялото на Кордел. Джеймс Ноуан. Набит мъж с плешиво теме и очила с тънки рамки. Ноуан докосна шията на ранения, после се огледа, очевидно за да се увери, че самият той е в безопасност. След това бързо се изправи и изчезна, навярно за да позвъни по клетъчния си телефон. Изтече още половин минута. Ноуан се върна в кадър и зачака да пристигне помощ. Въртеше глава насам-натам — явно се страхуваше, че ако не е бил в колата, с която се беше разминал на идване, убиецът още може да е наблизо. Накрая нещо откъм улицата привлече вниманието му. Устата му се отвори в беззвучен вик и той размаха ръце, очевидно видял линейката да профучава покрай него. После отново изчезна.
Малко по-късно екранът се оживи. Маккейлъб погледна часа и видя, че са минали седем минути. Двама санитари бързо се приближиха до Кордел. Измериха пулса и провериха реакцията на зениците му. Разкъсаха ризата му и един от тях преслуша гърдите му със стетоскоп. Друг припряно докара количка. Но Кордел бе мъртъв.
Няколко секунди по-късно записът свърши.
След като постоя неподвижен известно време, сякаш в израз на почит към жертвата, Маккейлъб пусна касетата с местопрестъплението. Очевидно беше записана с камера, държана в ръка. Започваше с няколко кадъра от района на банката и улицата. На паркинга имаше два автомобила, единият от които прашен бял шевролет, огромен в сравнение с по-малката кола до него. Маккейлъб предположи, че шевролетът е на Кордел. Той бе голям и очукан, покрит с прах от шофиране из планинските и пустинни пътища край акведукта. Маккейлъб реши, че другият автомобил е на свидетеля Джеймс Ноуан.
После записът показа банкомата и покрития с кръв тротоар пред него. Трупът на Кордел беше проснат на мястото, където го бяха открили. Не бе покрит и ризата на жертвата все още беше разтворена, оголвайки бледите му гърди.
През следващите няколко минути записът прескачаше във времето през различните етапи на огледа на местопрестъплението. Първо един от криминалистите го измери и фотографира, после хората от патоанатомията огледаха трупа, поставиха го в найлонов чувал и го отнесоха на количка. Накрая криминалистът и човекът от дактилоскопската лаборатория направиха подробна проверка за веществени доказателства и отпечатъци. С помощта на малки метални пинсети криминалистът извади куршума от стената до банкомата.
Следваше нещо, което Маккейлъб не беше очаквал. Операторът бе записал първите показания на Джеймс Ноуан. Свидетелят стоеше до уличен телефон в близост до банката и разговаряше с униформен полицай. Ноуан беше на около трийсет и пет години. В сравнение с ченгето изглеждаше нисък и набит. Сега носеше бейзболна шапка. Бе възбуден, все още развълнуван от преживяното и очевидно ядосан от закъснението на линейката. Камерата се включи от средата на разговора.
— Казвам само, че имаше шанс да оцелее.
— Да, сър, разбирам. Сигурен съм, че това ще е едно от нещата, които ще проверят.
— Искам да кажа, че някой би трябвало да проучи, как може… и въпросът е, че сме само на колко? На няма и километър от болницата.
— Това ни е ясно, господин Ноуан — търпеливо отвърна ченгето. — Сега може ли да продължим? Бихте ли ми казали дали сте видели нещо преди да откриете тялото? Нещо необичайно.
— Да, видях онзи тип. Поне си мисля, че го видях.
— Кой тип?
— Крадецът. Видях колата, с която се измъкна.
— Можете ли да я опишете, сър?
— Естествено, черен „Чероки“. От новите. Не от онези, които приличат на кутия за обувки.
Ченгето изглеждаше малко объркано, но Маккейлъб разбра, че Ноуан описва модела „Гранд Чероки“. Самият той имаше такъв.
— Тъкмо влизах в паркинга и той профуча покрай мен — продължи свидетелят. — Онзи тип беше истински задник. Надух клаксона, после паркирах и открих този човек тук. Позвъних по клетъчния си телефон, но после всичко се прееба.
— Да, сър. Бихте ли се въздържали от такъв език? Някой ден този запис може да се използва в съда.
— О. Извинете ме.
— Може ли да се върнем на колата? Случайно да сте забелязали регистрационния й номер?
— Изобщо не го видях.
— Колко души имаше вътре?
— Мисля, че само един, шофьорът.
— Мъж или жена?
— Мъж.
— Можете ли да ми го опишете?
— Всъщност, не успях да го разгледам. Просто се опитвах да не се нахакам в него, това е всичко.
— Бял? Чернокож? Азиатец?
— А, бял беше. Съвсем сигурен съм. Но не бих могъл да го идентифицирам.
— Какъв цвят беше косата му?
— Сива.
— Сива ли? — изненадано попита ченгето. Стар крадец. Струваше му се необичайно.
— Така мисля — отвърна Ноуан. — Всичко стана толкова бързо. Не съм сигурен.
— Дали не е носил шапка?
— Да, може да е било шапка.
— Какво имате предвид, сивото ли?
— Да, сива шапка, сива коса. Не съм сигурен.
— Добре, нещо друго? Носеше ли очила?
— Хм, или не си спомням, или не съм видял. Всъщност не гледах към него, нали разбирате. Освен това страничните прозорци на колата бяха тъмни. Успях да го видя само през предното стъкло, при това за секунда. Когато летеше право срещу мен.
— Добре, господин Ноуан. Много ни помогнахте. Ще се наложи да вземем писмените ви показания и детективите ще трябва да поговорят с вас. Това ще ви причини ли някакво неудобство?
— Да, но какво ще правите? Искам да помогна. Опитах се да помогна. Нямам нищо против.
— Благодаря ви, сър. Ще накарам някой от полицаите да ви откара в палмдейлския участък. Детективите ще поговорят с вас там. Ще пристигнат веднага, щом се освободят и аз ще ги уведомя, че ги очаквате.
— Добре, става. Ами колата ми?
— Когато приключите, някой ще ви върне обратно тук.
Записът свърши. Маккейлъб извади касетата и се замисли за всичко, което беше видял, чул и прочел до този момент. Фактът, че шерифското управление не бе съобщило на медиите за черния „Чероки“ му се струваше странен. Трябваше да попита Джай Уинстън. Отбеляза си въпроса в бележника и започна да преглежда останалите доклади за Кордел.
Списъкът на веществените доказателства от местопрестъплението беше само една страница, при това почти празна: изваденият от стената куршум, пет-шест отпечатъка от пръсти, вдигнати от банкомата, и снимки на следа от автомобилна гума, вероятно оставена от джипа на убиеца. Бе включена и видеокасетата от банковата камера.
